Метаданни
Данни
- Серия
- Филип Марлоу (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lady in the Lake, 1943 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Жечка Георгиева, 1986 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 43гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра
„Народна култура“, София, 1986
Превела от английски: Жечка Георгиева
Рецензент: Жечка Георгиева
Американска. Първо издание
Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86
Редактор: Мариана Неделчева
Художник: Стефан Десподов
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Йордан Зашев
Коректор: Евелина Тодорова
Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.
Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32
Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2
Raymond Chandler. The Lady in the Lake
Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976
Raymond Chandler. The Little Sister
Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966
История
- —Добавяне
- —Корекция от hammster
17
Пиколото в спортния клуб се върна само след три минути и ми кимна да го последвам. Качихме се с асансьор до четвъртия етаж, повървяхме по коридора и той ми посочи полуотворена врата.
— Ще завиете вляво, сър. Ако обичате, по-тихо. Някои от членовете спят.
Влязох в библиотеката. Книгите бяха зад стъклени витринки, списанията — върху дълга маса в средата на помещението. Портретът на основателя на клуба беше осветен. По всичко личеше обаче, че истинската задача на библиотеката беше да осигурява условия за сън. Издадени напред библиотечни шкафове разделяха залата на множество малки ниши, в които имаше кожени кресла с високи облегалки и неописуеми размери и мекота. В някои от тях мирно дремеха старци с виолетови лица, вследствие на високо кръвно налягане, а от тесните им ноздри излизаше пискливо измъчено похъркване.
Направих няколко крачки и свих вляво. Дерас Кингзли се беше настанил в последната ниша, в най-отдалечения край на библиотеката, където имаше две кресла едно до друго, обърнати към ъгъла на помещението.
Голямата му глава с тъмна коса едва-едва се подаваше иззад облегалката на едното. Отпуснах се в съседното кресло и леко му кимнах.
— Говорете тихо — започна той. — Тази стая служи за следобеден сън. Какво става? Аз ви наех, за да си спестя неприятности и грижи, а не за да ме сполетят нови. Заради вас анулирах много важна среща.
— Знам — казах и доближих лице до неговото. Лъхна ме приятно на алкохол. — Тя го е застреляла.
Веждите му подскочиха нагоре, а лицето му придоби познатото каменно изражение. Стисна зъби. Задиша по-бавно, а едрата ръка, легнала върху коляното му, започна да шава.
— Продължавайте — произнесе с глас като паяжина.
Озърнах се над облегалката на моето кресло. Най-близкото старче спеше дълбоко, като издухваше и вдишваше белезникавите косми, щръкнали от ноздрите му.
— Когато позвъних на вратата на Лейвъри, никой не ми отвори — започнах доклада си. — Беше открехната. Още вчера забелязах, че заяжда на прага. Бутнах я и влязох. Стаята беше затъмнена, имаше две чаши с алкохол. Навсякъде тишина. По едно време от долния етаж се появи слаба тъмнокоса жена, която каза, че била хазяйката, мисис Фолбрук. В ръката си стискаше пистолет. Намерила го на стълбите. Дошла да си прибере наема за последните три месеца. Отворила със собствения си ключ. Предположих, че се е възползувала от случая да огледа къщата. Взех пистолета и ми стана ясно, че наскоро с него е било стреляно, но не й казах. Тя заяви, че Лейвъри го нямало. Отървах се от нея, като я ядосах, и тя си тръгна разярена. Може да повика полиция, но много по-вероятно е бръмбарите в главата й вече да са я разсеяли и да е забравила всичко — освен наема.
Млъкнах за малко. Главата на Кингзли беше обърната към мен и мускулите на челюстите му бяха изхвръкнали — така силно стискаше зъби. В очите му прочетох болно изражение.
— Слязох долу — продължих след миг. — Има следи, че в спалнята е нощувала жена. Пижама, пудра, парфюм и други такива. Банята беше заключена, но я отворих. Три изстреляни гилзи на пода, две дупки в стената, една в стъклото на прозореца. Лейвъри, гол и мъртъв, в кабинката на душа.
— Божичко! — прошепна Кингзли. — Да не искате да кажете, че снощи при него е имало жена и тя го е застреляла тази сутрин в банята?
— А вие какво мислите, че се опитвам да ви съобщя?
— По-тихо! — изстена той. — Това е такъв удар за мен, естествено. Но защо в банята?
— Вие говорете по-тихо! Защо не в банята? Сещате ли се за друго място, където един мъж е по-беззащитен?
— Но не знаете със сигурност, че е застрелян от жена, нали?
— Не. Прав сте. Може някой да е използувал малък пистолет и да го е изпразнил небрежно, за да изглежда като женска работа. Банята е в ниското, гледа към празно пространство и едва ли някой извън къщата би чул гърмежите. Жената, която е спала там, може да си е била тръгнала… А може и изобщо да не е имало никаква жена. Пижамата и останалите неща може нарочно да са били оставени. Вие спокойно бихте могли да го застреляте.
— Че за какво ми е да го убивам? — почти изблея Кингзли, като стисна с все сила коленете си. — Да не съм дивак!
Не си заслужаваше да оспорвам аргумента му.
— Жена ви има ли пистолет? — попитах.
Той обърна към мен изопнато, нещастно лице и попита глухо:
— Божичко, човече, нима допускате!
— Има ли? — настоях.
Думите излизаха от устата му надробени на стържещи парчета:
— Да… има… малък, автоматичен…
— Оттук ли го купихте?
— Не… не съм го купувал. Отнех го от един пияница, когато бяхме на гости в Сан Франциско преди две години. Размахваше го наляво-надясно, смяташе, че е много забавно. Така и не му го върнах. — Той защипа брадичката си с такова настървение, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Сигурно не си спомня къде и как го е изгубил. Пияници като него обикновено не помнят.
— Нещата прекалено добре пасват. Можете ли да познаете пистолета?
Той се замисли, като издаде напред брадичка и полупритвори очи. Аз пак огледах креслата наоколо. Един от дъртите сънливци се събуди от собственото си гръмко изхъркване, което за малко да го издуха от мястото му. Прозя се, почеса носа си с тънък изсушен пръст и с много суетене извади от джобчето на жилетката си златен часовник. Взря се безизразно в циферблата, прибра го и пак се унесе в сън.
Бръкнах в джоба си, извадих пистолета и го пуснах в ръката на Кингзли. Той го загледа измъчено.
— Не знам — произнесе бавно. — Прилича на него, но не съм сигурен.
— Отстрани е гравиран номерът на серията.
— Че кой помни серийните номера на пистолетите!
— И аз на това разчитах. Иначе много бих се усъмнил.
Той стисна пистолета, после го остави до себе си върху креслото.
— Мръсно копеле — рече. — Сигурно я е изоставил.
— Не ви разбирам. За вас подбудата е недостатъчна, защото не сте дивак, но за нея е напълно достатъчна.
— Това не е същата подбуда — рязко ми възрази той. — Пък и жените са много по-импулсивни от мъжете.
— Така, както котките са по-импулсивни от кучетата.
— В какъв смисъл?
— Ами в такъв — някои жени са по-импулсивни от някои мъже. И нищо повече. Ще ни трябва далеч по-убедителен мотив, ако държите жена ви да го е убила.
Той се извърна, колкото да ме изгледа втренчено — в очите му нямаше и следа от веселие. Зъбите му бяха оставили бели полумесеци в ъглите на устата му.
— Моментът не ми изглежда подходящ за шегички — рече. — Не можем да си позволим този пистолет да попадне в ръцете на полицията. Кристал имаше разрешително и затова е регистриран. Така че аз може да не зная номера, но те положително го имат. Не бива да попадне в ръцете им — повтори.
— Да, но мисис Фолбрук знае, че пистолетът е у мен.
Той поклати упорито глава.
— Ще трябва да рискуваме. Да, знам какъв риск поемате. И бъдете сигурен, че ще ви възнаградя за това. Ако обстоятелствата допускаха самоубийство, щях да ви кажа да го върнете на мястото му. Но така, както ми го разказахте…
— Няма начин. Освен ако не се е улучил с първите три изстрела. От друга страна, не мога да прикрия убийство, дори да ми предложите цели десет долара. Ще трябва да върна пистолета.
— Имах предвид по-голяма сума — тихо произнеса той. — Например петстотин долара.
— И какво очаквате срещу тях?
Кингзли се наклони към мен. Очите му бяха сериозни, тъжни, но не и сурови.
— Имаше ли нещо в апартамента на Лейвъри освен пистолета, което да сочи, че Кристал е била наскоро там?
— Черно-бяла рокля и шапка — както ми ги описа пиколото в Бернардино. А може да има и много други неща, които не са ми известни. Със сигурност ще се намерят отпечатъци от пръсти. Казвате, че никога не са й ги вземали, но това не означава, че няма да намерят начин да проверят. Спалнята й у вас сигурно е пълна с нейни отпечатъци. Също и вилата на Литъл Фон. И колата й.
— Трябва да вземем колата… — започна той, но аз го прекъснах:
— Безполезно е. Другите места са предостатъчни. Какъв парфюм използуваше?
Кингзли ме изгледа с празен поглед.
— Ами… „Гилърлейн Регал“ — шампанското на парфюмите — отвърна сковано. — Понякога и „Шанел“.
— А вашият какъв е?
— Тип „Шипър“. С примес на сандалово дърво.
— Защото спалнята е пропита с неговия аромат — поясних аз. — На мен ми мирише на евтина есенция, но не съм познавач.
— Евтина! — Той бе оскърбен до дъното на душата си. — Божичко, евтина! Една унция струва трийсет долара!
— Миришеше ми по-скоро на два литра за три долара.
Кингзли отпусна тежко ръка върху крака си и поклати глава.
— Да се върнем на въпроса за парите. Петстотин долара. Още сега ще ви напиша чек.
Оставих репликата му да падне на земята, люшкана бавно от течението, като перце. Едно от старчетата зад нас стана от креслото си с олюляване и излезе пипнешком от стаята.
— Наех ви, за да ме предпазите от всякакъв скандал — строго започна събеседникът ми. — И да се погрижите за жена ми, разбира се, ако това се наложи. Не по ваша вина вероятността да се избегне скандалът почти не съществува. Но сега вече става дума да се спаси жена ми. Не вярвам тя да е застреляла Лейвъри. Нямам основания за това. Никакви! Просто съм убеден. Може да е била снощи там, може и пистолетът да е нейният. Но това с нищо не доказва, че тя е стреляла. Предполагам, че и с оръжието е небрежна както с всичко останало. Всеки би могъл да го докопа.
— Полицаите, които ще дойдат на местопроизшествието, няма да си направят труда да повярват на тази версия. Ако онзи, с когото вече имах щастието да се запозная, е типичен екземпляр, те просто ще се спрат на първата глава, която им попадне, и ще размахат секирата. А щом направят оглед на мястото, нейната с положителност ще им се изпречи най-напред.
Той започна да трие силно длани. Мъката му изглеждаше театрална, каквато е често истинската мъка.
— Донякъде ще се съглася с вас — казах. — На пръв поглед положението в къщата е твърде ясно. Оставя дрехи, които е носила и които със сигурност може да се докаже, че са нейни. Захвърля пистолета на стълбите. Трудно може да се допусне, че е толкова глупава.
— Значи все пак сте съгласен с мен — уморено продума Кингзли.
— Но всичко това нищо не означава. Защото гледаме на нещата откъм логичната им страна, докато хората, които вършат престъпления от страст или омраза, просто си ги извършват, и толкоз. Всичко, което съм чул за нея, говори, че е безразсъдна и глупава жена. В цялата сцена, която заварих там в къщата, не личи и следа от предварително планиране. Напротив — налице е липсата на такова. Но дори и да нямаше улика, която да насочи полицаите по следите на жена ви, те пак ще я свържат с убийството. Като проучат що за човек е бил Лейвъри, кои са били приятелите му, жените… Името и рано или късно ще изплува и щом се установи, че от един месец никой не я е виждал, веднага ще започнат да трият от радост мазолестите си ръце. Освен това то се знае, че ще разберат чий е пистолетът и ако се окаже неин…
Ръката му се стрелна към оръжието до него в креслото.
— Няма да стане — казах. — Трябва да ми го върнете. Марлоу може да е много умен и да храни към вас големи симпатии, но не може да си позволи укриването на такава жизненоважна улика като пистолета, с който е било извършено убийството. Мога да действувам само въз основа на презумпцията, че жена ви е очевидният убиец, а очевидното често е погрешно.
Той изстена, но ми протегна голямата си ръка, стиснала пистолета. Аз го прибрах в джоба си. После пак го извадих и рекох:
— Бихте ли ми дали за малко носната си кърпа? Не искам да използувам моята. Може да ме претърсят.
Кингзли ми подаде колосана бяла кърпа и аз грижливо избърсах с нея пистолета, преди да го пусна отново в джоба си. После му я върнах.
— Моите отпечатъци могат да се обяснят — казах, — но не искам да намерят вашите. Ето какво мога да направя. Ще се върна там, ще оставя пистолета където беше и ще извикам полицията. Ще им кажа каквото знам и ще реагирам според обстоятелствата. Няма начин да укрия нещата. Ще трябва да кажа какво съм правил там и защо. В най-лошия случай ще я намерят и ще докажат, че тя го е убила. А в най-добрия ще я открият много преди мен и тогава ще направя всичко, за да докажа, че тя няма пръст в тази история, което на практика означава да намеря истинския убиец. Съгласен ли сте?
Той кимна бавно.
— Да… А петстотинте долара си остават. Ако докажете, че Кристал не го е убила.
— Не разчитам много да ги спечеля — предупредих го. — Най-добре отсега да сме наясно по въпроса. Мис Фромсет добре ли е познавала Лейвъри? Извън работно време имам предвид.
Кингзли бавно издиша.
— Като лош привкус в устата — рече. — Като зле свършила любовна история. Нали не се изразявам прекалено грубо?
Ноздрите му потрепнаха и въздухът леко изсвири през тях. После се отпусна и додаде тихо:
— Всъщност… доста добре го е познавала… преди време. В това отношение тя върши каквото сметне за добре. А Лейвъри, доколкото знам, беше твърде привлекателен — за жените.
— Ще трябва да поговоря с нея.
— Защо? — рязко попита той. По бузите му избиха червени петна.
— Аз си знам защо. Моята работа е да задавам какви ли не въпроси на всякакви хора.
— Тогава разговаряйте с нея — сковано ми разреши. — Между другото тя е познавала и семейство Олмър. Познавала е мисис Олмър, която се самоуби. И Лейвъри я е познавал. Дали няма някаква връзка с тази история?
— Не знам. Обичате я, нали?
— Още утре бих се оженил за нея, стига да можех — отвърна някак си официално.
Аз кимнах и станах. Огледах стаята. Беше почти празна. В най-отдалечения ъгъл две древни реликви все още пускаха мехурчета. Останалите бяха отишли да вършат онова, което вършеха, когато бяха в съзнание.
— Има още нещо — додадох, като гледах надолу към Кингзли. — Полицаите много се дразнят, ако не им се обадиш веднага, след като откриеш трупа. А аз се забавих, пък имам и още работа. Затова ми се иска, като отида там, да е все едно за пръв път. Мисля, че ще мога да го уредя, ако не се намеси онази мисис Фолбрук.
— Фолбрук ли? — Той, изглежда, не разбра за кого говоря. — Коя, по дяволите… а, да — спомних си.
— По-добре забравете. Почти съм убеден, че тя няма да се разшуми. Не ми се видя от хората, които доброволно си имат работа с полицията.
— Разбирам — рече Кингзли.
— Тогава внимавайте какво ще говорите. Въпросите ще завалят, преди да ви кажат, че Лейвъри е мъртъв, преди да ми позволят да се свържа с вас… поне така ще мислят. Затова не се хващайте в никакви капани. Ако се изтървете, ще бъда с вързани ръце. И ще загазя.
— Бихте могли да ми се обадите оттам, от къщата — преди да сте позвънили в полицията — разумно ми предложи той.
— Знам. Но в моя полза ще бъде да не ви се обадя. Първата им работа ще е да проверят кой е звънял по телефона и къде. А ако ви се обадя от другаде, тогава по-добре направо да си призная, че съм идвал тук.
— Разбирам — повтори той. — Имайте ми доверие — ще се справя.
Ръкувахме се и аз го оставих в библиотеката.