Барбара Делински
Непознатият (2)

Втора глава

Пистолетът беше изчезнал. Съмър го осъзна около тридесет минути след като се събуди. Беше напълно сигурна, че когато заспиваше бе в ръката й, не си спомняше точно защо, но това сега нямаше значение. Обърната на една страна, започна да рови под възглавницата и завивката. Прекъсна я нечий дълбок глас:

— Аз го взех. Страхувах се да не се простреляш в съня си.

Тя тихо възкликна. Виеше й се свят. Трудно го фокусира. С всеки удар на сърцето, спомените от изминалата нощ проблясваха в главата й. Камерън. Той седеше недалеч от леглото й с лакти подпрени върху свитите, широко отворени колене. Все още без риза той изглеждаше още по-огромен в тясното помещение. От ръката му висеше пистолетът.

— Защо реши, че ще се опитам да направя нещо лошо? — попита той с искрено любопитство. — Нали те доведох невредима до тук. Какъв ще е смисълът да те наранявам?

Тя не можеше да му отговори. Не знаеше, не разбираше мъжете.

Той й подаде пистолета.

— Ето, вземи го, щом като те кара да се чувстваш по-сигурна.

Без оправдания и обяснения тя го прибра в пазвата си. Затвори очи и се опита да успокои пулса си.

След близо минута мълчание той продължи:

— Използвала ли си го някога?

Разбира се, искаше й се да го сплаши. Аз съм отличен стрелец, само да ми се изпречиш и си мъртъв. Не беше добра в лъжите, освен това нещо в него я обезкуражаваше да отговори по този начин. Как можеше да му обясни, че е самотница, че опитът й с хората — независимо дали мъже или жени, не й е донесъл нищо добро.

— Не — призна тя. — Не, не съм го използвала.

— Тогава за какво ти е?

Тя посрещна погледа му с изражение, което се надяваше да е леко предупредително.

— Винаги има първи път.

Мъжът не отговори. Тъмносините му оди, които изглеждаха дълбоки като океана, но не така бурни, а спокойни и хипнотични не се отделяха от лицето й.

— Как се чувстваш? — меко попита той.

Тя се протегна енергично.

— Скована.

— Имаш ли болки?

— Не, или поне не остри — с облекчение въздъхна тя. Усещаше някаква умора в цялото си тяло и имаше чувството, че крайниците й са много тежки. Сети се как рухна предишната вечер. Спомените кристализираха и отново я поставиха нащрек.

— Какво беше сложил в супата ми? Нещо направо ме събори.

— Ти сама рухна. Денят ти беше доста напрегнат, имаше нужда от сън.

— Колко е часът?

— Единадесет.

— Единадесет! — Тя скочи от леглото, като не обърна внимание на болките. — Никога не съм спала толкова до късно. Причината е в супата, сигурна съм. — Съмър застана неподвижно и се ослуша. — Бурята отмина ли?

— Да, сега само вали.

Трябваше сама да се досети още когато се събуди. Кожата й не бе така чувствителна, температурата й се беше нормализирала и въпреки смущаващото присъствие на Камерън, бе по-спокойна. Отхвърли завивката настрани, спусна крака от леглото и се опита да стане. Усети остра болка в коляното. Бързо седна обратно и започна да прави масаж на слепоочията си.

Камерън не помръдна.

— За къде бързаш толкова?

— За банята — отговори тя, опитвайки се да не поглежда към него. Беше твърде силен, в сравнение с него изглеждаше малка и слаба, което не й харесваше. — След това ще отида до ливадата, за да видя моите понита.

— Твои ли са?

— Ами, да. Всъщност, не са на никого и аз се грижа за тях. — Тя сложи ръка върху коляното си и започна да го масажира, опитвайки да намери слабите точки и да им придаде енергия. Беше изненадана, че при болката, която изпита, нищо не бе счупено. Само навяхване, нищо повече.

— Значи понитата са диви? — изненада се Камерън.

— Да.

— Странно. — Той замълча. — Не съм предполагал, че на толкова северен остров като този може да има диви коне.

Предизвикателният му тон я накара да го погледне в лицето. Очите му бяха дълбоки и хипнотизираха, чертите му издаваха невинност. Бе по-красив, отколкото й се стори предишната вечер.

Вярвай ми, сякаш й казваше с целия си външен вид. Говори ми. Тя се бореше срещу това внушение, но безмълвните му слова цяла я разтърсиха. Дъхът й секна и трябваше да направи усилие да възстанови дишането си. Единственото, което успя да отговори бе:

— Само през лятото.

Не беше свикнала с компанията на мъж, това е всичко, каза си наум. В къщата й не влизаха мъже, още по-малко в спалнята, а неговото присъствие не можеше да се пренебрегне. Трябваше да се облече, да стане и да излезе, за да провери в какво състояние са пасбищата. Колкото по-скоро Камерън напусне острова, толкова по-добре, каза си тя. Обичаше да се чувства на сигурна почва. Държеше нещата да се върнат такива, каквито бяха преди. Искаше отново да бъде сама.

Стана на един крак и предпазливо опита да стъпи на другия. Тъкмо щеше да прехвърли тежестта си върху него, когато мъжът скочи на крака и я хвана за лакътя.

— Нищо ми няма — увери го тя.

— Напротив — възпротиви се той. — Коляното ти е навехнато. Ако се опиташ да ходиш, ще влошиш състоянието му.

Съмър държеше да докаже своята независимост и се освободи от ръката му.

— Мога сама да вървя — отсече тя и накуцвайки слезе по стълбите надолу към банята. Веднага щом затвори вратата зад гърба си седна на ръба на ваната и започна да разтрива коляното.

— Инатът няма да излекува крака ти — чу гласа на Камерън зад вратата.

— Не съм инат.

— Добре тогава, упорита си.

— И това не е вярно. Нищо ми няма.

— Както искаш — съгласи се той след минута мълчание.

Петнадесет минути по-късно тя излезе от банята. Сега се чувстваше много по-спокойна в джинси, широка риза и сплетена коса. Намаза раните си с лекарство. Зарастваха много бързо.

Трябваше да признае, че освен приспиващото средство, той се беше справил добре с комбинацията билки, която бе сложил в супата.

Всъщност сънят не й навреди, напротив, подейства й добре, но Камерън бе длъжен да я попита какво да сложи в бульона. Беше свикнала сама да ръководи живота си. Сама решаваше какво и кога да прави. Никой не можеше да взима по-добри решения от нея.

С тези мисли в главата прекоси всекидневната като не обърна никакво внимание на Камерън, който седеше до огнището. Нахлузи чифт галоши, взе си якето и излезе. Да, наистина, коляното я болеше, а също ребрата и главата. Знаеше, че ще е по-добре да остане в леглото, но не можеше да си позволи този лукс. Трябваше да отиде до ливадата, за да си върне равновесието.

Вън дъждът не спираше. Тя вдигна качулката на якето и се заизкачва по възвишението зад къщата. Усещаше жилавата трева под краката си. Подхлъзна се веднъж, после втори път, като всеки път се подпираше с ръка на земята, проклинайки болките по цялото си тяло. След като превали върха на хълма пътеката заслиза надолу. Над главата й се извисяваха борове, които я пазеха от дъжда, а под краката й се стелеше килим от борови иглички, двойно по-дебел, отколкото преди бурята. Вятърът бе оставил отпечатък навсякъде лежаха пречупени клони. Някои прекрачваше, други отстраняваше от пътя си. По-късно, щеше да се погрижи да ги разчисти, но сега бързаше да види ливадата.

Внезапно гората свърши и тя излезе на открито. Сърцето й се изпълни с надежда. Над ливадата се стелеше гъста мъгла. Постепенно от нея изплуваха силуети, които, щом я забелязаха, тръгнаха към нея. Колкото повече се приближаваха, толкова по-широка ставаше усмивката й. Съмър протегна ръце към първото от групата пепелявосиви понита, обгърна лъскавата му шия и притисна глава към гривата му. С удоволствие вдъхна смесения аромат на коня и гората. Качулката й падна назад, но дъждът вече не й пречеше, напротив, сякаш измиваше ужаса от бурята. Протегна се към друго пони, после към трето, докато не докосна всяко едно. Очите й се напълниха със сълзи от щастие.

Кончетата бяха добре. Нито едно не липсваше, нито едно не бе ранено. Храстите и дърветата също не бяха пострадали много, установи тя, след като накуцвайки обиколи ливадата. Малкото опадали листа едва ли щяха да имат особено значение.

Нечий мокър нос побутна ръката й. Беше Пъмкин, най-малкото и най-гальовното пони.

— Здравей мило мое — нежно прошепна тя и го погали по мокрото, копринено носле. — Добре се справи с бурята, нали — продължи тя. — Кончето мушна муцуна под рамото й, просейки прегръдка. Съмър с удоволствие обгърна с ръце шията му. — Толкова се тревожех — през сълзи призна тя, притисна го по-силно към себе си и залепи една целувка върху гривата му. После, докато обикаляше ливадата, кончето постоянно ходеше до нея.

Вероятно е забелязало, че куцам и затова ме съпровожда, фантазираше тя.

Пое дълбоко дъх, но все пак предпазливо, защото се страхуваше, че ребрата пак ще я заболят.

Изпита истинско облекчение. Това бе нейният свят — тук се чувстваше сигурна и обичана. Не можеше да си представи друго място на света, където би се чувствала по-спокойна. Безпокойството й сякаш се разтвори в мъглата.

Посегна и извади тръстиковата свирка, която криеше в един дънер. Разнесе се бавна, мека и нежна музика, в която Съмър изля преживяванията и чувствата си. Всяка нота бе нова, всяка мелодия звучеше един-единствен път. Тъжната мелодия бе изключително красива и действаше като магия, успокоявайки душата и тялото й така, както нищо друго.

Увлечена в музиката, не чу приближаването на Камерън. Изведнъж усети присъствието му и рязко се обърна. Той бе застанал почти до нея.

— Не спирай — подкани я той. — Толкова е хубаво.

Но тя никога не свиреше пред хората, затова не продължи. Искаше й се да му каже, че това е нейното място, че не е желан тук и трябва да си тръгне, но сърце не й даде да го направи, защото в тъмносините му очи прочете:

Истина е, музиката ти ми харесва.

Вероятно му доставя удоволствие да ме слуша, помисли си тя. Иначе не би стоял под дъжда без яке, със същите джинси и риза, които снощи бяха изсъхнали, но сега от тях отново се стичаше вода. Сякаш не забелязваше, че е мокър. Изглежда не му беше студено. Във всеки случай, стори й се напълно спокоен.

Той бе или дявол или ангел. Съмър не знаеше кое от двете.

Объркана и притеснена, обърна поглед към понитата. Пъмкин се приближаваше към нея, хвърляйки печални, уплашени погледи към мъжа. Побутна с нос ръката й, като че ли я питаше дали непознатият не е опасен.

— Значи това са понитата? — обади се Камерън.

Съмър кимна.

— Наистина ли са диви?

Тя отново кимна. Не искаше да говори, защото по този начин може би щеше да го окуражи да остане. Освен това предпочиташе да не го гледа в очите, защото погледът му й влияеше по особен, необясним начин.

Гласът му отново заглуши ромоленето на дъжда.

— Каза, че идвали само през лятото. Къде са през останалата част от годината?

— Не знам — отговори тя, като си играеше с перчема на кончето. Докосването до животното я зареждаше с енергия.

— Как е възможно да не знаеш?

— Не съм ги преследвала, когато си тръгват.

— Но ако наистина държиш на тях толкова много, би трябвало да знаеш всичко за живота им.

— Никой не знае всичко за живота им — прекъсна го тя. — Идват с настъпването на лятото и си тръгват през есента. Единственото, което знам със сигурност е, че са тук всяка година.

— И идват само заради пашата?

Тя отново кимна.

— Има нещо особено в тези букови дървета, от които пасат — поясни тя.

— Какво?

Тя се поколеба. Пасбището и понитата бяха лично нейна работа и Камерън нямаше нищо общо с това. Но той изглеждаше искрено заинтересуван. Повечето хора не проявяваха никакъв интерес.

— Не знам. Опитвам се да разбера. Занесох проби в една лаборатория на континента, но там не откриха нищо особено. Решиха, че напразно съм вдигнала шум. Но понитата неслучайно са избрали точно тези дървета. Донесох им листа от континента, но не ги докоснаха. Има нещо особено в растителността тук, знам го със сигурност.

Тя погледна към Камерън, очаквайки да види присмехулно изражение върху лицето му, както се случваше всеки път, когато заговореше с някой на тази тема. За нейна изненада той замислено и сериозно наблюдаваше понитата. За нещастие замисленото му изражение не задържа дълго вниманието й, защото погледът й се плъзна надолу към мократа му риза, която бе прилепнала като втора кожа и ясно очертаваше мускулестото му тяло. Все едно беше гол до кръста. Усети същото затопляне някъде в корема, както първия път, когато го видя без риза.

Той внезапно обърна поглед към лицето й, но дори тогава тя не успя да откъсне очи от красивото тяло.

— Това ли е единственото място, където пасат понитата? — попита Камерън.

— Да — отговори тя, като вълнението пролича в задъхания й тон. — Опитах да ги заведа на други места на острова, но те отказаха да ядат. Същото става, когато им купя храна или донеса друг вид трева. Не се докосват до нея.

— Защо ще се докосват, след като имат толкова хубава паша?

— Защото някой ден могат да я загубят.

Той се намръщи.

— Искаш да кажеш, че при някоя следваща буря буковите дървета могат да пострадат? Да бъдат пометени — поправи се сам. — Смяташ ли, че би могло да се случи?

— Възможно е. Видя какво стана вчера. Истински ураган. Този не причини много щети, но за следващия не се знае.

Майка й бе напълно убедена, че някой ден ще ги връхлети истинско бедствие. Често я предупреждаваше, че това може да се случи. За последен път й го каза малко преди да умре.

— Природните стихии са нещо съвсем естествено — продължи тя. — Не е същото с катастрофите, които предизвикват хората.

— Хората?

— Да. Те наричат това цивилизация. Откакто се помня тук постоянно идват на оглед с намерението да построят нещо на мястото на ливадата — един имаше идея за курортно селище, друг искаше да направи голф игрище, трети планираше санаториум. Във всички случаи щяха да отсекат буковата горичка и следващото лято, когато понитата дойдат, ще загинат от глад.

— Сигурен съм, че си се възпротивила срещу тези планове?

— Разбира се — гордо вдигна глава тя.

Мъжът се усмихна.

— Браво на теб. Очевидно са взели предвид мнението ти, иначе щяха да бъдат тук.

Тя потупа Пъмкин и го проследи с поглед, докато кончето се присъедини към стадото.

— Не съм убедена, че точно моите аргументи са ги отказали.

— Ако не те, тогава какво?

Съмър сви рамене.

— Дребни неща — времето, локвите, червеите.

Той погледна към земята между подгизналите си маратонки.

— Не виждам никакви червеи.

— Змии, исках да кажа — поправи се тя, защото й хрумна, че подходът й е погрешен. Опитваше се да внуши на Камерън, че по нищо не се различава от другите хора. Смяташе, че ако не я намира странна, — ще бъде по-внимателен с нея. В същото време държеше да го накара да си тръгне и бе готова да жертва доброто му мнение и да рискува да изглежда смешна, само за да го постигне.

— Змии? — изненада се той.

— Големи, дебели, дълги — увери го тя, като все пак се опитваше да звучи правдоподобно. — Понякога поляната е пълна с тях.

Той внимателно се загледа в ливадата, опитвайки се да забележи нещо голямо, дебело и дълго.

— Не виждам никакви змии.

Съмър не можеше да определи, дали това, което му каза, го притесни. Може би нямаше нищо против змиите.

— Те идват само когато поляната е в опасност, също като бръмбарите.

Камерън скептично повдигна вежди.

— Бръмбари?

— Аха. Приличат на огромни комари, големи, черни, издават звук, който може да подлуди и най-нормалния човек, а когато започнат да хапят са направо ужасни.

Той стоеше с ръце в джобовете на джинсите. Съмър не можеше да определи, дали думите й имаха някакъв ефект върху него, още повече че наоколо не се забелязваха нито змии, нито. Бръмбари.

— Значи змии и бръмбари — обади се той. — Не тормозят ли конете?

Тя поклати глава.

— Спомена и локви?

Съмър кимна утвърдително и продължи:

— Огромни локви. Понякога това място прилича на езеро.

— Нов момента няма нищо общо с езеро — подхвърли той.

— Защото с нищо не застрашаваме ливадата, но повярвай ми, когато се зададе някаква опасност, тук става истинско наводнение. Мирише непоносимо. Понякога направо можеш да умреш от вонята, толкова е отвратителна. Хората от града се кълнат, че тук е съвършено сухо, но появят ли се купувачи, веднага се наводнява. Само като подушат миризмата, веднага се отказват.

Камерън се почеса по врата.

— Значи вали само когато се очаква да дойдат потенциални купувачи? — отбеляза той. — Също така тогава се появяват змиите и бръмбарите, нали?

— Аха — съгласи се момичето. — Много странно място, местните твърдят, че е обитавано от духове — предупреди тя.

Той я погледна изпитателно.

— Но ти въпреки всичко продължаваш да идваш тук?

Тя бавно поклати глава, погледна го право в очите и продължи със зловещ глас.

— Аз също имам нещо общо с тези духове, аз съм тази, която призовава змиите и бръмбарите и предизвиква наводненията.

Той се засмя.

— Не ми ли вярваш?

— Ако имаше такава сила сигурно отдавна щеше да направиш нещо, с което да ме прогониш от тук.

— Единствената причина, поради която не съм го направила е, че спаси живота ми — отговори тя с променен глас. Протегна се към дънера, за да скрие свирката. В момента, в който отпусна тежестта си върху болния крак, усети остра болка, залитна и за малко щеше да падне. Тихичко простена и се присви над коляното. Преди да е направила каквото и да е, Камерън я взе на ръце.

— Пусни ме на земята! — заповяда тя. Болката бе толкова силна, че не можеше да се съпротивлява.

— Послушай един разумен съвет — отсече той. — Не ме интересуват магическите ти способности, защото те едва ли ще ти помогнат. Коляното ти е навехнато и трябва да бъде в пълен покой.

Тя си спомняше онзи път, когато се опитаха, да я завлекат в гората пряко волята й.

— Пусни ме!

— Когато стигнем до къщата.

— Веднага! — Изплашена, тя се гърчеше в прегръдките му, но той още по-силно я притисна към себе си.

— Пусни ме! — повтори тя.

— Почакай малко.

Съмър, паникьосана, освободи едната си ръка и посегна да го удари в лицето.

— Хей! — възкликна той и завъртя глава, за да избегне юмрука, който попадна върху ухото. — Олеле, по-спокойно.

Момичето посегна втори път, като в същото време се извиваше и въртеше с всичка сила. Усети, че прегръдката на Камерън за миг се разхлаби. Започна да се свлича надолу, но той бързо стисна ръце и здраво я прихвана. По същия начин я изпускаше и хващаше предишния ден в морето.

Той внимателно я положи върху земята, покрита с мокри борови иглички. Тя започна да трепери, но не от студ, а от страх.

— Хей? — повтори той меко, като я гледаше учудено, сякаш се колебаеше какво да прави.

Няма да ти сторя нищо лошо. Защо си толкова уплашена. Не ти мисля злото.

Тя също се опита да изрази чувствата си с очи.

Моля те, пусни ме.

Той обаче не я остави, а отново я вдигна на ръце, като този път позата й бе далеч по-безопасна. Тръгна по пътечката, като постоянно повтаряше „Ех, ти“. Когато Съмър малко се успокои и престана да трепери, той я попита:

— Какво става с теб?

Тя пое дълбоко дъх. Нямаше смисъл да го лъже.

— Веднъж почти ме изнасилиха — призна момичето. — Всеки път, когато остана насаме с някой, толкова едър като теб, споменът се връща.

Камерън я намести по-удобно върху гърдите си, като я придържаше внимателно. Тя усещаше всяко негово вдишване, а топлината на тялото му стопли и нея.

— Няма да те изнасиля.

— И паякът казал на мухата, че няма да я изяде.

— Какво?

Тя само поклати глава.

— Приличам ли ти на изнасилвач? — спокойно попита той.

Нямаше нужда да поглежда към него, за да отговори. Образът му се бе запечатал дълбоко в съзнанието й.

— Ти си едър, мокър и тъмен — отговори тя. Все пак не й приличаше на човек, който би я изнасилил. Ръцете му я обгръщаха внимателно, така че да не притиска натъртените места, тялото му не излъчваше заплаха, напротив, сякаш искаше да я предпази. Усети, че несъзнателно се бе отпуснала.

— Значи изнасилвачите са едри, мокри и тъмни — прекъсна мислите й той.

— Не.

— Всички мъже ли са опасни?

— Всички биха могли да бъдат такива.

— И смяташ, че всеки мъж има подобни наклонности?

— Откъде да знам! Откъде да знам какво може, да става в мозъка на един мъж!

— Мислиш ли, че всички мъже вярват в изнасилването?

Съмър си припомни предаванията, които бе гледала по телевизията и това, което й бе разказвала майка й.

— Не — призна тя.

— Тогава защо си решила, че аз имам такива намерения?

— Защото… — започна тя с буза, опряна в гърдите му, — защото се появи незнайно откъде насред океана. После остана тук, сякаш нямаш по-приятно място, където да отидеш. Не съм свикнала, да има хора около мен, още по-малко мъже. Трябва да си тръгнеш.

— Защото те карам да се чувстваш неловко?

— Защото искам да съм сама. Спаси живота ми, за което съм ти благодарна, но сега можеш да си заминеш. Ще се справя и без теб.

— Сигурен съм в това — съгласи се той, но вместо да я спусне на земята и да се отправи към центъра на града, продължи по пътеката към дома й.

— Не чу ли какво ти казах? — изненада се тя и вдигна лице към неговото.

— Чух — лаконично отговори той, но продължи да върви в същата посока.

— И?

— Какво?

— Можеш да си тръгваш.

Той продължи с широка стъпка.

— Камерън?

— Спасих живота ти, повтори го неведнъж. Можеш поне да ми направиш закуска.

— Късно е за закуска.

— Тогава обяд.

— След това ще си заминеш ли?

Той я погледна.

Ще видим, казваха очите му. В този момент тя трябваше още повече да се изплаши, но вместо това прегръдката му й действаше по магически начин — чувстваше се удобно, сигурно и най-странното, усети грижовност. Единственият човек, който се беше грижил за нея, бе майка й. След смъртта й, Съмър реши, че едва ли ще открие у някого подобно отношение. Наистина, майка й бе предрекла, че някой ден ще се появи мъж, който ще държи на нея, но тя не повярва на това. Всички мъже, които беше срещала, й се струваха далечни или грубияни. През ум не й минаваше, че може да съществува някой, на когото би се доверила. Не би се доверила дори на Камерън.

— Стигнахме — прекъсна мислите й той. Влязоха вътре на сухо. Спусна я внимателно на пода и отиде да търси хавлии. Тя предпазливо изу обувките си. Накуцвайки стигна до банята, пое подадената хавлия и започна да подсушава лицето и косата си. Затвори вратата, смени джинсите с чифт шорти, а мокрият панталон остави да се суши.

В кухнята Камерън, също подсушен, без риза и обувки, се суетеше около огнището. Съмър не преставаше да си задава въпроса, какво ще стане, ако продължава да отказва да си тръгне. Щом иска обяд, сам да си го направи, реши тя. Имаше си достатъчно работа, за да се занимава с него.

Като се опитваше да е колкото се може по-далеч от него, тя започна да отваря шкафовете и да вади от кутии и буркани разнообразни билки, листа и прахове. Сложи ги в един съд и прибави някакви течности, които съхраняваше в стъкленици. Седна на един стол, намаза коляното си със сместа и едва когато сложи отгоре топла кърпа, въздъхна облекчено.

— Така по-добре ли е? — полюбопитства той. Стоеше пред кухненската мивка. Със скръстени ръце изглеждаше още по-внушителен в раменете.

— О, да — отговори тя, усещайки как изпаренията проникват в кожата й, отпускат мускулите и успокояват болката.

— Къде си научила това?

— Да приготвям лекарства? От майка ми.

— Тя медицинска сестра ли е била?

— Не, лечител. — Съмър замълча. — Също като мен. — Погледна го, очаквайки да види подигравателно изражение, но такова не се появи.

— Лечител — замислено повтори мъжът. — Не знаех, че все още съществуват такива.

— Напротив. Някои ни мислят за вещици. — Тя отново очакваше присмехулно отношение, но и този път той остана сериозен.

— Какво използваш — духовната си сила или билки?

— Предимно билки. — Тя никога не успя докрай да повярва в реалното въздействие на духовната енергия. Майка й притежаваше такава сила, баба й в още по-гол яма степен. С всяко поколение това умение се губеше и Съмър вече разчиташе само на лечебните растения, които намираше в гората.

— И тази сила наистина ли въздейства? — полюбопитства той.

— Обикновено.

Камерън изглеждаше много заинтересуван.

— Кой е научил майка ти?

— Баба.

— А баба ти?

— Прабаба.

— Значи всички те са били лечителки?

— Да.

— А мъжете във фамилията, те с какво са се занимавали?

— Тук вече ме затрудняваш. Никога не са се задържали за нещо повече от сладки приказки. Появявали са се, правели са дете и след това са изчезвали. Аз също съм незаконно родена.

— Не познаваш ли баща си?

Тя поклати глава.

— И нямаш никакви братя и сестри?

Съмър отново поклати отрицателно глава. Стори й се, че забелязва в очите му гняв.

Съжалявам, казваше погледът му, не е трябвало да се случи така.

— Справям се отлично — гордо заяви тя. — Някои хора са обречени на самота. Аз съм точно от тях.

— Не е трябвало да се случи точно така — каза на глас това, което прочете в очите му. Прозвуча й странно — сякаш животът й бе част от някакъв план. — Твърде хубава си, за да останеш сама, твърде крехка и уязвима.

Съмър се намръщи, защото си зададе въпроса, дали точно това не са онези сладки приказки, за които я предупреждаваше майка й. Ако беше така, трябваше да покаже, че е твърда.

— Не съм уязвима — сопна се тя.

— Напротив, виждам го в очите ти. Чух го в музиката ти. — Камерън погледна към клавесина, поставен в ъгъла на хола. Отиде до него и с един акорд повтори мотива на мелодията, която бе чул от нея на поляната. Звуците се разнесоха със същата мекота и меланхолия, с която ги бе свирила тя. Повтори песента. Беше толкова погълнат от клавесина, че не забеляза удивлението, което се изписа на лицето й. В този момент тя разбра, че този човек се различава от всички, които бе срещала.