Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (21)

21

Пръв влезе мъж на средна възраст, нисък за полицай, със слабо лице и застинало изморено изражение. Носът му беше остър и изкривен на една страна, сякаш го бяха ръгнали с лакът, когато се е завирал някъде. Синята му плоскодънна шапка беше нахлупена на главата и изпод нея се подаваше тебеширенобяла коса. Облечен бе с бозав костюм, ръцете му бяха пъхнати в джобовете, само палците стърчаха навън.

Зад него пристъпяше Дегармо — едрият полицай с пепеляворуса коса, металносини очи и свирепо, набраздено лице, комуто никак не бе харесало, че стоя пред къщата на доктор Олмър.

Двамата униформени козируваха на дребния.

— Трупът е на долния етаж, капитан Уебър. Застрелян с два куршума, но изглежда, преди това не е бил улучен няколко пъти. От доста време е мъртъв. Този тук се казва Марлоу. Частно ченге от Лос Анджелис Друго не съм го питал.

— Правилно — рязко произнесе Уебър. Гласът му изразяваше мнителност. Прекара през лицето ми подозрителен поглед и едва-едва кимна. — Аз съм капитан Уебър. А това е лейтенант Дегармо. Първо ще огледаме трупа.

И тръгна към дъното на стаята. Дегармо ме погледна така, сякаш за пръв път ме виждаше, и го последва. Слязоха по стълбите, съпроводени от по-възрастния униформен полицай. А ние с Еди останахме да се разглеждаме.

— Тази къща е точно срещу дома на доктор Олмър, нали? — обадих се аз.

Лицето на Еди изгуби всякакъв израз. Макар че и преди това не беше кой знае колко изразително.

— Ъхъ. И какво от това?

— Нищо.

Той премълча. Отдолу се чуха гласове, неразбираеми, неясни. Полицаят наостри уши и ме попита малко по-дружелюбно:

— Спомняш ли си случая?

— Смътно.

Той се засмя.

— Ама с каква скорост го потулиха! Завързаха го на възел и го скътаха в дъното на долапа. В най-тъмния ъгъл. За да го стигнеш, трябва да се качиш на стол.

— Така си беше. Само не ми е ясно защо го направиха.

Полицаят ме изгледа строго.

— Имали са уважителни причини, приятелче. Не мисли, че са нямали. Добре ли познаваш този Лейвъри?

— Не особено.

— Да не го беше подгонил за нещо?

— Само го проучвах. А ти познаваше ли го?

Еди поклати глава.

— Не. Просто се сетих, че наемателят на къщата срещу доктор Олмър беше намерил жена му онази нощ в гаража.

— Може би Лейвъри още не е живеел тук.

— А откога?…

— Не знам.

— Трябва да има вече година и половина — замислено продължи полицаят. — Вестниците в Лос Анджелис писаха ли нещо?

— Малко съобщение на страницата за близките градчета — казах, колкото да се намирам на приказки.

Той се почеса по ухото и се ослуша. Откъм стълбището се дочуха стъпки. Лицето му пак стана безизразно, той се отдръпна от мен и изправи рамене.

Капитан Уебър се приближи забързано до телефона, набра някакъв номер, поговори, отдръпна слушалката от ухото си и погледна през рамо.

— Тази седмица кой е следовател, Ал?

— Ед Гарланд — отвърна сковано едрият лейтенант.

— Обадете се на Ед Гарланд — каза Уебър. — Веднага да дойде. И фотографите да побързат.

Остави слушалката и излая рязко:

— Кой е пипал пистолета?

— Аз — рекох.

Той се приближи, олюля се от пети на пръсти и вирна към мен малката си остра брадичка. Беше хванал пистолета много внимателно, с кърпичка.

— Толкова ли не сте чували как трябва да се отнасяте с оръжие, намерено на местопрестъплението?

— Знам, разбира се. Само че, когато го пипах, не знаех, че е извършено престъпление. Не знаех дори, че с него е било стреляно. Просто лежеше на стълбите и си помислих, че някой го е изпуснал.

— Много правдоподобна история — злъчно забеляза капитанът. — Често ли ви се случват такива неща в практиката?

— Какви неща?

Той продължи да ме гледа строго, без да отвърне.

— Какво ще кажете, ако първо ви разправя кое как беше? — попитах аз.

Той се наежи като петел.

— Отговаряйте на въпросите ми така, както смятам за необходимо да ги задавам.

Нищо не казах. Уебър рязко се извърна и нареди на двамата униформени:

— А вие, момчета, се върнете в колата и проверете по радиото дали не ви търсят.

Те козируваха и излязоха, като се опитаха да затворят внимателно вратата, но тя заяде на прага — тогава я заблъскаха, както би постъпил всеки на тяхно място. Уебър се ослушваше, докато колата им се отдалечи. Тогава отново впери в мен безизразните си, бездушни очи.

— Я да видя документите ви.

Подадох му портфейла и той взе да тършува вътре. Дегармо седна в един стол, кръстоса крака и впери празен поглед в тавана. Извади от джоба си клечка за зъби и я задъвка. Капитанът ми върна портфейла.

— Хората от вашата професия само ни създават главоболия.

— Не е задължително — отвърнах аз.

Той повиши глас. И преди това беше достатъчно висок и рязък:

— Щом като казвам, че ни създават главоболия, значи е така! Обаче отсега да сме наясно. Тук, в Бей Сити, вие няма да имате тази възможност.

Не отговорих. Той ме посочи с пръст.

— Като сте от големия град, та си въобразявате, че сте много умен и всичко знаете. Спокойно. Ще се справим с вас. Може да сме малко градче, но държим един на друг. Тук при нас няма политически борби и тям подобни. Работим честно и почтено, и главното — бързо. Затова хич не се тревожете за нас, мистър.

— Аз не се тревожа. Няма за какво. Само се опит вам да припечеля някой и друг почтен долар.

— И без да ми отговаряте! Тия не ги обичам.

Дегармо свали поглед от тавана и сви един пръст, за да проучи нокътя. После проговори с глас, в който се четеше крайна досада:

— Вижте, шефе, онзи долу се казва Лейвъри. Познавах го бегло. Беше женкар.

— И какво от това? — сряза го Уебър, без да откъсва очи от мен.

— По всичко личи, че е убит от жена — продължи Дегармо. — А вие знаете с какво се занимават частните ченгета. С разводи. Какво ще кажете да го притиснем и да си изпее песента, вместо да го сплашваме?

— Ако го плаша — рече капитанът, — ще проличи. Засега не виждам никакви признаци.

Той се приближи до прозореца и рязко дръпна нагоре щорите. След продължителния полумрак в стаята нахлу почти ослепителна светлина. После Уебър се върна с пружинираща походка, посочи ме с тънкия си остър показалец и заповяда:

— Говорете!

— Работя за един бизнесмен от Лос Анджелис, който никак не държи името му да бъде замесено в шумен скандал. Затова прибягна към моите услуги. Преди месец жена му избягала, а по-късно получил телеграма, че е заминала с Лейвъри. Клиентът ми обаче срещнал Лейвъри в града преди няколко дни и той отрекъл. Бизнесменът му повярвал и се разтревожил. Доколкото разбрах, дамата била доста безразсъдна. Може да се е свързала с неподходяща компания и да се е накиснала в неприятна каша. Дойдох тук да разговарям с Лейвъри и той заяви, че не бил заминал с нея. Почти му повярвах, но после в Сан Бернардино открих достатъчно убедителни доказателства, че е бил с нея в един хотел през нощта, когато се предполага, че е тръгнала от вилата си в планината. С тези сведения в джоба дойдох да разговарям повторно с Лейвъри. Позвъних, но никой не ми отвори, а вратата се оказа открехната. Влязох, огледах се, намерих пистолета и претърсих къщата. Тогава го открих. Така, както е сега.

— Нямали сте никакво право да претърсвате къщата — хладно заяви Уебър.

— Да, така е — съгласих се. — Но и не можех да подмина такъв великолепен шанс.

— Как се казва човекът, за когото работите?

— Кингзли. — Дадох му адреса в Бевърли Хилс. — Директор е на компания за козметични продукти със седалище в Трилоър Билдинг на Олив Стрийт. Компанията се казва „Гилърлейн“.

Уебър погледна Дегармо. Дегармо записваше мързеливо върху един плик. Върна погледа си към мен и попита:

— Нещо друго?

— Качих се в планината и отидох да видя вилата, където въпросната дама била отседнала преди изчезването си. Намира се в Литъл Фон, недалеч от Пума Поинт, на шейсет и пет километра от Сан Бернардино.

Погледнах към Дегармо. Той бавно записваше. Ръката му спря да се движи за миг и сякаш застина сковано във въздуха, сетне отново започна да записва. Аз продължих:

— Преди около месец съпругата на пазача, който се грижи за имението, се скарала с мъжа си и го напуснала, поне така мислели, всички. Вчера беше намерена удавена в езерото.

Уебър притвори очи и се олюля на пети. После попита почти ласкаво:

— Защо ми разказвате всичко това? Да не би да намеквате, че има някаква връзка между двата случая?

— Има връзка във времето. Лейвъри е ходил там. Дали има друга връзка, не знам, но реших, че е по-добре да спомена всичко това.

Дегармо седеше съвършено неподвижно, вперил очи в пода пред себе си. Лицето му беше изопнато и по-свирепо от всеки друг път. Уебър продължи да разпитва:

— А тази, удавената, самоубила ли се е?

— Или се е самоубила, или е била убита. Оставила е прощално писъмце. Обаче мъжът й е заподозрян и арестуван. Казва се Чес. Бил Чес, а жена му е Мюриъл Чес.

— Всичко това не ме засяга — рязко заяви Уебър. — Да се съсредоточим само върху случилото се тук, в тази къща.

— Нищо не се е случило тук — казах аз, като гледах Дегармо. — На два пъти идвах. Първия път разговарях с Лейвъри и нищо не постигнах. Втория път не разговарях и пак нищо не постигнах.

— Ще ви задам един въпрос и искам да ми отговорите честно — бавно произнесе капитанът. — Едва ли ще ви е приятно, но дали сега или друг път, все ще се наложи. Знаете, че в крайна сметка ще получа отговор. Ето какъв е въпросът. Предполагам, че съвсем основно сте претърсили къщата. Открихте ли нещо, което да доказва, че жената на този Кингзли е била тук?

— Не е редно да ми задавате такъв въпрос, защото отговорът предполага умозаключение от страна на свидетеля.

— Настоявам да ми отговорите — мрачно изрече Уебър. — Тук не сме в съда.

— Отговорът е положителен. Долу в гардероба висят женски дрехи, които ми бяха описани в Сан Бернардино като носени от мисис Кингзли вечерта, когато се е срещнала с Лейвъри. Макар че описанието не беше съвсем точно. Черно-бял костюм, повече бял, отколкото черен, и сламена шапка с черно-бяла лента.

Дегармо почука с пръст по плика, който държеше.

— Блазе им на вашите клиенти — каза. — Думите ви доказват, че жената е била в къщата, където е извършено убийство, а убитият е трябвало да избяга с нея. Не мисля, че ще трябва да дирим убиеца много надалеч, шефе.

Уебър ме гледаше напрегнато, с безизразно лице, но крайно съсредоточено. Само кимна разсеяно на думите на Дегармо.

— Аз просто допускам, че не сте глупаци — продължих. — Дрехите са шити по поръчка и много лесно може да се открие къде, от кого и за кого. Като ви го казвам, само ви спестих един час труд, а може би не повече от едно обаждане по телефона.

— Нещо друго? — тихо настоя Уебър.

Ала преди да успея да отговоря, пред къщата спря кола, после още една. Уебър отиде с бърза крачка до вратата и отвори. Влязоха трима: единият нисък и къдрокос, вторият с телосложение на бик, и двамата с тежки черни кожени куфарчета; зад тях вървеше висок слаб мъж с тъмносив костюм и черна вратовръзка. Очите му бяха много бляскави, а лицето — непроницаемо като на покерджия.

Уебър насочи пръст към къдрокосия и каза:

— Долу в банята, Бузони. Искам всички възможни отпечатъци от пръсти от цялата къща, най-вече женски. Голяма работа ви чака.

— Свикнал съм само аз да бачкам — изръмжа Бузони и двамата с бикоподобния слязоха по стълбата.

— А за теб имам един труп, Гарланд — продължи Уебър, обръщайки се към третия. — Да слезем да го видим. Поръча ли линейка?

Гарланд кимна едва-едва и заслиза надолу, съпроводен от Уебър.

Дегармо бутна настрани плика и молива и впери в мен тежкия си поглед.

— Редно ли е да спомена за вчерашния ни разговор — попитах аз, — или той си остава наша лична работа?

— Говори каквото искаш. Нашата задача е да защищаваме гражданите.

— Не, твой ред е да говориш. Бих искал да науча нещо повече за случая Олмър.

Той бавно се изчерви, в очите му заиграха злобни пламъчета.

— Нали каза, че нищо не знаеш за него.

— До вчера нищо не знаех, а и сега положението е същото. Но междувременно научих, че Лейвъри е познавал мисис Олмър, че тя се е самоубила, че той именно е намерил трупа и че Лейвъри по всяка вероятност е изнудвал доктора или поне е имал тази възможност. Освен това и двамата ви униформени колеги много се заинтригуваха от факта, че къщата на Олмър е точно отсреща. Единият спомена, че случаят бил потулен много набързо или нещо такова.

Дегармо произнесе бавно, свирепо:

— Това ще му струва полицейската значка, копелето му с копеле. Само знаят да дрънкат. Мръсни тъпи говеда!

— Значи не е вярно, така ли?

Той погледна цигарата си.

— Кое?

— Че Олмър по всяка вероятност е убил жена си и е имал достатъчно връзки, за да замаже работата.

Дегармо стана, приближи се и се наведе над мен.

— Я повтори! — каза тихо, кротко.

Аз повторих.

Той ме фрасна през лицето. Главата ми рязко се отметна. Усетих бузата си гореща, изтръпнала.

— Повтори!

Повторих.

Вторият шамар пак отметна главата ми на същата страна.

— Повтори!

— А, не. Третият път е фатален. Току-виж, не си ме улучил — потърках аз бузата си.

Той остана все така приведен, оголил зъби, с жесток животински блясък в металносините очи.

— Ако пак държиш такъв тон с полицай, да знаеш какво ще последва. Само че следващия път няма да действувам с ръце.

Прехапах силно долната си устна и потърках отново буза.

— Пъхни си носа в нашата работа и ще се събудиш в някоя канавка с котки за компания — продължи той.

Нищо не казах. Той седна пак на мястото си. Дишаше учестено. Спрях да си търкам лицето, протегнах ръка и зашавах бавно с пръсти, за да ги отпусна — така силно бях стискал юмрук.

— Няма да забравя — казах. — Нищо няма да забравя.