Барбара Делински
Непознатият (6)

Шеста глава

Петък бе определен за морковите, но само до два следобед, защото след това Съмър трябваше да се срещне с хората от общината, които отговаряха за продажбата на мястото, близо до нейната къща.

В града отидоха двамата с Камерън. Нямаше никакъв коментар на присъствието му, просто всички го приеха като човек, който от нейна страна ще помага в защитата на каузата. Тя бе напълно убедена, че пререканията ще бъдат излишни, тъй като въпросът е предварително решен. Все пак й бе приятно да усеща, че зад гърба си има някой, който я подкрепя. Това за нея бе нещо ново, тъй като беше свикнала винаги да е сама. Двамата чудесно си пасваха и взаимно ценяха способностите си. Съмър знаеше, че ще й бъде тежко, когато настъпи моментът да си замине, но по някакъв начин успяваше да забрави за това. Беше започнала да мисли за него като за част от себе си. Заедно правеха едно завършено цяло.

По-добре да обичаш и да загубиш любовта си, отколкото никога да не се влюбиш, каза си наум тя и леко се усмихна.

— Срамота — прекъсна мислите й той. — Срамота, да мислиш такива неща.

— Какви неща?

— Тези, на които се усмихваш.

— Тази усмивка е по повод на срещата, която ни предстои — импровизира тя. — Едва ли си виждал такива държавни служители.

— Не бъди толкова сигурна, че досега не съм имал работа с разни институции.

Хората от общината ги посрещнаха в ресторанта. На това място се провеждаха всички срещи и събрания на местните клубове и комитети. Тук се празнуваше Коледа, спонсорирана от рибарския съюз, тук се четяха заповеди и други правни документи, които биха били много скучни, ако липсваха пиперливите коментари на местните хора. Реакциите се определяха от количеството изпит алкохол. Съмър въобще не се изненада, че в два часа следобед, общинските служители я очакваха пред вече начената бутилка уиски „Джак Даниелс“.

Отляво седеше Хапгуд Полинг, по средата Кигън Венхю, а от дясно Окър Дън. Тримата бяха към шейсетте, оплешивяващи, с ризи с къси ръкави, закопчани до под брадичката, със старомодни очила в ръцете.

— Съмър — започна Кигън, когато двамата с Камерън приближиха към масата им, — имаме малко работа, затова изчакай отвън, след малко ще те повикаме.

— Каква работа? — изненадано възкликна Камерън, когато излязоха във фоайето. — Не виждам никой, освен тях тук.

— Затварят заведението, когато се събират. Срещат се три пъти седмично.

— Три!

— Да, това е добро оправдание за запой на аванта.

— Хитреци — намръщи се Камерън.

— Аха.

— Те избираеми ли са?

— Да, но изборите са пълна формалност. В града има няколко семейства, от които се избират представители. Никога не се предлагат други хора. Уговарят се помежду си, кой ще изберат за следващия мандат от три години. Обявяват името на общото събрание на града и гласуват на място. Изборът винаги е с пълно мнозинство.

Камерън я погледна скептично.

— И ти си гласувала за тези?

— О, не. Аз никога не ходя на събранията на града.

— Защо?

— Защото Ван Ворнс не посещават подобни мероприятия.

— Но защо? — повтори въпроса си той.

— Ние сме аутсайдери.

— Но все пак живеете тук.

— Въпреки това не сме част от обществото. Ако искам, бих могла да ходя на тези срещи, но това няма да има никакво значение. Излишно е да си правя труда. Аз имам свой собствен път и свой собствен живот. Нищо от това, което се решава на събранията, не ме засяга.

— Ето, сега например, въпросът за ливадата те засяга — поправи я той.

— Подобни въпроси не се решават на срещите на гражданите. Събранията са по-скоро социални събития, отколкото начин за решаване на проблемите на града. Съдбата на ливадата е предопределена от тези тримата. Предварително знам мнението им за конете. Такова беше и на техните предшественици: смятат, че понитата не заслужават да бъдат защитени и запазени.

— Хей! — махна им от вратата барманът. — Влезте.

— Много бързо си свършиха работата — коментира Камерън.

— Не са имали никаква работа — обясни тя спокойно. Преди се гневеше при всяка подобно проява, но с времето се научи, че е безсмислено да хаби нервите си. — Нарочно ме накараха да чакам, за да не каже някой, че са уважили Ван Ворн като са я приели навреме.

Тя се отправи към бара, където седяха тримата. Те не бяха помръднали от местата си. Очевидно бяха обсъждали защитата на решението си, защото едновременно погледнаха въпросително към Камерън.

— Този мъж с теб ли е Съмър? — попита Кигън.

— Да.

— Не си споменавала, че ще водиш някого. Роднина ли ти е?

— Не.

— Малко прилича на теб. В очите. — Той продължи да оглежда изпитателно спътника й. — Адвокат ли е?

— Всъщност — намеси се Камерън за ужас на Съмър, — аз съм адвокат. — Тя го погледна предупредително, на което той, както често се случваше, й отговори с едно нямо „вярвай ми“. След това се обърна към служителите на общината. — Имате ли нещо против?

Мъжете от двете страни на Кигън се наведоха към него и зашепнаха нещо.

— Не виждам нужда от адвокат — обади се накрая Кигън. — Това е приятелска среща.

— Аз идвам с приятелски намерения — усмихна се Камерън.

— Приятелски към кого? Едва ли си приятелски настроен, ако си решил да ни плашиш със съдебни процеси.

— Нищо подобно — намеси се Съмър. В момента най-малко искаше да влиза в конфликт с тях.

— Все още не ви заплашвам с нищо — тежко рече Камерън. — Но трябва да ви предупредя, че възнамеряваме да изпратим искане до Министерството на околната среда с цел въпросната местност да бъде обявена за резерват.

Съмър го погледна снизходително. Самата тя от години се опитваше да спечели този документ, но досега винаги й бяха отказвали.

Кигън вирна нагоре брадичка.

— Едва ли ще имате успех. Това е една най-обикновена ливада.

— Не е така, мястото е уникално.

Хапгуд завъртя очи и измърмори нещо под носа си.

— Моля? — наведе се към него Камерън.

Окър отпи глътка от питието си.

— Хап каза, че Съмър открай време твърди, че това място е особено, но досега не е успяла да го докаже. Щом не може да го докаже пред нас, как ще убеди министерството? Без доказателства няма да го обявят за резерват. — Той прочисти гърлото си и продължи. — Ами компанията OSAY? — Той направи пауза, за да глътне малко уиски. Хапгуд също вдигна чашата. Окър реши, че е редно също да отпие. — Компанията OSAY е преуспяваща. Известна е в цялата страна — продължи той.

— С какво е известна? — невинно попита Камерън.

Кигън започна да се изнервя. Вероятно не очакваше някой да прекъсва речта, която бе подготвил. Съмър подозираше, че точно такава е целта на мъжа, който се представи за неин адвокат. Не вярваше, че ще успее да промени крайното решение, но все пак бе любопитна за възможностите му и затова с интерес го наблюдаваше.

Беше приятно някой да те защитава, особено ако е съобразителен като Камерън. Питаше се дали освен научните си познания той няма и някаква правна квалификация? Би имал изключителен успех като адвокат. В съда ще очарова всеки съдебен заседател с усмивката си, въпреки че точно в този момент не можеше да се каже, че тримата бяха очаровани от него.

Кигън сръга Хапгуд.

— Ти говори с OSAY. Кажи с какво са известни.

— Аз говорих с тях само за онова място на острова. Окър знае повече.

— Окър? — подкани го човекът в средата.

— Със звезди. Те изучават звездите — отговори плешивият отдясно.

— Значи са астролози — учтиво отбеляза Камерън.

— Аха.

— Правят хороскопи, така ли? — вдигна вежди мнимият адвокат.

Окър се намръщи, опитвайки да разбере какво го питат. Обърна се въпросително към Кигън.

— Това май не е вярно. Дали правят хороскопи? — попита той.

— Разбира се, че не — отряза го този в средата. — Астролозите правят хороскопи.

— Астрономи! — сети се Хапгуд. — OSAY ще строят обсерватория, за да наблюдават звездите. Освен това няма значение с какво са се занимавали в миналото. По-важно е какво смятат да правят на острова и с какво възнамеряват да се занимават в бъдеще.

— Хап е прав — намеси се Кигън. — Компанията ще построи тук сателитна станция. Казват, че местоположението на острова било много подходящо.

— Също и размерите — добави Окър.

— И това, че няма смог — отбеляза Хапгуд.

— Една такава сателитна станция е много подходяща, защото няма да замърсява околната среда — обясни Кигън. — Представлява само една сграда и няколко сателитни чинии.

— Колко е голяма тази сграда?

— Малка. Съвсем малка.

— А чиниите — продължи да разпитва Камерън.

— Те са още по-малки.

Камерън кимна мрачно, пъхна ръце в джобовете си и започна важно да се разхожда напред-назад.

— Значи тогава спокойно могат да бъдат разположени на хълма, или на полето зад гробището, или долу, на по-отдалечената страна на доковете. Помислете за това практично решение. Онези колиби при доковете и без това са излишни. — Той се почеса замислено. — Освен това, честно казано, тези постройки отдавна трябваше да бъдат премахнати. — Камерън изрече последните думи още по-мрачно и многозначително.

Тримата забиха погледи в земята, сякаш разбраха намека. Самата тя не разбра какво ги накара да се замислят така дълбоко, нито можеше да си обясни откъде е разбрал за мястото зад гробището и за бараките при доковете. Не му беше споменавала нищо. Все пак трябваше да признае, че звучеше много авторитетно.

Стори й се, че истински се забавлява от цялата история.

Но на Кигън не му беше особено забавно.

— И защо смятате, че трябва да премахнем бараките? — остро попита той.

— Задължени сте да ги премахнете! — поправи го Камерън. Той продължаваше да се разхожда напред-назад из помещението. — Онези постройки са изключително опасни и вие много добре го знаете. Децата по цял ден играят там. Помислете си какво ще се случи, ако някое се прекатури през изгнилите прозорци! — Той рязко спря и заби поглед в тримата. — Тогава на острова ще има най-големия процес, който сте виждали.

— Никой няма да ни съди — намеси се Кигън.

— Всеки на това се надява. Но сигурно сте осведомени, че обезщетенията живот са огромни. Възползвайте се от безплатния ми съвет. Премахнете бараките, за да нямате проблеми. Освен това, те са неприятни за окото. — Той замълча, после продължи: — Искате сателитна станция? Чудесно, нека да я построят на това място. Нека компанията да свърши мръсната работа вместо вас.

— OSAY не искат да строят при доковете — промърмори Окър. — Рибарите също са против.

— Ние пък сме против да строят на ливадата — отсече Камерън.

Кигън поклати глава.

— Това е най-подходящото място.

— Ами понитата? — намеси се Съмър. — Представлението на Камерън я забавляваше, но съдбата на конете бе по-важна от всичко останало.

— Те ще си намерят друго място.

— Но конете не се хранят с нищо друго, освен с листата от храстите на това място.

— Някои от тези храсти ще бъдат оставени. Обърнахме внимание на компанията да не изсича всичко.

— Колко от тридесетте ще останат?

— Най-малко десет — заяви Кигън. — Между сателитните чинии ще има достатъчно място поне за десет.

— Това е недопустимо, напълно недопустимо! — ядоса се тя.

Мъжът срещу нея се наведе напред и присви очи.

— Виж какво, момиченце, твоето мнение няма никакво значение. Поканихме те тук само от добра воля, за да чуеш доводите ни.

— Вие нямате никакви доводи — продължи да упорства тя. — Конете се хранят единствено с онези храсти и с нищо друго. Десет не са достатъчни за целия табун.

— Но те са на острова едва три месеца — отбеляза Окър.

— Тези три месеца са много съществени за оцеляването им.

— А останалите девет месеца? Къде пасат? — попита мъжът.

Съмър сама си беше задавала този въпрос, но така и не можа да си отговори.

— Ядат плодовете на храстите бънкенбери — обади се Камерън. Каза го толкова убедено, че дори тя му повярва. — Това са малки плодове, които са много тръпчиви през есента. През пролетта стават по-сладки, както ги обичат понитата. Но за нещастие, от есента нататък плодовете престават да растат — сви рамене той. — Затова конете идват тук.

Къде е това място, искаше да попита тя, но замълча, за да не издаде незнанието си.

Кигън обаче нямаше такива притеснения и попита направо:

— И къде отиват, след като престанат да растат плодовете?

— Ами… отиват там, където има такива растения — отговори Камерън.

Кигън се обърна към Хапгуд:

— Ти виждал ли си подобни плодове?

— Не.

— А ти? — попита Окър.

Онзи поклати глава.

— Къде растат? — обърна се накрая към Камерън.

— Наоколо няма от тях, сигурен съм. Тези растения имат нужда от съвсем различна почва и въздух.

— Значи са капризни, така ли?

— Може и така да се каже.

— Не може ли буковите храсти от острова да се присадят на онова място, за което говорите?

— Изключено. Там условията са много специфични. Нито бънкенберис ще виреят тук, нито храстите там — заяви Камерън.

— Кой знае — промърмори Кигън, прехвърли чашата си в другата ръка и се облегна назад. — Някой трябва да спечели и друг да изгуби — изведнъж избухна той. — Аз ви казвам, че сателитната станция, която се планира, ще донесе много по-голяма полза на местните жители от понитата през цялото им съществуване. Ще се инвестират много пари, от които имаме нужда. — Той се наведе напред и се обърна към Съмър. — Хората, от компанията пристигат в понеделник. Надявам се да не се появиш на ливадата, както винаги правиш, защото отново ще ни създадеш проблеми.

— Ако не съм там, конете ще буйстват.

— Погрижи се така да направиш, че да са спокойни — предупреди я той.

— Няма да стане — отговори тя. Майка й някога умееше да общува с конете от разстояние, само със силата на мисълта си, но тя нямаше тази способност. — Трябва да съм там — настоя момичето.

— Не и този път — упорстваше Кигън.

Камерън застана пред него.

— Заплашвате ли?

— Аха.

— Ливадата е обществена собственост — уточни Камерън с хладна любезност. — Съмър, както всеки друг, има право да ходи там по всяко време.

— Не, няма, защото тя е нарушител на реда.

Камерън се направи, че не го е чул и се обърна към момичето.

— Госпожице, предупреждавам ви, че този човек нарушава правата ви, приети при първата поправка на законопроекта за правата на гражданите, в която се казва, че всеки има право да посещава обществени места, без да нарушава техния ред и спокойствие.

— Без да нарушава реда и спокойствието! — изръмжа Окър. Той току-що бе пресушил чашата си. — Ха! Ами че тя въобще не е толкова безопасна! Предизвиква какви ли не поразии.

— Предизвиква поразии? — повтори думите му Камерън. — Имате ли доказателства за това, че точно тя предизвиква поразии?

— Всичко лошо се случва само когато тя е там — намеси се Хапгуд. — Какво по-добро доказателство.

— В съда има нужда от много по-сериозни доводи. От конкретни доказателства, които да убедят съдебните заседатели, че именно тя предизвиква поразиите — поясни Камерън. — И аз сега ви питам, вие разполагате ли с такива?

Хапгуд известно време гледа безизразно, след това се спогледа с Кигън, Кигън сръга Окър, Окър от своя страна погледна към Хапгуд.

— За сега оставям случая — обяви Камерън, обърна се към нея и се ухили победоносно.

Съмър нямаше какво друго да направи, освен да му върне усмивката. Той бе невероятен.

Адвокат! На куково лято.

Очите му заблестяха закачливо.

Какво общо има „куковото лято“?

Не си адвокат, това искам да кажа.

Да, но е весело да се правя на такъв.

От време на време звучеше точно като адвокат.

След като съм гледал над сто епизода филми на съдебна тематика, би трябвало да се справям.

— Съмър Ван Ворн — прекъсна безмълвния им разговор Кигън. — Не ме интересуват приказките на твоя приятел адвокат. Ако нещо се случи в понеделник на ливадата, ще считам, че ти си виновна.

— Моля, господа, без заплахи — прекъсна го Камерън.

— Просто я дръж далеч от там в понеделник!

— Добре, ще го направя.

При тези думи всички зяпнаха.

— Ще го направите? — не повярва Хапгуд.

— Да.

— Но… — протестира Съмър, но той я спря като сложи ръка на рамото й.

— Наистина ли? — на свой ред попита Кигън?

— Разбира се. Няма да се отделям от нея нито за миг и по този начин, ако нещо се случи, вие ще можете да сте сигурни, че не е виновна тя. Става ли?

— Защо трябва да ви вярваме? — обади се Окър.

— Защото съм адвокат — отговори убедено Камерън, сякаш това наистина беше достатъчно условие.

Тримата наведоха глави един към друг и се съвещаваха шепнешком. Накрая Хапгуд заговори:

— Добре. Оставате с нея и не я изпускате от очи. — Той повиши тон. — Но ако и този път има змии или големи, смрадливи локви, ще знаем, че е тя.

— Никакви локви и змии, обещавам — усмихна се Камерън и я хвана за ръката.

— Трябва да бъда там — започна Съмър веднага щом излязоха от ресторанта. — Конете имат нужда от мен.

— За какво си им?

— Просто трябва да бъда с тях.

— Как ще им помогнеш, нали каза, че не си ти тази, която предизвиква всичко това?

— Не съм. Или поне така си мисля. Не съм съвсем сигурна.

— Какво имаш предвид, като казваш, че не си сигурна?

— Наистина, исках всички тези неща да се случват, мислих за това, молих се наум. Когато се случиха реших, че може би аз съм причината. Но след това опитвах с други неща и не се получи. Все пак, може би и аз имах някакъв принос за появяването на змиите и локвите, така че трябва да съм там и отново да опитам да помогна на понитата.

Той хвана ръката й и нежно я задържа в своята.

— Не рискувай. Аз ще се погрижа затова.

— Ти?…

— Да. Има много начини да постигнеш целите си. В миналото потенциалните клиенти са идвали тук и са се натъквали на неприятни изненади. Какво ще кажеш, ако този път въобще не успеят да дойдат.

— Естествено, че нищо не може да ги спре. Ако не се качат на ферибота, ще наемат лодка, ако не, самолет. Освен това подобна компания вероятно има свой собствен самолет.

— Но я си представи, че просто не могат да стигнат до тук? Представи си, че някаква невидима бариера не ги допуска по-близо от пет километра от острова.

Тя въздъхна.

— Очевидно, освен филми на съдебни теми гледаш и много фантастика. Камерън, в реалния живот няма невидими прегради.

— Какъв циник си. Никакво въображение — упрекна я той.

— Когато става въпрос за понитата ставам реалист. За да оцелеят, ливадата трябва да остане непокътната. Моето въображение едва ли ще им помогне много.

Той прехвърли ръка през рамото й.

— Аз ще ги спася, нали за това съм тук.

— Престани, не ми е до шеги. За теб е все едно.

Ще си тръгнеш, а аз ще остана тук.

— Напротив, не ми е все едно — възпротиви се Камерън. Изражението му показваше истинско огорчение.

Съмър забърза ход и тръгна няколко стъпки преди него.

— Конете са моя грижа — извика през рамо тя. — Не беше необходимо да обещаваш на онези тримата, че ще ме държиш вкъщи, докато те обикалят ливадата. Това въобще не е твоя работа. Как можеш да си помислиш, че ще остана да бездействам у дома!

Той без усилие я настигна.

— Няма да бездействаме. Аз ще свърша работата вместо теб. Ще направя така, че хората от компанията въобще няма да могат да стигнат до острова.

— Не можеш да го направиш. Да не би да си супермен?

— Е, почти.

— Ти си луд.

— Не повече от теб. Ти притежаваш някаква сила, аз също.

— Аз нямам никаква сила, никаква!

— Би могла да имаш, ако вярваш в себе си. Аз обаче не страдам от липса на самочувствие, така че мога да направя това, което е необходимо, така че онези да не се доближат до острова.

Тя го погледна в лицето. В очите му прочете мрачна решителност.

— Наистина си побъркан — повтори момичето. В този момент обаче я бодна някакво безпокойство. Извърна поглед встрани, но тревогата нарастваше. През главата й като на лента минаха спомени от изминалите дни: как плува с нея през бурния океан, как успя да я накара да го остави в дома си, как коляното и ребрата й се оправиха за подозрително кратко време, как братята Мънди се задушаваха от кашлица, а после как Джеб Стрънк падна от стола. Той наистина правеше странни неща. Разбира се, имаше вероятност всичко това да е само късмет и случайност. Продължи да си спомня как свири на клавесина. Не можеше да отрече, че успяваше да чете мислите й. Не можеше да отрече, че бе докоснал у нея нещо много дълбоко, до което никой досега не бе стигал.

Изведнъж се уплаши. Кой е той? Какво би могъл да направи с нея и живота й?

— Искам да си тръгнеш! — заяви тя под въздействието на страха.

— Хайде, Съмър.

— Наистина искам. Нали ми обеща, че щом пожелая, ще си тръгнеш. Имам нужда да остана сама, да помисля.

Той сложи ръка на рамото й и я накара да спре.

— Не мога да си тръгна точно сега, в толкова важен момент.

Съмър заби поглед в земята.

— Аз го искам, Камерън — настоя тя.

— Погледни ме в очите и го кажи!

— Не, очите ти ми въздействат. Просто те моля да си заминеш.

— Обещах на онези тримата, че ще остана.

— И на мен ми обеща, че ще си тръгнеш веднага щом поискам.

— Какво ще стане с нас?

— Няма такова „нас“ — извика тя, борейки се болката, която изпита в мига, в който го произнесе. — Казах ти няколко пъти. Нямам представа кой си и къде отиваш, но моят живот е тук, сама.

— Не трябва да е така.

— Напротив.

Той замълча. Стоеше съвсем близо до нея и тя усещаше топлината, която излъчваше тялото му. Копнееше да се хвърли в прегръдките му, да сключи ръце около кръста му и да каже, че съжалява за думите си и да го помоли да остане. Вместо това затвори очи и продължи:

— Моля те, моля те, върви си.

Ръцете й висяха отстрани, стиснати в юмруци. Страхуваше се, че няма да я послушат и ще последват желанието й да го прегърне.

Камерън за пръв път толкова дълго мълчеше. Дори когато не говореше, намираше други начини да изразява чувствата и мислите си.

Чакаше да й отговори. След минута започна да трепери, но не от студ, нито от напрежение, а от нещо съвсем друго: от самота, от смразяваща празнота. Разбра какво се е случило. Той си беше тръгнал. Отвори очи и видя, че наистина е така. Погледна назад, после напред, взря се в гората от двете страни на пътя — нямаше и следа от него.

— Камерън? — извика тя, но после сложи ръка на устатата си, за да не извика повторно.

Нали това искаше, каза си наум. Нали държеше нещата да се върнат такива, каквито бяха. Ето, сега желанието ти се изпълни.

Тя сложи ръце в джобовете си и тръгна сама по пътя. С мъка преглътна. Очите й се напълниха със сълзи.

За твое добро е, продължи вътрешният й глас. Той само щеше да ти усложни живота. Ти трябва да живееш простичко, така, както са живели майка ти, баба ти и прабаба ти. Ван Ворнс не са създадени да има мъже около тях.

— Ами моето бебе? — прошепна тя.

По-добре да нямаш дете. Ти едва ли би могла да си като майка си. Никога няма да можеш да го научиш и на половината от това, което тя е научила теб.

Сълзите се стичаха по лицето й и тя ги бършеше с ръкав. Не усети как стигна до вкъщи. Влезе и се отправи право към леглото. Сви се на кълбо и въпреки че беше едва четири следобед, остана да лежи така.

 

 

Къщата бе мрачна и пуста. Навсякъде, накъдето се обърнеше, виждаше него — как свири на клавесина, как гледа телевизия, как реже моркови или масажира коляното й. От време на време долавяше аромата му, обръщаше се с надеждата, че ще го види, но вместо това виждаше само празнота. Той бе навсякъде около нея и в същото време никъде.

Знаеше, че след като си тръгне ще я заболи, но нямаше представа, че болката ще е така силна. Мъката я измъчваше непрестанно. Опитваше постоянно да се занимава с нещо, но въпреки това, независимо дали консервираше царевица, дали береше билки или гледаше конете, споменът за него я измъчваше. Опита се да свири, но и това не помогна. Все по-често плачеше, което бе абсолютно нетипично за нея.

В неделя сутрин бе напълно отчаяна. Реши, че за да си помогне, трябва да направи нещо по-различно. Сложи малко храна в раницата си и тръгна към гората откъм далечния край на ливадата. Не беше показвала това място на Камерън. Никой не го знаеше, дори майка й. Като малка го използваше за скривалище. Представляваше нещо като гнездо от клони и камъни. Стигна до там, изкатери се до мястото и седна. Опита да изхвърли от съзнанието си всички мисли за Камерън. Да се изчисти от болката и да мисли позитивно.

Успя. Страданието сякаш вече не бе така непоносимо. Сълзите пресъхнаха. Тялото й се отпусна. В ранния следобед слезе, за да види понитата и спомените отново я връхлетяха. Реши да се върне обратно. Очевидно само на нейното място можеше да бъде спокойна. Там прекара нощта, свита на кълбо с глава върху туфа мъх.

На сутринта се измъкна от скривалището си. Намери скала на единия край на ливадата, откъдето можеше да наблюдава, без да я види никой. Нейното присъствие със сигурност щеше да успокои понитата. Още по-важно бе да опита да концентрира мислите си така, че да накара хората от компанията да си тръгнат. Не я интересуваше, че Камерън обеща на онези тримата да си стои вкъщи. Не можеше просто да се скрие у дома и да остави понитата на произвола на съдбата. Беше сам-сама на света, конете бяха единственото, за което си заслужаваше да живее.

Седеше и чакаше. Стана осем, девет, десет часа, но никой не се появи. Тя се опита да се концентрира и да мисли за кравешки тор, за прилепи, за змии и за всякакви ужасни неща, които биха могли да прогонят натрапниците, но не успяваше, защото болката от липсата на Камерън бе по-силна от всичко. Реши да се върне на своето тайно място, за да почерпи сили, но се отказа, страхувайки се, че онези могат да дойдат в нейно отсъствие и тя по никакъв начин да не може да помогне на конете.

Мина единадесет, мина обяд. Тя седеше, скрита зад храстите, взирайки се в ливадата. Не смееше нито да мръдне, нито дори да диша. Мина един часа, което означаваше, че хората от компанията не бяха успели да вземат ферибота. Вслушваше се внимателно във всички звуци, но досега не беше чула мотор на самолет. Вероятно щяха да дойдат с лодка под наем.

Питаше се къде ли е Камерън в този момент. Какво ли прави? Сълзи премрежиха очите й. Тя ги избърса с ръкав и се опита да се разсее с нещо друго. Реши да се концентрира и да мисли за големи, лепкави мрежи на паяци, които биха прогонили натрапниците.

Около нея обаче не се появиха никакви мрежи, нито пък очакваните гости от континента. Стана два часа, три, четири, но ливадата остана пуста. Тишината се нарушаваше само от вятъра и тропота на конете.

Съмър реши да не мърда от мястото си. Вероятно бяха решили да я заблудят като пристигнат по-късно. Слънцето слизаше все по-ниско и топлите му лъчи отстъпиха място на хладния океански бриз. Сенките се удължаваха и бавно падаше здрач.

Накрая, когато стана почти тъмно и нито тя, нито хората от компанията биха видели каквото и да било, Съмър излезе от скривалището. Не можеше да си обясни, защо не дойдоха. Кигън каза понеделник. Дори го повтори няколко пъти.

Объркана, тя тръгна към къщи. По средата на пътя спря и промени посоката. Единственото, което я чакаше там, бяха спомените за Камерън. Не можеше да отида там. Не можеше да понася болката, която стягаше сърцето й. Реши, че е по-добре да разбере какво се е случило с онези от компанията.

Затова се отправи към града. Направи се, че небрежно се разхожда. Тръгна по улицата, където живееха със семействата си Хапгуд и Окър, след това мина покрай дома на Кигън, но не почука на ничия врата. Какво щеше да им каже? „Цял ден се крих в храстите, но вие не дойдохте. Ако сте променили деня, моля да ми кажете, защото съм ви приготвила едни чудесни, лепкави мрежи“. Отиде при доковете и обиколи порутените бараки, на мястото, на които Камерън беше предложил да построят станцията. Камерън. Последния път бе с него в града. Тогава се чувстваше сигурна и защитена. Чувстваше се горда. Нормална.

— Господи! — възкликна тя. Очите й отново се напълниха със сълзи. Притисна ръка към сърцето си, опитвайки се да облекчи болката, която я измъчваше. Той й липсваше. Ужасно й липсваше.

Имаше чувството, че стои така безкрайно дълго. Нямаше никакво желание да помръдне. Нощта бе безлунна, а бараките се чернееха пред нея като дупки. Чуваше се как водата се плиска в лодките наблизо. Имаше чувството, че на острова няма никой, освен нея, че е абсолютно сама на света.

В следващия момент с ужас установи, че съвсем не е сама.

От мрака изникнаха две ръце, които здраво я хванаха. Първо си помисли, че е Камерън, усетил скръбта й и дошъл да я успокои, но после разбра, че е сгрешила. Той никога не би я стиснал така грубо.

Тя се опита да се освободи.

— Пусни ме!

Онзи още по-здраво я хвана и така изви ръцете й, че почти спря дъха й.

— Не бързай толкова — изръмжа непознатият в ухото й докато я теглеше към най-близката барака.

Бори се! Заповяда си наум, но мъжът я влачеше без никакво усилие, което означаваше, че е много по-силен и едър от нея. Изрита го в краката, но той просто я повдигна от земята и краката й останаха да висят във въздуха.

— Мислиш се за много хитра — мърмореше си под носа. — Мислиш, че някой ще ти повярва, че нямаш нищо общо с това.

Тя разпозна гласа. Бе на Халърд Дън, брат на Окър и известен като градския пияница. Само че този път не беше пиян, а много ядосан и очевидно с лоши намерения.

— С кое? — попита тя, като напразно продължаваше с всички сили да опитва да се освободи. Нямаше никакви шансове да успее без чужда помощ.

— С това, че се уплашиха и не дойдоха. Не знам как си го направила, но ония от компанията промениха решението си, дори без да са видели мястото.

— Не знам нищо за това…

Отново я остави без дъх, запращайки я към стената на бараката. Притисна я с тяло. Болезнено стисна брадичката й и процеди през зъби:

— Млъквай! Вещиците винаги лъжат. Те объркват всичко. — Свободната му ръка безмилостно мачкаше гърдите й.

— Престани! — извика тя и безуспешно се опита да го бутне с тяло, но дори не го помръдна.

Камерън! Имам нужда от теб! Камерън, помогни ми!

— Щяхме да имаме работа по строежа, а и след това. Ти съсипа всички и затова сега аз ще съсипя теб.

Той вдигна ризата й нагоре и оголи гърдите й. Дебелата му ръка шареше по голата й плът.

Съмър изпищя.

Той запуши устата й.

— Млъкни! — Здраво стисна краката й между своите, така че да не може да мръдне. С една ръка продължи да държи устата й, а с другата се опитваше да разкопчае ципа на джинсите й.

Господи! Камерън!

— Те няма да дойдат, кучко. Казаха, че имали лоши предчувствия за мястото. Чули много истории, че островът е прокълнато място. — Той успя да свали ципа и започна да се бори със своя. — Кой им е разказал тези истории, а?

— Аз — чу се глас от тъмнината и преди Халърд да успее да реагира някой го хвана за яката и го изхвърли няколко метра назад.