Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (31)

31

Тя не беше свалила сивото палто. Отстъпи от вратата и аз минах покрай нея в квадратна стая с две легла, които се прибираха към стената, и минимално количество безлични мебели. Малка нощна лампа до прозореца хвърляше мътна жълтеникава светлина. Прозорецът беше отворен.

— Седнете и започвайте да говорите — каза жената.

Тя затвори вратата и се настани в неудобен на вид люлеещ се стол в отсрещния ъгъл на стаята. Аз се отпуснах върху твърд диван. Там, където другият край на дивана почти опираше в стената, имаше отворена врата, закрита с мръснозелена завеса. Очевидно водеше към банята. Срещу нея друга, затворена врата. Вероятно кухненският бокс. Друго явно нямаше.

Жената кръстоса глезени, отпусна глава на облегалката на стола и ме загледа изпод дългите си гъсти мигли. Веждите й бяха тънки, извити и тъмнокестеняви като косата. Спокойно, нищо неиздаващо лице. Нямаше вид на жена, която върши излишни движения.

— Другояче си ви представях — рекох. — По думите на Кингзли.

Устните й леко трепнаха, но нищо не каза.

— Пък и на Лейвъри — додадох. — Още едно доказателство, че не говорим на еднакви езици.

— Нямам време за подобни разговори. Какво искате да научите?

— Той ме нае да ви открия. От доста време ви търся. Предполагам, че знаете.

— Да. Служебната му любовница ми каза по телефона. Осведоми ме, че името ви е Марлоу. И за шала ми каза.

Аз го свалих, сгънах го и го пъхнах в джоба си.

— Така че донякъде ми е известно какво сте правили — продължих. — Но не всичко. Знам, че сте оставили колата си в гаража на хотел „Прескът“ в Сан Бернардино и че сте се срещнали там с Лейвъри. Знам също така, че сте изпратили телеграма от Ел Пасо. Какво стана след това?

— От вас искам само парите, които той ми: праща. Не виждам какво ви засягат моите действия и постъпки.

— Нямам намерение да споря по въпроса. Ако искате парите, отговаряйте, ако не — недейте.

— Ами отидох в Ел Пасо — започна тя с уморен глас. — Тогава още мислех да се омъжа за него. Затова и телеграфирах. Видяхте ли телеграмата?

— Да.

— Обаче промених намерението си. Казах му да си върви и да ме остави на мира. Той ми вдигна скандал.

— Но си тръгна?

— Да, защо не?

— След това какво правихте?

— Отидох за няколко дни в Санта Барбара. Останах дори повече от седмица. Сетне в Пасадина. Същата работа. После в Холивуд. Оттам идвам. Друго няма.

— Сама ли бяхте през цялото време?

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Да.

— Лейвъри не беше ли с вас?

— След като се разделихме, повече не съм го виждала.

— Какво се криеше зад всичко това?

— В какъв смисъл? — Гласът й стана остър.

— Ами дето сте се разкарвали насам-натам, без да се обадите. Не знаехте ли, че той ще се притесни?

— А, за мъжа ми ли говорите? — попита хладно. — Не бих казала, че се обезпокоих кой знае колко за него. Щеше да си мисли, че съм в Мексико, нали така? А на въпроса ви какво се криеше зад всичко това… просто исках да пообмисля някои неща. Животът ми се обърка безнадеждно. Имах нужда да бъда някъде съвсем сама и да се опитам да сложа всичко в ред.

— Но преди това сте прекарали един месец на езерото Литъл Фон и също сте се опитвали да сложите нещата в ред, при това безрезултатно.

Тя погледна обувките си, после вдигна очи към мен и кимна много сериозно. Вълнистата кестенява коса се люшна напред покрай бузите й. Тя вдигна ръка, отметна я и потърка с пръст слепоочието си.

— Имах нужда да сменя мястото — рече. — Не държах да е интересно, а просто непознато. Нищо да не ме свързва с него. Да съм съвсем сама. Например в хотел.

— И успявате ли?

— Не особено. Но няма да се върна при Дерас Кингзли. Той иска ли?

— Не знам. Защо сте дошли в града на Лейвъри?

Момичето захапа кокалчето на ръката си.

— Исках още веднъж да го видя. Не знам какво да мисля за него, всичко е така объркано. Уж го обичам, а пък… Е, предполагам, че наистина съм влюбена. Но не съм сигурна, че искам да се омъжа за него. Разбирате ли ме?

— В това отношение — да. Но не мога да разбера как ви се живее далеч от дома, из разни долнопробни хотели. Доколкото разбрах, години наред сте водили съвършено независим живот.

— Трябваше да остана сама, за да… за да обмисля нещата — повтори тя с някакво отчаяние и отново захапа кокалчето, много силно. — Дайте ми парите и си вървете, моля ви.

— Ей сега. Нямаше ли обаче още една причина, за да напуснете точно тогава Литъл Фон? Нещо, свързано например с Мюриъл Чес?

Тя, изглежда, се учуди. Но всеки може да си докара учуден вид.

— Боже мой, от къде на къде? Какво общо имам аз с оная мокра кокошка с каменното лице?

— Помислих си, че може да сте се скарали… заради Бил.

— Бил? Бил Чес? — Тя още повече се изненада. Може би прекалено.

— Бил твърди, че сте го сваляли.

Жената отметна глава и издаде тенекиен, нереален смях.

— О, господи, този мръсен алкохолик? — Лицето й рязко изтрезня. — Какво се е случило? Защо е тази тайнственост?

— Може да е мръсен алкохолик, но според полицията той е и убиец. На жена си. Намериха я удавена в езерото. След едномесечен престой.

Тя си облиза устните, наклони глава на една страна и ме загледа втренчено. Настъпи мълчание. В стаята се промъкна влажното дихание на океана.

— Не съм много изненадана — бавно произнесе накрая. — Значи дотам се е стигнало в крайна сметка. Те ужасно се караха. Да не би да сте помислили, че тази история има нещо общо с моето отпътуване?

Кимнах.

— Не изключих тази възможност.

— Не, уверявам ви, че няма връзка — сериозно заяви тя и заклати глава. — Всичко стана така, както ви казах. Нищо друго.

— Мюриъл е мъртва. Удавена в езерото. Но вас, изглежда, това ни най-малко не ви трогва.

— Та аз почти не я познавах. Честна дума. Тя не беше никак общителна. Пък и в края на краищата…

— Предполагам, не ви е известно, че е работила като медицинска сестра в кабинета на доктор Олмър?

Сега вече истински я озадачих.

— Никога не съм била в кабинета му — изрече бавно. — Викала съм го у дома, много отдавна. Аз… за какво става дума?

— Мюриъл Чес е всъщност някоя си Милдред Хавиланд, медицинската сестра на доктор Олмър.

— Странно — каза с учудване в гласа. — Знам, че Бил се е запознал с нея в Ривърсайд. Не е споменавал обаче как, при какви обстоятелства и откъде е тя. Кабинета на доктор Олмър, казвате? Това трябва ли да означава нещо?

— Не, предполагам, че е истинско съвпадение. А съвпадения се случват. Но нали разбирате сега защо настоявах да разговарям с вас. Удавянето на Мюриъл, вашето заминаване, фактът, че тя е всъщност Милдред Хавиланд, която някога е имала нещо общо с доктор Олмър… също както и Лейвъри, макар и по друг начин. На всичкото отгоре Лейвъри живее срещу доктора. Дали и той не е познавал Мюриъл от едно време?

Тя се позамисли, хапейки леко долната си устна.

— Той я видя, когато дойде при мен на Литъл Фон — рече най-накрая, — но с нищо не показа, че я познава.

— А като го знаем що за човек е, едва ли би се сдържал.

— Не мисля, че Крис е имал вземане-даване с доктор Олмър. Познаваше жена му. Но не и доктора, доколкото ми е известно. Така че едва ли е познавал медицинската сестра.

— Е, както изглежда, напразно си изгубих времето. Но нали виждате защо трябваше да си поговорим. А сега вече мога да ви дам парите.

Извадих плика, станах и го пуснах в скута й. Тя го остави да лежи там. Аз пак седнах.

— Много добре се справяте с тази роля — казах. — Бива ви да се изкарвате невинна и объркана, дори леко студена и ожесточена. Хората зле са ви познавали. Имат ви за безразсъдна, безмозъчна глупачка, която върши каквото й скимне в момента. Много грешат.

Тя се втренчи в мен, вдигнала високо вежди. Нищо не каза. После лека усмивка повдигна ъгълчетата на устните й. Посегна към плика, потупа с него по коляното си и го остави върху масичката. През цялото време не откъсна поглед от мен.

— И с ролята на мадам Фолбрук добре се справихте — продължих аз. — Сега като си помисля, леко преиграхте на места, но тогава напълно ме убедихте. И лилавата шапка, която би изглеждала чудесно на руса коса, но стоеше кошмарно на рошавите кестеняви пирги, и размазаният грим, слаган сякаш на тъмно с изкълчена китка, и нервните откачени приказки… Всичко беше много добре. А вече като навряхте пистолета в ръката ми… налапах и кукичката, и целия прът.

Тя се подсмихна и пъхна ръце в дълбоките джобове на палтото. Токчетата й потракваха по пода.

— Едно обаче не разбирам — защо изобщо сте се върнали там? Защо сте поели такъв риск посред бял ден?

— Значи мислите, че аз съм застреляла Крие Лейвъри? — тихо попита тя.

— Не мисля, а знам със сигурност.

— Защо съм се върнала в къщата? Това ли ви интересува?

— Всъщност не особено.

Тя се изсмя. Остро и студено.

— Ами защото ми беше обрал всичките пари. Изпразни портмонето ми, дори и дребните центове. Затова отидох там. Всъщност нищо не рискувах. Знам що за живот водеше. Дори трябваше да се върна, в името на собствената си безопасност. За да внеса вътре вестниците и млякото. В такива случаи хората губят ума и дума. А аз не, пък и не виждах защо трябва да си глътна езика. Обратното е далеч по-безопасно.

— Разбирам. В такъв случай сте го застреляли предишната вечер. Трябваше да се досетя — не че има някакво значение. Той се е бръснел, но мъжете с много тъмни бради и приятелки по вечерно време често се бръснат точно преди лягане, нали така?

— И аз съм го чувала — почти весело се съгласи тя. — Какво смятате да предприемете?

— По-хладнокръвна мръсница от вас не съм виждал. Какво ще предприема ли? Ами ще ви предам на полицията, какво друго? При това с голямо удоволствие.

— Едва ли — почти изпя жената. — Питате защо ви връчих празния пистолет. Ами защото имах друг в чантата. Ето го.

И като извади дясната си ръка от джоба на палтото, тя го насочи срещу мен.

Аз се ухилих широко. Дори да не беше най-сърдечната усмивка, на която съм способен, все пак можеше да мине за такава.

— Никога не съм си падал по тези сцени. Детективът обвинява убиеца. Убиецът вади пистолет, насочва го срещу детектива и му разказва цялата история, защото накрая възнамерява да го застреля. По този начин се губи сума ти ценно време, дори ако накрая убиецът наистина застреля детектива. Само че това никога не става. В последния миг все се случва нещо, което предотвратява нещастието. Всевишният също не си пада по такъв тип сцена, защото винаги прави, струва, но успява да я разтури.

— Тогава — тихичко издума тя, стана и тръгна безшумно към мен — предлагам да я изиграем по различен начин. Аз нищо няма да разкажа, никой няма да се намеси и затова ще ви застрелям, какво ще кажете?

— Ще кажа, че сцената и така не ми харесва.

— Нямате изплашен вид — бавно облиза тя устните си и все тъй безшумно продължи да върви към мен.

— Защото не съм — излъгах. — Нощта е много напреднала, прозорецът е отворен и изстрелът ще се чуе надалеч. Пътят до долу е дълъг, а и вас не ви бива много да боравите с пистолети. Сигурно няма да ме улучите. Лейвъри три пъти не сте го уцелили.

— Станете!

Станах.

— Ще бъда толкова близо, че няма начин да не улуча. — И тикна пистолета в гърдите ми. — Ето така. Не мърдайте. Вдигнете ръце и никакво шаване. Едно движение, и стрелям.

Вдигнах ръце. Погледнах надолу към дулото. Езикът ми беше надебелял, но все още можех да го въртя из устата си.

Лявата й ръка ме опипа, но не намери оръжие. Тя прехапа устна, загледана втренчено в лицето ми. Пистолетът се беше впил в гърдите ми.

— Сега ще ви помоля да се обърнете — каза учтиво, като шивачка по време на проба.

— Нищо не вършите като хората. И определено не ви бива с пистолетите. Първо, сте застанали прекалено близо и второ — много ми е неприятно да повдигам този въпрос, но какво да се прави — предпазителят не е освободен. И това сте пропуснали.

Тя се опита да извърши две неща едновременно: да направи крачка назад и да провери с палец дали е освободен предпазителят, без да сваля очи от лицето ми. Две прости неща, за които е необходима само секунда. Никак обаче не й хареса, че й го казах. Не й хареса също така, че моите мисли заглушават нейните. Лекото объркване я раздразни.

Нададе приглушен задавен звук, аз посегнах с дясната ръка и рязко притиснах лицето й към гърдите си. С лявата я пернах остро по китката, точно в основата на палеца. Пистолетът се изскубна и тупна на пода. Лицето й се гърчеше о гърдите ми, май се опитваше да изкрещи.

В следващия миг реши да ме ритне и изгуби малкото равновесие, което й бе останало. Вдигна ръце, за да ми издере очите. Сграбчих я за китката и я извих назад. Силна жена беше, но я надвих. Тогава се отпусна, за да натежи с цяло тяло на ръката, притискаща главата й. Нямаше как да я удържа. Започна да се смъква надолу, повличайки и мен.

Докато се боричкахме на пода до дивана, вдигахме приглушен шум като от тътрене на крака, дишахме тежко и ако е изскърцала някоя от дъските на пода, не съм я чул. По едно време ми се стори, че се дръпна завеса. Не бях сигурен, пък и нямах време да размисля. Внезапно вляво от мен, леко зад гърба ми, извън моето полезрение се извиси някаква фигура. Само разбрах, че е мъж, и то едър.

И друго нищо. В очите ми избухна огън, после мрак. Дори не помня удара. Само огън и мрак и малко преди мрака остро ми се доповръща.