Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Войната на близнаците (12)

Глава 9

— Мизерно място, а, братко? — подхвърли Рейстлин, додето вдървено се изхлузваше от седлото.

— Отсядали сме и на по-лоши — отбеляза Карамон, зает да помага на лейди Кризания да слезе от коня си. — Но вътре поне е топло и сухо, което го прави сто пъти за предпочитане пред нощуването на открито. Освен това — добави, като погледна сърдито към магьосника, който се бе подпрял от безсилие на коня и кашляше мъчително — няма как да продължим, без да си починем поне малко. Ще се погрижа за животните. Вие влизайте.

Кризания пристъпи в дълбоката една стъпка кал и се уви по-добре в подгизналото си наметало. Точно според думите на Рейстлин, мястото си беше съборетина.

Както и да се бе наричало, едва ли вече някой вече бе в състояние да каже, тъй като никъде не се виждаше табела. Единственото, по което човек можеше да разбере, че вижда пред себе си хан, бе плочата, подпряна от вътрешната страна на един от прозорците, върху която с груби, разкрачени букви бе написано: „Дубре дошел, пътниче“. Самата постройка беше доста стара и солидно укрепена. Въпреки очевидните опити да бъде спряна разрухата обаче, покривът бе на път да се срути, единият от счупените прозорци бе неумело закрит с парче плъст, а дворът приличаше на необятно езеро от кал с няколко боднати, уморени от живота бурени.

Рейстлин бе избързал напред и сега стоеше в рамката на вратата, загледан към Кризания. От вътрешността на хана извираше топла светлина, а миризмата на дим обещаваше огън. По лицето на магьосника се бе изписало нетърпение. Един по-силен порив на вятъра изпълни качулката на жената и запрати към лицето й пронизващо студени пръски дъжд. Тя въздъхна и изгази през калта, за да се присъедини към него.

— Добре дошли, господарю. И на гус’жата ви тъй също.

Гласът я накара да се озърне стреснато. При влизането им не бе забелязала никой наблизо. Кризания се обърна, точно когато вратата се захлопна, за да види грозноват мъж, скрит сред сенките.

— Какъв ден, господарю, какъв ден — подхвана мъжът, като потриваше угоднически ръце. Последното, заедно с мазната престилка и наметнатата през раменете му дрипа, вероятно го правеха съдържателя на заведението.

Помисли си, че ако се вземе предвид окаяното състояние на хана, собственикът му си е точно на мястото. Той се приближи до тях, без да престава да потрива ръце, докато се оказа толкова близо до нея, че можеше съвсем ясно да долови отвратителния му бирен дъх. Кризания прикри лице с наметката си и се отдръпна. Това сякаш го развесели и съдържателят се ухили пиянски с усмивка, която можеше да бъде взета за глуповата, ако в кривогледите му очи съвсем ясно не проблясваше определена пресметливост.

Загледана към него, Кризания си даде сметка, че в този момент би желала да бъде на всяко друго място, дори и навън под дъжда, стига да не й се налага да търпи неприятното присъствие на този човек. Рейстлин обаче просто го измери пронизващо и кратко нареди:

— Маса. По-близо до огъня.

— Тъй, тъй, господарю, на вашите услуги. Една маса близо до огъня. И как не в тоз ден? Оттук, господарю, ’спожо…

Като не преставаше да се кланя раболепно с все същия лукав блясък в очите и без да откъсва поглед от тях, мъжът ги поведе към една мръсна маса.

— Господарят ще да е магьосник, а? — Ханджията протегна ръка, за да докосне черната роба на Рейстлин, но мълниеносно я отдръпна под тежкия му взор. — Ще да сте едного от черноризците, нал’ тъй? Отдавна не сме съзирали с очите си таквизи като вас — продължи той.

Рейстлин не отговори. Задавен от поредния пристъп на кашлица, магьосникът се сви, опрян на жезъла си. Кризания му помогна да се отпусне на един стол близо до огъня. Той протегна ръце към пламъците с благодарност.

— Гореща вода — нареди тя, докато развързваше подгизналата си наметка.

— Какво му е? — попита подозрително съдържателят. — Да не е изгарящата треска? Щото, ако е тъй, по-добре веднага да си излезете…

— Не е — отсече жената и свали наметката си. — Болестта му мъчи само него. — Тя се наведе загрижено над магьосника и произнесе с нетърпящ възражение тон: — Поисках гореща вода.

— Тъй, тъй — отвърна презрително съдържателят. Ръцете му бяха престанали странния си угоднически танц и изчезнаха някъде под престилката, точно преди да се заеме с поръчката.

Забравила за отвращението си от ханджията, Кризания се зае да помогне с каквото може на Рейстлин. Разхлаби наметалото му и му помогна да го свали, след което просна мократа дреха близо до огнището, за да може да изсъхне. После претърси общото помещение на хана. Единственото, което откри, бяха няколко мръсни възглавници, които нареди около магьосника, за да може да се отпусне и да си поеме дъх.

Когато коленичи до него, за да свали мокрите му ботуши, младата жена почувства как нечия ръка докосва косата й.

— Благодаря ти — прошепна Рейстлин в отговор на въпросителния й поглед.

Кризания се изчерви от удоволствие. В кафявите му очи се появи топлина, а пръстите му нежно отстраниха влажните кичури коса от лицето й. Откри, че не може да отговори, нито да помръдне, коленичила, изгубена в дълбокия му взор.

— Твойта ли е таз жена?

Грубият глас на съдържателя я накара да трепне още веднъж. Даде си сметка, че така и не бе успяла да разбере кога се е приближил. Кризания се изправи и рязко извърна очи към огъня, неспособна да погледне никой от двамата.

— Тя е дама от един от знатните домове на Палантас — намеси се някой откъм входната врата. — Ще ти бъда благодарен, ако говориш уважително в нейно присъствие.

— Тъй, господарю, тъй — побърза да отговори ханджията, очевидно обезкуражен от широките рамене на Карамон, който тъкмо влизаше, заедно с вълна студен въздух и дъждовни пръски.

Кризания запази мълчание. Тя се обърна и нареди съвсем тихо:

— Остави водата на масата.

Карамон затвори вратата и се присъедини към тях, докато Рейстлин вадеше торбичката с билковата смес за отварата си. Хвърли я на масата и й даде знак да се заеме с нея. Сетне отново се отпусна изтощено сред възглавниците и се загледа в огъня. При всяко вдишване от гърдите му се разнасяха мъчителни хрипове. С ясното съзнание, че е наблюдавана от загрижения Карамон, Кризания започна да приготвя напитката.

— Конете са напоени и нахранени. Не сме ги преуморили. Предполагам, че ще им трябва не повече от час да починат. Искам да стигнем до Солантас преди залез-слънце — обади се Карамон, за да запълни неудобното мълчание. Войнът също свали наметалото си и го разстла да съхне пред огъня. От мократа тъкан веднага започнаха да се издигат облаци пара. — Поръчахте ли вече нещо за ядене? — попита внезапно.

— Не… само гореща вода — измърмори Кризания, докато подаваше на Рейстлин готовата отвара.

— Стопанино, вино за дамата и магьосника и вода за мен. И каквото там ти се намира за хапване — каза Карамон и се настани на масата срещу брат си. След седмици пътуване през опустошените земи на път за равнините на Дергот и тримата знаеха много добре, че в крайпътните ханове човек се задоволява с онова, което има, ако въобще имаше нещо. — Това е само началото — подхвърли той към магьосника, след като съдържателят бе отишъл да изпълни поръчката му. — Тепърва предстоят есенните бури. Колкото по на юг се спускаме, толкова по-лошо ще става. Сигурен ли си, че не искаш да направим една по-дълга почивка? Мен ако питаш, направо си търсиш белята.

— Какво искаш да кажеш? — сепна се Рейстлин и едва не разля по-голямата част от съдържанието на чашата в ръката си.

— Нищо… просто… — Карамон сякаш се опитваше да избегне пронизващия му поглед. — Кашляш. Времето е влажно, това е всичко.

Очевидно успокоен, че брат му не се е опитвал да вложи нещо повече в думите си, магьосникът отново потъна във възглавниците:

— Дори напротив. И те съветвам да забравиш за тази мисъл. Почивката само те отдалечава от дома, братко.

— Все ми е едно — сви мрачно рамене Карамон. — Дори ако умреш по пътя.

Кризания шокирана се извърна към него. По устните на Рейстлин плъзна горчива усмивка.

— Трогнат съм от загрижеността ти, братко. Не се тревожи за здравето ми. Освен ако междувременно не ми се наложи да се подложа на още някое изпитание, силата ми ще бъде достатъчна, за да произнеса решителното заклинание.

— Изглежда разчиташ на това, че някой ще се погрижи да избегнеш изпитанията по пътя си — отвърна мрачно Карамон, вгледан в Кризания.

Тя се изчерви още веднъж и вече се готвеше да отвърне нещо на забележката, когато бе прекъсната от влизането на съдържателя. Мъжът се приближи, понесъл неголям бакърен котел. Съдържанието му бе неизвестно, но поне изпускаше пара. В другата си ръка ханджията носеше напукана стомна. Преди да ги остави на масата, той огледа пресметливо тримата пътници:

— Големи извинения, господарю — започна той, — но най-добре първом да видя цвета на парите ви. Времената са си неспокойни, ’нал знайте…

— Ето. — Рейстлин извади една монета от кесията си и я подхвърли на масата. — Достатъчно ли е?

— Да, господарю — кривогледите очи на мъжа заблестяха при вида на среброто.

Той се освободи от товара на котела и стомната и грабна алчно монетата, като през цялото време наблюдаваше Рейстлин така, сякаш магьосникът щеше да я накара да изчезне.

После я пусна в джоба си, изчезна за секунда зад мръсния тезгях в дъното на помещението и се върна с паници, лъжици и чаши, които прибави към храната на масата. Зачака нещо, потривайки ръце. Кризания огледа паниците. Бяха толкова мръсни, че се налагаше да ги измие сама. Докато се занимаваше с това, съдържателят попита с толкова любезен тон, че Карамон неволно се намръщи:

— Ще има ли още нещо, господарю, ’спожо?

— Имаш ли хляб и сирене?

— Да, господарю.

— Сложи за трима ни в една кошница. Ще я вземем с нас.

— Ще си… продължите значи? — поинтересува се ханджията.

Кризания тъкмо подреждаше измитите купи на масата, но бе принудена да вдигне поглед, усетила едва доловимата промяна в тона на мъжа. Тя се обърна въпросително към Карамон, за да види дали и той е забелязал нещо, ала едрият мъж вече разбъркваше задушеното и се навеждаше, за да го подуши изгладняло. Рейстлин също сякаш не бе доловил каквото и да е, втренчен невиждащо в пламъците. Ръцете му отсъстващо стискаха празната чаша.

— Определено не смятаме да прекараме нощта тук — отговори Карамон и започна да разлива по паниците с един черпак.

— Не вярвам да намерите по-добро място за нощуване по пътя за… накъде казахте, че отивате? — продължи да разпитва съдържателят.

— Не е твоя работа — отвърна студено Кризания.

Тя взе една пълна паница и я отнесе на Рейстлин. Магьосникът хвърли един поглед на гъстото, плувнало в мазнина съдържание в нея и само махна с ръка. Самата тя, макар да изпитваше силен глад, успя да се насили да хапне едва няколко лъжици от неизвестната смес, преди решително да остави паницата настрана и да се увие зиморничаво във все още мократа си наметка. Затвори очи и се опита да не мисли за това, че само след час отново трябваше да се изправят срещу бурята, дъжда и унилия, еднообразен пейзаж.

Рейстлин вече бе заспал. Единствените звуци, които смущаваха тишината, идваха от шумното дъвчене на Карамон, който се хранеше с апетита на навикнал на всичко ветеран. След малко съдържателят се върна от кухнята, само колкото да остави поръчаната кошница с храна.

Час по-късно Карамон отиде да изведе конете от обора — три ездитни и един натоварен с най-различен багаж, покрит с одеяло и здраво овързан с въжета. Войнът помогна на двамата да се качат на седлата и сам се метна на собствения си огромен жребец. Застанал наблизо под дъжда, гологлавият съдържател му подаде кошницата и се закланя още по-угоднически с широка усмивка, без да обръща внимание на измокрените си дрехи.

Карамон му кимна рязко и метна в краката му втора монета, след което подкара полека коня надолу по пътя, следван от свитите в изливащия се порой Кризания и Рейстлин.

Ханджията вдигна монетата и ги проследи с очи, докато най-сетне фигурите им се скриха зад близкия завой. Иззад конюшнята изникнаха двама непознати и се присъединиха към него.

Съдържателят подхвърли монетата във въздуха и ги погледна:

— Кажете му, че са тръгнали по пътя за Солантас.

Попаднаха в засадата съвсем лесно.

Яздеха в отслабващата светлина на отминаващия мрачен ден, под големи дървета, от чиито клони монотонно се стичаше вода. Шумът от нападалите листа заглушаваше всичко друго, включително и собствените им мисли. Така че никой от тях не успя да чуе навреме звука от галопиращите копита и звънтенето на проблясващата стомана.

Когато разбраха какво се случва, вече бе твърде късно. Иззад околните дървета изскочиха още нападатели и се спуснаха върху тях като огромни грабливи птици. Последвалите събития се развиха бързо и с обичайната за подобни нападения вещина.

Преди Рейстлин да е успял да се обърне, един от бандитите се покатери отзад на седлото му и го просна в несвяст. Друг се стовари зад Кризания, запуши й устата и приближи острието на камата си към гърлото й. За разлика от спътниците си, Карамон принуди трима от нападателите да впрегнат задружни усилия, за да го съборят от коня. Борбата продължи дълго, а когато най-сетне приключи, единият от тримата бе останал да лежи неподвижно на земята. По всичко личеше, че едва ли отново ще се изправи. Главата му бе изкривена под странен ъгъл.

— Счупен врат — докладва едного на човека, който се появи веднага щом всичко бе свършило.

— Дори не гъкна — добави невъзмутимо друг бандит и погледна преценяващо Карамон. Държаха го четирима души и се бе наложило да вържат огромните му ръце с тетива. Дълбоката рана на главата му кървеше обилно. Кръвта се стичаше по лицето му и се смесваше с изливащия се дъжд. Войнът тръсна коса в опит да я отстрани и продължи да се бори.

Водачът на бандитите се втренчи преценяващо в изпъкналите мускули на едрия мъж. Неколцина забелязаха погледа му и също закимаха с възхищение.

Карамон най-после бе успял да отърси кръвта от очите си и се озърна. Бяха наобиколени от близо двайсет, дори трийсет тежковъоръжени мъже. Когато насочи вниманието си към водача, войнът тихо изруга. Това бе най-големият човек, който някога бе виждал през живота си!

Мислите му се зареяха обратно към Рааг и дните на гладиаторски живот в Истар. „Полувеликан“, каза си и изплю един избит по време на борбата зъб. Образът на огромния великан, който бе помагал на Арак да ръководи и подготвя гладиаторите за Игрите, все още бе съвсем жив в паметта му. Водачът на бандитите, макар да бе с очевидно човешки черти, все пак имаше някакъв особен жълтеникав нюанс на кожата си. Плюс типичния за расата сплескан нос. Освен това ръстът му далеч надвишаваше този на повечето хора — извисяваща се глава, широки рамене, ръце като дънери. Карамон забеляза, че походката му бе някак странна и че носи дълго до земята черно наметало, което скриваше напълно краката му.

Усвоил добре уроците на гладиаторската арена, завързаният войн се опита да прецени от пръв поглед врага си. Трябваше да открие някаква слабост. Когато вятърът подхвана дебелото вълнено наметало, Карамон изумено осъзна, че мъжът има само един крак. Другият бе направен от стомана.

Забелязал погледа му, водачът на бандитите се ухили и пристъпи към него. Огромната му ръка се протегна и го потупа по рамото:

— Възхищавам се на хора, които не се дават лесно — каза тихо. Ръката му изведнъж се сви в юмрук, отдръпна се и се стовари върху челюстта на Карамон. Силата на удара едва не повали война заедно с онези, които се опитваха да го задържат. — Но ще се наложи да платиш за смъртта на моя човек.

Водачът на бандитите оправи полите на наметалото си и се завъртя към мястото, където един от хората му бе хванал Кризания. Бандитът все още държеше устата й запушена, ала макар да бе силно пребледняла, в очите й вече искреше ужасен гняв.

— Трудно е за вярване, нали, момчета? — продължи все така тихо полувеликанът. — Вече получаваме подаръци, а дори не е дошла Коледа.

Смехът му отекна сред гъстата гора. Той се протегна и разкъса наметката й. Очите му бързо обходиха формите на тялото под нея, още повече, че бялата роба моментално подгизна под непрестанно сипещия се дъжд. Усмивката му се разшири, а очите му загледаха диво. Огромната му ръка посегна към нея.

Кризания се изви, за да му се изплъзне, ала полувеликанът я улови и задържа с лекота, без да престава да се смее:

— Я гледай, сладурчето си има някаква дрънкулка — произнесе замислено, втренчен в медальона на Паладин, провесен от шията й. — Дали пък… интересно. Чиста платина! — Той подсвирна от учудване. — Най-добре да ти го пазя, скъпа. Страхувам, че в удоволствията и страстта ни, може да се изгуби…

Карамон вече бе дошъл на себе си, за да види как водачът на бандитите протяга пръсти към медальона. Странно, ала макар да трепереше от уплаха, в очите на Кризания се мяркаха отблясъци от мрачна насмешка. Внезапно под дъжда се изви мълния от чисто бяла светлина. Полувеликанът изкрещя от болка и отдръпна ръка, след което пусна младата жена, за да притисне изгорените си пръсти.

Сред бандитите се разнесе приглушено мърморене. Мъжът, който я държеше, внезапно отслаби хватката си и тя успя да му се измъкне, втренчила изпълнен с омраза поглед в него, докато полагаше усилия да се прикрие с остатъците от разкъсаната наметка.

Полувеликанът се приготви да я зашлеви, а Карамон с всички сили се опитваше да й се притече на помощ, когато точно в този момент някой изкрещя предупредително:

— Магьосникът! Идва на себе си!

Очите на водача не се отделиха от Кризания, ала ръката му се отпусна и той се усмихна:

— Е, вещице, май спечели първата битка. — Той се обърна към Карамон: — Обичам състезанията. И в боя, и в любовта. А нощта се очертава многообещаваща.

Полувеликанът даде знак на бандита, държал Кризания да я хване отново. Мъжът се подчини, макар и с огромно нежелание. Водачът на бандитите се приближи до мястото, където Рейстлин идваше на себе си с мъчителни стенания.

— Магьосникът е най-опасен. Вържете му ръцете зад гърба и му запушете устата — нареди със стържещ глас. — Ако се опита да изграчи нещо, отрежете му езика. Това ще сложи край на кариерата му на заклинател.

— Защо просто не го убием? — изръмжа един от бандитите.

— Ами давай, Брак — насърчи го любезно водачът му. — Измъкни ножа и му прережи гърлото.

— Не и с моите ръце — измърмори мъжът и се отдръпна боязливо.

— Нали? Предпочиташ убийството на черноризец да падне върху мен! — продължи с все така измамно любезен тон полувеликанът. — Иска ти се да видиш как изсъхва моята ръка?

— Аз-аз… разбира се, че нямах това предвид, Стоманен Пръст… Н-не мисля като говоря, това е…

— Не е зле поне да се опитваш. Сега той е безвреден. Вижте го. — Стоманения Пръст посочи Рейстлин.

Магьосникът лежеше по гръб с вързани пред себе си ръце. Устата му бе запушена с мръсна кърпа. Независимо от всичко очите му, скрити в сенките на качулката блестяха с гибелна ярост, а пръстите му се извиваха с такъв гняв, че не един от мъжете навярно си задаваше въпроса дали взетите мерки не бяха твърде скромни.

Вероятно почувствал общата несигурност, Стоманения Пръст докуца до Рейстлин, а по жълтеникавото му лице плъзна широка усмивка. Внезапно той заби стоманения пръст на изкуствения си крак в слепоочието на магьосника. Ритникът моментално запрати Рейстлин в несвяст. Кризания изкрещя изплашено, ала мъжът, който я държеше, не й позволи да се отскубне. Дори Карамон се почувства донейде виновен при вида на отпуснатото в калта тяло на брат си.

— Това ще го усмири за няколко часа. Когато се върнем в лагера, ще му вържем очите и ще го разходим до Скалата. А ако между другото се подхлъзне и падне от високо, е, така стоят нещата, нали мъже? Кръвта му няма да изцапа ръцете ни.

Разнесоха се отделни смехове, ала Карамон забеляза, че не един и двама се спогледаха, клатейки глави със съмнение.

Стоманения Пръст сякаш забрави за Рейстлин и насочи вниманието си към тежко натоварения кон:

— Ударихме добра плячка, момчета — каза със задоволство. Той се заклатушка тромаво и отново се зае с Кризания, която все още стоеше прикована в ръцете на нервния си пазач. — Добра плячка, без всякакво съмнение — измърмори. Пръстите му грубо уловиха брадичката на младата жена. После се наведе и я целуна.

Неспособна да помръдне, Кризания просто стоеше на мястото си. Не предприе нищо, може би предугадила, че бандитът очаква точно това. Ръцете й обаче издаваха вътрешната борба, която водеше със себе си и Карамон забеляза, че когато Стоманения Пръст я освободи, тя извърна лице, така че черната й коса да прикрие напиращите сълзи.

— Знаете обичая, мъже — заяви полувеликанът, докато непохватно милваше къдриците й. — Делим всичко, след като съм взел своя дял, разбира се.

Разнесоха се още смехове. Тук-там се дочуха и радостни възгласи. Карамон нямаше никакви съмнения относно смисъла на последното, а и от дочутите коментари на бандитите можеше да се заключи, че това няма да бъде първият път, когато „деляха плячка“ помежду си.

И отново имаше неколцина, главно от по-младите, които се намръщиха недоволно, клатейки глави. Разнесе се и мърморене: „Не искам да имам нищо общо с вещици!“ и „По-добре да си легна с магьосника!“

Вещица! Отново тази дума. Неясните спомени се преплитаха в съзнанието му — спомени от дните, в които той и Рейстлин бяха пътували заедно с Флинт Наковалнята. От дните, в които идването на боговете тепърва предстоеше. Карамон потръпна при съвсем живия спомен за посещението им в градчето, чиито жители искаха да изгорят жива стара жена, обвинена в магьосничество. В паметта му ясно се бе отпечатало как неговият брат и Стурм, неизменният в своето благородство рицар, бяха рискували живота си, за да спасят кожата на старицата, която в края на краищата се бе оказала обикновена второкласна крадла.

Изведнъж си даде сметка колко бързо бе забравил как гледаха хората от тези времена на всякакъв род магически сили. А силите на свещенослужителката Кризания — в дни, когато нямаше истински свещенослужители — щяха да изглеждат дори още по-подозрителни. Помъчи се да мисли трезво. Изгарянето беше ужасен начин да завършиш дните си, но бе далеч по-бързо и за предпочитане пред…

— Ще я взема с мен. — Стоманения Пръст закуца през пътеката към мястото, където държаха коня му за юздите. Метна се на седлото: — Последвайте ме с останалите.

Мъжът, който държеше Кризания, я повлече напред. Водачът на бандитите се наведе и я изтегли при себе си. После хвана здраво юздите, така че младата жена се оказа в капана на здравите му ръце. Карамон удивено откри, че тя се взира право напред с безизразно лице.

„Дали знае? — зачуди се той, докато наблюдаваше безсилно как Стоманения Пръст препуска край него с похотлива усмивка. — Винаги са я защитавали, никога не са й позволявали да се сблъсква с тази действителност. Може би дори не осъзнава на какви отчаяни действия са способни тези мъже…“

И ето, че Кризания го погледна. Точно преди да го отминат. Лицето й бе спокойно и бледо, ала в очите й имаше такъв ужас, ужас и безгласна молба, че войнът отпусна безсилно глава, чувствайки как сърцето му ще се пръсне от мъка.

„Знае… Боговете да са й на помощ. Тя знае…“

Някой го изблъска грубо. Няколко човека го грабнаха едновременно и го метнаха напряко на седлото на собствения му кон. Провесен с главата надолу, с ръце, посинели от впитата тетива, той вдигна очи и видя как постъпват по същия начин с брат му. Бандитите се метнаха на собствените си коне и поведоха пленниците си навътре в гората.

Дъждът продължаваше да се лее. Конят му се препъваше в калта и при всяко разтърсване, тялото му протестираше. Седлото притискаше хълбока му, а нахлулата в главата му кръв го замайваше. Ала всичко, което виждаше из целия път към лагера, бяха двете изпълнени с ужас и молба очи.

Беше повече от сигурен, че не могат да се надяват на ничия помощ.