Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (18)

Глава 4

Веднъж Карамон й беше направил комплимент за умелата езда. Ала преди да напусне Палантас заедно с Танис Полуелф, Кризания никога не се бе доближавала до кон, освен по време на обичайните разходки с елегантните карети на баща си. Дамите от Палантас, както между впрочем и всички соламнийски жени, не яздеха, дори и за удоволствие.

Сега всичко това бе останало в предишния й живот.

Другият й живот. Кризания се усмихна мрачно на тази мисъл, докато пришпорваше коня си в тръс, приведена над врата му. Колко далечен й изглеждаше той. Отдавнашен и далечен.

Тя задържа дъха си и се приведе още по-ниско, за да избегне някакви ниско израснали клони. Не поглеждаше назад. Можеше само да се надява, че преследвачите й няма да се организират твърде скоро. Карамон трябваше първо да се погрижи за пратениците си и бе твърде малко вероятно да изпрати стражите подире й. Не и след една вещица!

Внезапно тя прихна.

„Ако изобщо някой в този момент прилича на вещица, това със сигурност съм аз!“

Не си бе направила труд да смени разкъсаните дрехи. Когато войнът я бе открил в гората, просто й бе заел закопчалките от плаща си. Така или иначе робата й отдавна се бе разделила със снежната си белота. Дългите преходи, както и водата на десетките потоци и реки, я бяха оцветили в мръсно гълъбовосиво. А сега, докато препускаше все по-нататък, се вееше, разкъсана и опръскана с кал заедно с раздраната наметка. Черната й коса бе в окаяно състояние — разчорлена и оплетена. Всъщност едва виждаше през нея.

Най-сетне напусна гората и пред нея се ширнаха безкрайните пасища. Кризания дръпна юздите, за да огледа добре пътя, който я очакваше. Навикналият на мудния ход на армията кон, бе превъзбуден от неочакваната свобода. Животното разтърси глава и нетърпеливо затанцува странично, сякаш се молеше да го пуснат да потича сред ширналата се трева. Младата жена го потупа по шията.

— Хайде, момче — подкани го тя и отпусна юздите.

Конят разшири ноздри и присви уши, след което препусна охотно напред. Вкопчена в него, Кризания си позволи на свой ред да се наслади на новооткритата си свобода. Топлото следобедно слънце бе в приятен контраст с острия хапещ вятър в лицето й. Успокояващият ритъм на галопиращия кон, вълнението от ездата и лекият страх, който винаги изпитваше, бяха добре дошли, за да се отърси от неприятното свиване на сърцето пред неизвестността.

Колкото повече се отдалечаваше от лагера, толкова по-ясен й се струваше предварително начертаният план. Земята пред нея постепенно се смрачаваше в пълзящите сенки на една борова гора. От дясната й страна заснежените върхове на планините Гарнет искряха в ярката слънчева светлина. Тя стегна юздите, колкото да напомни на коня, че все още е на гърба му и като овладя поне отчасти желанието му да галопира, го насочи право към гората.

 

 

Беше изминал не по-малко от час от изчезването на Кризания, преди Карамон да успее да организира така нещата, че да му се удаде да се впусне в гонитбата й. Точно според очакванията на младата жена, първо му се наложи да обясни по що-годе задоволителен начин на пратениците необходимостта да ги остави и да се увери, че действията му не ги обиждат, а за това бе необходимо време. Още повече, че мъжът от равнината говореше доста слабо Общия език и почти никак джуджешки, докато джуджето пък говореше Общия доста добре (една от причините да бъде изпратено при тях), но едва успяваше да схване смисъла на думите, които изричаше Карамон заради странния акцент на генерала. Последното го принуждаваше да се повтаря непрекъснато, за да могат да се разбират поне отчасти.

В началото бе опитал да им обясни коя е Кризания и какво свързва двамата, ала както се оказа, за мъжа от равнините и джуджето бе просто невъзможно да вникнат в заплетените им взаимоотношения. Накрая войнът вдигна ръце и набързо им описа онова, което така или иначе щяха да дочуят в лагера: че тя е негова жена и е решила да избяга.

Варваринът кимна с разбиране. Жените от неговото племе, бидейки забележително своенравни, нерядко също поставяха на изпитание търпението на своите мъже с подобни постъпки. Той посъветва Карамон когато я хване, да накара да я подстрижат за наказание за проявеното непокорство. От друга страна, джуджето бе твърде изумено. Жените от неговия народ по-скоро биха обръснали брадите си, отколкото да помислят за бягство от съпруг и дом. Все пак то бързо си напомни, че се намира сред хора, а какво друго можеше да се очаква от подобни създания?

Двамата пожелаха на Карамон приятно пътуване и се приготвиха да се насладят на една бъчвичка с първокласно пиво. Чак тогава войнът въздъхна облекчено и побърза да се насочи към палатката си, където Гарик вече бе оседлал за него кон и търпеливо го държеше за юздите.

— Открихме следите й, генерале — доложи той. — Поела е на север по една тясна животинска пътека. Яздила е бързо. — Той поклати глава с възхищение. — Откраднала е първокласно животно, поне това трябва да й се признае. Но не смятам, че ще стигне много далеч.

Карамон се метна на седлото.

— Благодаря ти, Гарик — започна, ала млъкна, забелязал, че водят още един кон. — Какво е това? — изръмжа. — Казах, че тръгвам сам.

— Не и без моята компания, братко — обади се някой от сенките.

Войнът се извърна. Архимагьосникът тъкмо излизаше от входа на палатката си, облечен в пътнически черен плащ и ботуши. Карамон се намръщи, ала Гарик вече помагаше на Рейстлин да се качи на стройния черен жребец, към който магьосникът проявяваше особена слабост. Нямаше как да предизвика спор пред всички присъстващи и брат му го знаеше много добре. Едрият мъж жегнат забеляза развеселения блясък в огледалните му очи, когато магьосникът вдигна глава и го погледна предизвикателно.

— Да тръгваме — измърмори Карамон, като се опитваше да потисне яда си. — Гарик, докато ме няма очаквам от теб да се справиш както можеш с командването. Не смятам, че ще се забавим много. Погрижи се гостите ни да не остават гладни и се разпореди онези земеделци да се залавят за работа. Искам, когато се върна, да видя, че намушкват коремите на сламените плашила, а не своите собствени!

— Слушам, сър — отвърна мрачно Гарик и му отдаде чест по маниера на рицарите.

Това изведнъж отприщи в съзнанието му спомени — за Стурм Блестящото Острие и за дните на младостта му. Дни, в които двамата с брат му бяха пътували заедно с приятели като Танис, Флинт, Стурм… Той поклати глава и се помъчи да прогони мислите за отминалите времена, докато внимателно направляваше коня си по пътя, водещ извън лагера.

Спомените обаче го връхлетяха с нова сила, щом се озоваха на пътеката и, без да иска, хвърли един поглед към брат си. Както обикновено, магьосникът яздеше малко зад него. Макар Рейстлин да не обичаше особено ездата, се справяше добре с нея, както и с всичко, в което виждаше смисъл да се концентрира в дадения момент. Сега бе потънал в мълчание и не го поглеждаше, скрил лице в качулката и изгубен в собствените си мисли. Последното също не бе чак толкова необичайно. Понякога им се бе случвало да пътуват с дни, без да разменят и дума.

И все пак връзката съществуваше. Връзка, основаващата се на кръвта и душата. Войнът откри, че старото усещане за общност отново го завладява, а гневът му постепенно изчезва — той без друго бе насочен към самия него.

Обърна се и каза:

— Съжалявам… за онова преди малко, Рейст. — Двамата отново поеха по ясно забележимите следи на Кризания. — Прав си. Тя наистина ми спомена, че… че е… — Карамон заекна и се изчерви. Размърда се неспокойно. — Че тя… Дявол да го вземе, Рейст! Защо е трябвало да постъпваш така?

Магьосникът вдигна глава.

— Налагаше се — отвърна тихо. — Трябваше по някакъв начин да я накарам да види бездната под краката си. Бездната, която щеше да погълне всички ни!

Карамон изумено се втренчи в него:

— Ти не си човек!

За негово още по-голямо изумление Рейстлин просто въздъхна. За момент острият поглед на брат му сякаш се смекчи и той каза толкова тъжно, че сърцето на война се сви:

— В мен са останали повече човешки качества, отколкото можеш да си представиш, братко.

— Тогава я обичай, човече! — извика Карамон, като накара коня си да се изравни с неговия. — Забрави всички тези глупости за бездни, ями или каквото там се е изпречило на пътя ни. Може ти да си могъщ магьосник, а тя свещенослужител, но под робите си и двамата сте просто същества от плът и кръв! Вземи я в ръцете си и… и…

Сякаш без да осъзнава къде се намира и какво прави, едрият мъж спря коня в средата на пътеката с лице, озарено от светлината на вътрешното вълнение. Рейстлин също спря. Той се наведе и сложи ръка на рамото на брат си. Пръстите му бяха толкова горещи, че почти опариха кожата на Карамон. Изражението му бе сериозно, а очите му бяха възвърнали студения си блясък.

— Чуй ме много внимателно и опитай да ме разбереш — безизразният му тон накара войнът да потръпне. — Аз не съм способен да обичам. Още ли не си го осъзнал? Да, прав си. Колкото и да е жалко, под тези дрехи наистина има плът и кръв. И както всеки друг мъж, аз съм податлив на похотта. Но това е всичко… похот. — Той сви рамене: — Може би, ако й се отдам, няма да бъде от кой знае какво значение, може би просто ще изгубя малко от силите си, нищо повече. Магията ми със сигурност няма да се повлияе. Само че… — погледът му бе студен като парче лед. — Когато Кризания го открие, това ще я съсипе. А тя ще открие, рано или късно!

— Мръсник с озлобено сърце, ето какво си ти — въздъхна през стиснати зъби войнът.

Едната вежда на Рейстлин се повдигна.

— Наистина ли? — попита простичко. — Ако отговарях на определението ти, нямаше ли да се възползвам от предоставилата ми се възможност? Разликата е там, че съм способен да разбирам себе си и да се контролирам — за разлика от някои други.

Карамон премигна. Той смушка коня и продължи надолу по пътеката, очевидно объркан от думите на магьосника. По някакъв начин брат му още веднъж бе успял да обърне всичко в своя полза. Изведнъж той, Карамон, се бе почувствал виновен — жертва на животинските си инстинкти, мъж без достатъчно самоконтрол, докато брат му, признал неспособността си да обича, заприличваше на благороден и самоотвержен човек. Войнът поклати глава.

Следваха пътя на Кризания без никакви проблеми. Стъпките й навлизаха дълбоко в гората и се забелязваха съвсем ясно, още повече че младата жена дори не си бе правила труд да ги прикрива.

— Жени! — измърмори след няколко минути Карамон. — Ако е искала да ни се разсърди, защо просто не се е разходила, а ни кара да препускаме през половината страна, за да я догоним?

— Очевидно изобщо не я разбираш, братко — отвърна Рейстлин, без да сваля поглед от следите. — Повярвай ми, Кризания има съвсем ясно определена цел и я следва неотклонно.

— Ха! — изсумтя войнът. — И това излиза от устата на всепризнатия експерт по жените! Бил съм женен. Знам какво говоря. Препуснала е, само за да ни накара да я търсим. Уверявам те, че след малко ще я открием някъде по пътеката до преуморения, вероятно окуцял кон. Ще се държи с нас надменно и студено. Ние ще се извиним и… проклет да съм, ще й позволя да се настани в новата палатка и… я виж! Какво ти казах? — Той дръпна юздите и посочи напред към ширналото се пред тях пасище. — Следата е толкова ясна, че може да я следва и сляпо блатно джудже! Хайде, да побързаме.

Рейстлин не отговори, но лицето му бе станало замислено, докато яздеше зад коня на брат си. Двамата прекосиха пасбището, за да открият, че Кризания отново е навлязла в гората, а малко по-късно е прегазила една малка рекичка. Когато стигнаха брега й, Карамон рязко накара коня си да спре.

— Какво по… — той погледна първо наляво, а после и надясно, извъртайки главата на животното.

Рейстлин също спря до него, въздъхна и се приведе над врата на коня си.

— Казах ти — обади се мрачно. — Има цел. И не е никак глупава, братко. Всъщност е достатъчно умна, че да знае как работи умът ти… когато работи!

Карамон го изгледа намръщено, но не продума.

Следите на младата жена бяха изчезнали.

 

 

Точно според предположението на Рейстлин, Кризания имаше цел. И беше достатъчно умна, че да предвиди действията на война и да успее да го подведе. Макар да не бе толкова умела в придвижването в гориста местност, от месеци живееше в компанията на хора, които бяха. Често бе оставала съвсем сама — малцина бяха проявявали желание да разговарят с „вещицата“ — и нерядко бе принудена да се справя с непосредствените проблеми без ничия чужда помощ. Кризания прекарваше времето си в езда и слушане на историите, които се разказваха сред хората. По този начин, докато Карамон се занимаваше с ръководенето на новата си армия, а Рейстлин поглъщаше съдържанието на купища книги със заклинания, младата жена бе научила много.

Ето защо лесно стигна до заключението, че ако насочи коня си нагоре по течението, а по-късно го изведе на някой скалист бряг, следите й ще изчезнат. После просто трябваше да използва някоя от по-малките пътеки и да избягва откритите местности, за да го заблуди напълно. Едрият войн едва ли щеше да си даде труда да потърси някакъв заплетен умисъл, така че се чувстваше в пълна безопасност.

Ако обаче бе предположила, че Рейстлин ще тръгне с брат си, вероятно би имала някакви опасения, тъй като очевидно магьосникът я познаваше далеч по-добре, отколкото тя сама себе си. Само че тази възможност дори не й бе хрумнала. Кризания подкара коня си съвсем бавно, както за да му позволи да почине, така и за да обмисли по-добре собствените си планове.

Преди всичко, в кожените отделения на седлото си носеше карта, открадната от палатката на Карамон. На картата бе отбелязано неголямо селце, сгушено в склоновете на планината. Беше толкова малко, че дори не му бяха дали име — или поне не се бяха постарали да го впишат. Точно това селце бе целта й. В него щеше да постигне две неща едновременно: щеше да измени хода на историята и да докаже — на война, на неговия брат и на себе си, че не е била просто безполезен и дори опасен багаж. Щеше да им покаже колко струва в действителност.

Точно в това село Кризания възнамеряваше да възвърне вярата на хората в древните богове.

Мисълта за това не беше съвсем нова. Винаги бе искала да опита нещо подобно, но все нещо успяваше да я разубеди. Карамон и Рейстлин изрично й бяха забранили да упражнява под каквато и да било форма магическите си способности докато е в лагера. И двамата с основание се опасяваха за нейната безопасност, тъй като на младини бяха ставали свидетели на не едно и две изгаряния на обвинени в магьосничество жени (самият Рейстлин сам едва не бе станал жертва, но за щастие Стурм и Карамон го бяха спасили тъкмо навреме).

От своя страна Кризания също бе наясно, че никой от мъжете и жените, пътуващи заедно със семействата си не би отдал голямо значение на думите й. Всички те я смятаха за вещица и нищо не можеше да промени мнението им. В ума й от известно време обаче се бе загнездила мисълта, че ако намери някой, който не знае нищичко за нея, ако му разкаже историята си и му предаде посланието, че боговете не са изоставили хората, а хората са изоставили боговете, тогава може би, би успяла да възбуди движение и да намери последователи, каквито Златна Луна щеше да открие едва двеста години по-късно.

До този момент идеята си бе оставала просто идея, докато жилещите думи на Рейстлин най-сетне не я бяха подтикнали към действие. Дори в този момент, докато яздеше спокойно през смълчаната гора, потънала в настъпващия здрач на вечерта, все още чуваше обвинителните му думи и виждаше изпълнените му с укор вледеняващи очи.

Не можеше да не признае, че си бе заслужила обвиненията му. Беше пренебрегнала вярата си. Бе опитала да го привлече с очарованието си, вместо посредством личен пример и непоколебима вяра в Паладин. Тя въздъхна и разсеяно прокара пръсти през оплетените си коси. От пълен провал я бяха спасили единствено неговата сила и воля.

Както беше предвидил Рейстлин, възхищението й от способностите на младия архимагьосник бе нараснало още повече. Сега бе решена повече от всичко друго да заслужи отново доверието му и да го накара да я приеме. Понеже — в това не можеше да има съмнение — едва ли точно в този момент магьосникът бе особено впечатлен от онова, което бе сторила. В плановете й влизаше да се завърне в лагера с армия от последователи, с които не само да докаже на Рейстлин, че е възможно да се промени хода на историята като се създадат свещенослужители в свят, където няма такива, но и да разпространи влиянието си сред самата войска на Фистандантилус.

Изгубена в тези мисли, Кризания осъзна, че за пръв път през дългите месеци, откакто бяха попаднали в това време, най-после се чувства на мястото си и е успяла да постигне вътрешен мир. Най-сетне правеше нещо съвсем сама. И не просто следваше пътя на магьосника или пък указанията на Карамон. Духът й отново се възроди. Ако запазеше това темпо, щеше да достигне до селото точно преди мръкване.

Пътеката, която следваше, упорито се изкачваше по склона на планината. Внезапно пътят й превали едно малко възвишение и се заспуска в неголяма долина. Кризания накара коня си да спре, загледана към сгушеното долу селце — крайната цел на пътуването й.

Нещо не беше наред, ала младата жена, несвикнала на продължително пътуване, все още не се бе научила да се доверява на вродения си инстинкт за самосъхранение. Знаеше само, че иска да стигне в селото преди мрак и незабавно да се заеме за работа. Тя оправи юздите на коня и отново се метна на гърба му, след което полека го поведе надолу, стиснала в ръка медальона на Паладин.

 

 

— Е, какво ще правим сега? — попита Карамон, като се оглеждаше нагоре и надолу по течението на потока.

— Ти беше експертът по жените — отвърна язвително Рейстлин.

— Добре, признавам, допуснах грешка — измърмори мрачно войнът. — Но това не ни е от голяма полза. Скоро ще се смрачи и никога няма да успеем да намерим следите й отново. А до този момент така и не чух да даваш някакъв особено полезен съвет. — Той му хвърли враждебен поглед. — Да ти се намира някоя бърза магия в ръкава?

— Ако можех, отдавна щях да съм ти направил нов мозък — подметна заядливо магьосникът. — Какво искаш от мен? Да я накарам да се появи направо от въздуха? Да я открия с помощта на кристалната си топка? Не, не възнамерявам да губя ценни сили за такива дреболии. Сега единственото, което ме интересува, е дали си взел карта. Или не си си дал труд да помислиш дори толкова напред в бъдещето?

— Имам карта — озъби се войнът. Той я измъкна от пояса си и му я подаде.

— Междувременно можеш да напоиш конете и да ги оставиш да починат малко — подметна Рейстлин, докато се изхлузваше от седлото.

Докато магьосникът разучаваше картата, Карамон наистина се зае да изпълни онова, което му бе наредено.

По времето когато той вече бе привързал животните, слънцето залязваше, а Рейстлин държеше картата едва ли не под носа си, опитвайки да разгледа съдържанието й в спускащия се полумрак. Карамон го чу да кашля и забеляза, че брат му се увива по-добре в пътническия плащ.

— Не биваше да тръгваш с мен. Нощният въздух не ти действа добре — каза му той.

Брат му го погледна, без да престава да кашля.

— Ще оживея.

Едрият мъж вдигна рамене и надникна през рамото му. Рейстлин посочи с пръст една малка точица горе-долу в средата на планинския склон.

— Тук.

— Защо? За какъв дявол би се насочила към такъв пущинак? — намръщи се озадачено Карамон. — Не виждам смисъла.

— Защото все още не си разгадал плановете й! — отвърна остро магьосникът.

Той замислено нави картата, зареял поглед в настъпващата вечер. Между веждите му се бе появила дълбока бръчка.

— Е? — запита скептично войнът. — Какви са тези велики планове, за които не спираш да споменаваш?

— Мисля, че сама се е поставила в огромна опасност — проговори най-сетне Рейстлин.

В хладния му глас имаше нотка на едва сдържан гняв. Карамон се втренчи разтревожено в него.

— Но… Откъде знаеш? Да не си видял…

— Разбира се, че нищо не съм видял, малоумник такъв! — изръмжа магьосникът през рамо и се упъти към коня си. — Вместо това мисля! Използвам мозъка си! Насочила се е към това село, за да поднови основите на старата вяра. Отива там, за да им разкаже за древните богове!

— В името на Бездната! — възкликна войнът с разширени очи. — Прав си, Рейст — добави след секунда размисъл. — Чувал съм я да споменава, че има такова намерение, но никога не съм вярвал, че го мисли сериозно.

Сетне, забелязал, че Рейстлин отвързва коня си и се кани да го възседне, Карамон го настигна забързано и улови животното за юздите.

— Почакай, Рейст! Точно в този момент не можем да направим нищо. Налага се да изчакаме до сутринта. — Той посочи към планините: — И двамата знаем, че нощно време тесните планински пътеки не са точно мястото, на което бихме искали да попаднем. Твърде опасно е, а и конете лесно могат да се препънат и да пострадат. Без да споменавам за създанията, които може би се навъртат из тези забравени от боговете гори.

— Все още разполагаме с това. — Рейстлин посочи към жезъла на Магиус, окачен отстрани на седлото. Той понечи да се качи на коня, ала поредният пристъп на кашлица го принуди да се свие на две.

Карамон търпеливо изчака магьосникът да дойде на себе си.

— Виж — каза внимателно той, — аз също се тревожа за нея… но ми се струва, че малко прекаляваш. Да разсъждаваме трезво. Все още не се е отправила към някое свърталище на гоблини! А магическата светлина от жезъла ти ще привлече към нас и онези гадини, които биха ни подминали. Конете се изморени, а и ние не сме в по-добро състояние. Да не говорим какво би станало, ако ни се наложи да влезем в сражение. Предлагам да останем да лагеруваме тук през нощта. Почини си, а на сутринта ще продължим с нови сили.

Магьосникът не помръдваше, загледан в брат си. Изглежда вече се готвеше да възрази нещо, когато го връхлетя нов пристъп на кашлица. Ръцете му се изплъзнаха от ефеса на седлото и той опря чело в хълбока на коня.

— Прав си, братко — промълви, когато отново бе в състояние да проговори.

Стреснат от необичайната проява на слабост от страна на своя брат, Карамон понечи да му помогне, ала се спря навреме — подобна проява на загриженост само щеше да задълбочи упоритите опити на Рейстлин да го унижи. Реши да се престори, че нищо не се е случило и вместо това се зае да приготвя леглото на магьосника, като през цялото време бъбреше, без въобще да мисли върху онова, което казва:

— Ето така. Ще можеш да починеш. Предполагам, че нищо няма да се случи, ако запалим малък огън, колкото да подгрееш онази твоя отвара срещу кашлицата. Имаме малко месо и някакви зеленчуци, които Гарик ми е приготвил за пътуването — продължаваше да бърбори той. — Ще ги сварим и всичко ще бъде както в старите дни, нали? В името на всички богове! — засмя се. — Дори не знаехме откъде ще профучи следващата стрела, а? И пак се хранехме като крале. Спомняш ли си? Имаше една подправка, която все настояваше да използвам. Обикновено я хвърляше в гърнето, без да те забележа. Как се казваше? — Карамон се загледа в мрачината, сякаш се опитваше да проникне през мъгливите пластове на времето. — Нямам никаква идея, а ти? Използваше я и в заклинанията си. Признавам, че си я биваше и за супа обаче! Но името… беше нещо като рагин, реген? Ха! — някаква мисъл го бе развеселила още повече: — Никога няма да забравя как онзи твой стар учител веднъж ни спипа да готвим с магическите му съставки! Имах чувството, че му се искаше да ни превърне в крастави жаби на секундата!

Той въздъхна и отново се зае да разпалва огъня.

— Знаеш ли, Рейст — обади се след минутка мълчание. — Оттогава съм ял какво ли не и къде ли не. Хранили сме се в дворци и под короните на дърветата на елфите, но нищо не може да се сравнява с онази храна. Иска ми се да можех да я опитам поне още веднъж, за да видя дали ще ми се стори същата. Ще бъде като в старите дни…

Разнесе се съвсем слабо прошумоляване на роба. Карамон замръзна, осъзнал, че брат му е извърнал глава и го гледа внимателно. Войнът премигна и опита да се съсредоточи върху праханта и огнивото. Въобще не си бе давал сметка, че думите му го правят уязвим, но вече бе твърде късно. Сега не му оставаше нищо друго, освен да очаква със свито сърце укора или горчивата подигравка на Рейстлин.

Прошумоляването се разнесе повторно и Карамон усети, че до ръката му се допира нещо меко — малка кожена кесия.

— Риган — прошепна тихо магьосникът. — Името на подправката е риган…