Реймънд Чандлър
Дамата от езерото (18)

18

Спортният клуб се намираше на половин пряка от Трилоър Билдинг, само че на отсрещната страна на улицата. Прекосих и тръгнах на север, към входа на сградата. Вече бяха залели с розов цимент мястото, където преди това имаше гумени плочи. Бяха поставили и парапети по тротоара, така че, за да влезеш вътре, трябваше да минеш по тясна пътека, като мостче, по което се качваш на кораб. Пътеката беше задръстена от служители, които се прибираха от обяд.

Приемната на компанията „Гилърлейн“ ми се видя дори по-празна от предишния ден. Същата пухкава блондинка се гушеше зад телефонната уредба в ъгъла. Тя ми се усмихна бегло, а аз й отвърнах с поздрава на артилеристите — с насочен към нея показалец, трите пръста свити, а палецът шава, както каубоите въртят барабана на пищова си. Тя се засмя от все сърце, но беззвучно. Нищо по-забавно не й се бе случило през цялата седмица.

Посочих празното бюро на мис Фромсет, блондинката кимна, пъхна щифтче в една от дупките и каза нещо. Отвори се врата, мис Фромсет се насочи елегантно към мястото си, седна и ме огледа очаквателно с хладните си очи.

— Да, мистър Марлоу? Боя се, че мистър Кингзли не е тук.

— Тъкмо бях при него. Къде ще можем да поговорим?

— Да поговорим?

— Трябва да ви покажа нещо.

— Нима? — Тя ме изгледа замислено. Сигурно много мъже бяха изявявали желание да й покажат нещо, включително и колекциите си от гравюри. При други обстоятелства и аз не бих се посвенил поне да опитам.

— Във връзка с работата, която върша за мистър Кингзли.

Тя стана и отвори вратичката на ниския парапет.

— Тогава да влезем в неговия кабинет.

Държа ми вратата. Докато минавах покрай нея, подуших въздуха. Сандалово дърво.

— Това „Гилърлейн Регал“ ли е — шампанското на парфюмите? — попитах.

Тя леко се усмихна, като все така придържаше вратата.

— С моята заплата?

— Не съм казал нищо за заплатата ви. Нямате вид на момиче, което само си купува парфюмите.

— Да, „Гилърлейн Регал“ е. Ако искате да знаете, страшно мразя да се парфюмирам, когато съм на работа. Но той ме кара.

Влязохме в дългия притъмнен кабинет и тя се настани в стола до бюрото. Аз седнах на същото място, както и предишния ден. Огледахме се един друг. Днес беше облечена в бежово, с къдраво жабо на врата. Видя ми се не толкоз хладна, но още и дума не можеше да става за пожар в прерията.

Предложих й една от цигарите на Кингзли. Тя я запали и се облегна назад.

— Да не губим време в излишни предпазливи приказки — започнах аз. — Вече знаете кой съм и какво върша. Ако вчера сутринта не сте имали представа, то е, защото шефът ви обича да се прави на голяма клечка.

Тя погледна ръката си, легнала върху коляното й, после вдигна очи и ми се усмихна почти срамежливо.

— Той е прекрасен човек — каза. — Въпреки ролята на важен бизнесмен, която се опитва да играе пред такива като вас. Но освен него самия никой не я взема на сериозно. А пък ако знаехте какво е изтърпял от онази уличница… — махна тя с цигарата си. — Но по-добре да не говорим за това. Във връзка с какво искахте да ме видите?

— Кингзли ми каза, че сте познавали семейство Олмър.

— Познавах мисис Олмър. По-скоро сме се виждали един-два пъти.

— Къде?

— В къщата на общ приятел. Защо питате?

— У мистър Лейвъри?

— Нали няма да се държите нагло, мистър Марлоу?

— Можете да определите думите ми както искате. Ще говоря по работа, няма да се упражнявам в международна дипломация.

— Добре — леко кимна тя. — Да, в къщата на Крие Лейвъри. Ходех там… понякога. Той даваше коктейли.

— Значи Лейвъри е познавал Олмърови — или поне мисис Олмър.

Тя почервеня едва забележимо.

— Да. Доста добре.

— Както и много други жени… доста добре. Не се и съмнявам. А мисис Кингзли познаваше ли я?

— Да, бяха близки. Говореха си на малко име. Мисис Олмър е мъртва, предполагам, че знаете. Самоуби се преди година и половина.

— Това сигурно ли е?

Тя вдигна вежди, но изражението ми се стори някак си изкуствено, като че ли вървеше с въпроса, който зададох.

— Имате ли някакви основания да ме питате, и то по този особен начин? Мисълта ми е — има ли връзка с… онова, над което работите?

— Едва ли. Засега поне не знам такова нещо. Но вчера мистър Олмър извика полиция само защото погледнах към къщата му. След като проучи по номера на колата ми кой съм. Полицаят се държа много грубо с мен само защото се намирах там. Не знаеше какво правя и аз не му казах, че съм бил при Лейвъри. Но доктор Олмър сигурно е знаел. Видя ме пред къщата. Та питам ви аз — за какво му е да вика полиция? И защо полицаят сметна за необходимо да спомене, че последният, който се опитал да изнуди Олмър, завършил в каменоломната? И защо също така ще ме пита дали съм нает от нейните хора — предполагам, че е имал предвид родителите на мисис Олмър. Ако сте в състояние да ми отговорите на някой от тези въпроси, може би ще разбера дали има връзка с моето разследване.

Тя се замисли, като ми хвърли бърз поглед, а после извърна очи.

— Само два пъти съм била в компания с мисис Олмър — бавно заговори, — но ми се струва, че ще мога да отговоря на въпросите ви — на всичките. Последния път се видяхме в къщата на Лейвъри, както ви казах, и имаше доста народ. Лееше се алкохол, говореше се на висок тон. Жените не бяха със съпрузите си и мъжете не бяха с жените си, ако изобщо бяха довели някого. Имаше един — казваше се Браунуел и беше много пиян. Чух, че сега бил във флотата. Та той задяваше мисис Олмър на тема лекарската практика на мъжа й. Доколкото стана ясно, бил от онези доктори, които тичат нощем с чанта, пълна със спринцовки, и предпазват местните гуляйджии от розови слонове за закуска. Флорънс Олмър заяви, че изобщо не я интересувало по какъв начин мъжът й печели парите, стига да са много и тя да ги харчи. И тя беше пияна, но дори трезва едва ли е била по-симпатична. Беше от ония фрапантни фръцли, които непрекъснато се кикотят и сядат така, че целите им крака да се виждат. Много светла блондинка, румена, с неприлично големи, сини като на бебе очи. Та Браунуел й каза да не се притеснява, бизнесът на мъжа й винаги щял да процъфтява. Петнайсетминутни визити и хонорари от десет до петдесет долара. Едно само го безпокояло — как дори един лекар успява да се снабди с толкова много опиати. И попита мисис Олмър дали често канят на обяд симпатични гангстери. Тя плисна чашата си в лицето му.

Аз се усмихнах, но не и мис Фромсет, която изгаси цигарата си в големия меден пепелник и ме изгледа сериозно.

— Съвсем в реда на нещата — рекох. — Всеки би го направил, освен ако няма насреща си някой избухлив побойник.

— Да. А след няколко седмици Флорънс Олмър бе намерена късно през нощта мъртва в гаража. Вратата била затворена, а моторът на колата работел. — Тя млъкна за миг, за да навлажни леко устните си. — Крие Лейвъри я откри. Прибирал се у дома в не знам си колко часа през нощта. Лежала на циментения под по пижама, с глава, напъхана под одеяло, метнато над ауспуха. Доктор Олмър не си бил вкъщи. Вестниците нищо не писаха, само че била починала внезапно. Много добре потулиха всичко.

Тя повдигна леко сплетените си ръце, после ги отпусна пак бавно в скута си.

— Значи не всичко беше наред? — попитах.

— Така се говореше, но хорските приказки, нали знаете… След известно време научих нещо интересно. Срещнах случайно онзи Браунуел на Вайн Стрийт и той ме покани на чашка. Никак не ми беше симпатичен, но имах половин свободен час, затова седнахме в „Ливайс бар“ и той ме попита дали си спомням мацето, което плиснало чашата си в лицето му. Казах, че си спомням. След това разговорът протече по следния начин. Спомням си го дословно. Той каза: „Нашият приятел Лейвъри добре се уреди, в случай, че един ден остане без приятелки, от които да смуче пари.“ — „Не ви разбирам“ — рекох. „А може би не искате? — попита. — Нощта, когато умря мисис Олмър, тя беше в игралния дом на Лу Конди и изгуби и последния си цент на рулетка. Изтърва си нервите и заяви, че колелото се контролирало с бутон. Стана голям скандал. Конди трябваше буквално насила да я замъкне в кабинета си. Оттам се свързал по телефона с доктор Олмър и той пристигнал след малко. Направил й една от прословутите си инжекции и си тръгнал, като оставил на Конди да я отведе у дома. Имал неотложна визита. Конди я закарал, а в къщата ги посрещнала медицинската сестра, която работела за доктор Олмър и на която докторът се бил обадил. Конди пренесъл жената на ръце горе в спалнята и сестрата я сложила да легне. След което Конди се върнал в игралната зала. Та след като е трябвало да бъде отнесена на ръце до леглото си, тя същата нощ станала, слязла в гаража и се самоубила с газове от колата. Как ви се струва?“ — попита ме Браунуел. „Нищо не знам. А на вас откъде ви е известно всичко това?“ — „Познавам един репортер от парцала, който тук минава за вестник — отговори ми той. — Не е имало нито следствие, нито е била направена аутопсия. А ако са взети някакви проби, то нищо не се е появило на бял свят. В това градче дори нямат редовен следовател, който да се занимава със смъртните случаи. Тази роля се изпълнява от погребалните агенти, които се редуват за по една седмица. Пък те естествено служат изцяло на политическата шайка. В градче като това най-лесната работа е да се уреди тихомълком подобен въпрос, ако някоя влиятелна клечка държи да го потули. А Конди по същото време беше доста влиятелен. Шумотевицата в печата, предизвикана от едно разследване, никак не му трябваше, както и на доктора.“ — Мис Фромсет млъкна и ме изчака да кажа нещо. Тъй като не си отворих устата, тя продължи: — Предполагам, че се досещате какви изводи си е направил Браунуел.

— Разбира се. Олмър й видял сметката, а след това двамата с Конди уредили потулването на историята. Такива работи са ставали в далеч по-почтени градове, отколкото Бей Сити има претенции да бъде. Не това не е всичко, нали?

— Не е. Оказва се, че родителите на мисис Олмър били наели частен детектив. Той имал агенция за нощни пазачи там в градчето и всъщност бил вторият човек след Крие Лейвъри, който се появил на местопроизшествието през онази нощ. Браунуел твърдеше, че той вероятно е разполагал с някакви сведения, но не могъл да се възползува от тях. Арестували го за шофиране в пияно състояние и го осъдили на затвор.

— Това ли е всичко? — попитах. Тя кимна.

— И ако мислите, че подозрително добре си спомням всяка дума, на мен това ми е работата — да помня разговори.

— Всъщност си мислех, че цялата тази работа засега нищо не значи. Не виждам с какво тя засяга Лейвъри, дори при положение, че той пръв е намерил мисис Олмър. Вашият приятел Браунуел, който явно обича да клюкарствува, изглежда, смята, че случилото се дава основания на някого да изнудва доктора. Но за целта са необходими улики, особено ако се опитваш да измъкнеш пари от човек, който веднъж вече лесно се е оправил със закона.

— И аз така мисля — съгласи се мис Фромсет. — Но много ми се иска да вярвам, че изнудването е поне едно от мръсните номерца, до които Крие Лейвъри не е прибягнал. Друго нямам какво да ви кажа, мистър Марлоу. Трябва да си отида на мястото.

Тя се понадигна.

— Не е съвсем всичко — спрях я аз. — Искам да ви покажа нещо.

Извадих от джоба си малкото напарфюмирано парцалче, което намерих под възглавницата на Лейвъри, и се наведох, за да го пусна точно пред нея.