Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (22)

Пролог

Армията на Фистандантилус се придвижваше на юг и достигна Киргот заедно с падането на последните изсъхнали листа от дърветата и настъпването на сковаващия северен студ.

Едва бреговете на Новото море принудиха войните да спрат. Карамон отдавна се бе подготвил за преминаването му. Генералът предаде командването на по-голямата част от армията на своя брат и най-доверените от подчинените си, а сам поведе неголямо формирование от най-добре обучените си хора, придружени от всички ковачи и дърводелци, които междувременно се бяха присъединили към тях.

Установиха предния си пост в Киргот. През целия си живот — през целия си минал живот, генералът бе слушал какво ли не за известния крайбрежен град. Триста години след Катастрофата Киргот щеше да се разрасне и да започне да процъфтява. Ала сега, едва век след като пламтящата планина бе поразила Крин, пристанището приличаше на сполетяно от бедствие градче. В това нямаше нищо чудно — преди Катастрофата Киргот се бе препитавал като земеделски център и все още не можеше да се съвземе от внезапното нашествие на Новото море току пред самите му порти.

Загледан надолу от щаба си към пътищата извън града, които внезапно свършваха пред стръмната пропаст на скалите и крайбрежната ивица под тях, Карамон без всякаква връзка се замисли за Тарсис. Катастрофата се бе отнесла жестоко с него — лодките и корабите му гниеха по пясъка като умиращи морски птици, докато тук, в Киргот, Новото море плискаше водите си върху някогашната орна земя.

Трябваше да признае, че сега повече от всичко му се искаше онези изоставени кораби в Тарсис да са тук, под негово командване. Наистина в градчето имаше няколко лодки, но те едва можеха да покрият най-належащите им нужди. Беше разпратил на стотици километри нагоре и надолу по бреговата ивица отряди, които да изкупят или да наемат всичко, годно да плава по море, по възможност направо с екипажите. Веднъж докарани в Киргот, с плавателните съдове се заемаха ковачите и дърводелците, чиято задача бе да ги подготвят за предстоящото кратко пътуване до Абанасиния през Проливите на Скелсия.

Всекидневно до него достигаха слухове и доклади за подготовката на джуджешката армия — за начина, по който укрепваха Пакс Таркас, за хитрия ход да използват робски труд в мините и ковачниците (пълчища блатни джуджета, най-низшата каста сред тях) и за върволиците от претоварени каруци, пълзящи към недрата на планината.

Освен това го занимаваха и сведенията, които получаваше за хълмистите джуджета и хората от равнината. Племената най-сетне бяха изоставили вековните кръвни вражди и се обединяваха в името на общото оцеляване. Съюзниците им от Абанасиния на свой ред използваха робски труд (отново блатни джуджета) и също усилено трупаха оръжия за предстоящите сражения.

Дори си бе позволил пръв да направи постъпки за установяване на контакт с елфите от Квалинести. Още не можеше да се отърси от странното и зловещо усещане, което бе изпитал, когато се оказа, че трябва да изпрати посланието си до Солостаран, Говорителя на Слънцата, знаейки, че същият в неговото време вече е умрял. Рейстлин просто изсумтя презрително, щом научи за опитите му да привлече елфите на тяхна страна, тъй като много добре знаеше какъв ще бъде отговорът им. Все пак магьосникът запази за себе си тайната надежда, че поне този път събитията ще се развият иначе…

Но тя не се оправда.

Хората на Карамон дори не получиха шанс да разговарят със Солостаран. Пратениците още не бяха слезли от седлата, когато във въздуха прозвъняха десетки стрели, които се забиха пред самите копита на конете. Един поглед им бе достатъчен, за да се уверят, че сред околните дървета са заели позиции буквално стотици стрелци с изпънати лъкове. Преговорите така и не се бяха състояли, а единственото, което получи Карамон като послание, бе стрелата, донесена му за доказателство.

Войната започваше да изпълва генерала със зловещи предчувствия. И сам можеше да сглоби парчетата. От онова, което бе чувал да обсъждат Рейстлин и Кризания, Карамон започваше да разбира, че не върши нищо по-различно от вече правеното. Тази мисъл му се струваше кошмарна. Ала макар двамата с магьосника да изпитваха сходни чувства по въпроса, причините бяха напълно различни.

„Имам усещането, че желязната яка е отново около врата ми — помисли си той една вечер, докато седеше в странноприемницата, в която бе разположил щаба си в Киргот. — Отново роб, също като в Истар. Единствената разлика е, че сега е дори още по-зле от тогава. В Истар поне можех да избирам дали да продължа да се боря. Винаги можех да намеря смъртта! Сега очевидно нямам право даже на този избор.“

Ситуацията му се струваше безумна и дълбоко смущаваща и нощем не му даваше покой. Искаше му се да може да я обсъди на спокойствие с брат си, ала знаеше, че дори Рейстлин да не бе останал навътре в сушата заедно с основната част от армията, едва ли би проявил желание да говори с него на тази тема.

Междувременно Фистандантилус възвръщаше силите си бавно, но решително. В продължение на два дни след огнения погребален ад в планинското село Рейстлин бе спал непробудно, изтощен до смърт. Първите му думи веднага щом се събуди, бяха, че е гладен. В следващите няколко дни изяде повече храна, отколкото някой от двамата с Кризания си бе представял преди това, че може да понесе. Кашлицата му изчезна. Тялото му заякваше и сякаш се изпълваше с живот.

Ала дори най-силните му отвари за сън не можеха да прогонят кошмарите.

Мисълта не му даваше мира ден и нощ. Ако само откриеше коя е била фаталната грешка на Фистандантилус, може би тогава щеше да успее да я избегне!

В ума му се оформяха безумни планове. Позволи си да обмисли идеята за пътуване напред във времето, за да направи необходимите проучвания, но почти веднага я отхвърли. Ако опожаряването на едно село можеше да го изтощи до толкова, че два дни да не е в състояние да стъпи на краката си, би могъл само да предполага докъде ще го докара заклинанието за прехвърляне през времето. А и ако в тяхното време изминеха едва няколко дни докато отново успее да дойде на себе си, колко ли месеца щяха да отлетят в миналото, додето се завърнеше и щеше ли да има необходимите сили, за да даде достоен отпор на Царицата на Мрака?

Изгубен в безизходния лабиринт на собствените си страхове, Рейстлин вече бе на път да се предаде на отчаянието, когато отговорът го намери сам…