Барбара Делински
Непознатият (9)

Девета глава

Ще те взема с мен. Не се ли досети сама?

Съмър бе шокирана. Издърпа надолу ръкавите на пуловера си, сякаш искаше да се скрие от застрашителния катаклизъм, който я очакваше и мълчаливо поклати глава.

— Ще го направя! — твърдо заяви Камерън, решително стиснал четвъртитата си челюст. — Това не беше в първоначалния план, но понякога събитията се развиват непредвидимо. Целта ми бе да дойда тук и да наблюдавам, нищо повече. Но ти щеше да се удавиш и се наложи да те спасявам, а след това бе в толкова тежко състояние, че трябваше да ти помогна да се изправиш на крака. През това време се случи нещо, което не очаквах. Усетих го още когато те погледнах и не можах да откъсна погледа си от теб. След като правихме любов, нещата вече бяха предрешени. Не мога да те оставя, Съмър. Ще дойдеш с мен.

Твърдата му убеденост, че ще стане точно така, я хвърли в ужас. Изведнъж видя живота си, разрушен заради един научен експеримент.

— Не мога да дойда — изплака тя. — Аз съм човек. Не мога да отида там, където ти достигаш като бяла светлина.

— Можеш, стига да го поискаш.

— Но аз съм човек.

— Само част от теб е човешка.

Понечи да продължи да спори като му каже, че историята, която й разказа, е напълно невероятна, но замълча. Нямаше смисъл, защото той намираше отговор за всеки въпрос. Колкото и странно да беше, трябваше да признае, че във всичко, което беше казал, имаше логика и в нея самата живееше нещо от Сайтерън.

— Но човекът в мен ме задържа на Земята. Ти сам потвърди, че с всяко поколение способностите ни се губят.

— Основната причина за това е липсата на вяра. Когато настъпи моментът, ти ще можеш да постигнеш всичко, което желаеш. Твоята майка имаше вяра и това бе причината да я вземем от Земята, след като времето й тук изтече.

Сърцето й подскочи при мисълта, че отново може да види майка си. Тя възкликна от радост, но в следващия момент изтрезня и погледна към себе си.

— Но аз не бих могла да пътувам в този вид, нали?

И двамата добре знаеха, че не става въпрос за дрехите й.

Той поклати глава.

— Само светилната може да достигне до там, така ли е?

— С нашите кораби, да.

— А аз мога ли да се превърна в светлина?

— Ако го поискаш.

— И ще заживея там завинаги?

Той кимна.

Отново я обзе страх.

— Но аз съм тук откакто се помня.

— И какво от това? — вдигна вежди той.

Момичето обърна поглед към солидните гранитни скали, шубраците и рядката трева между камъните на плажа. Всичко й бе толкова познато и близко.

— Не мога да напусна това място. Не бих се чувствала никъде толкова добре.

Камерън скръсти ръце пред гърдите си.

— Ти си различна от хората на острова. Не само защото не умееш да четеш. Страхуваш се, че на Сайтерън отново ще бъдеш аутсайдер, но това няма да е така. Там ще намериш своето място.

— Не, няма. Ще се различавам от другите, защото съм наполовина човек. Ще бъда още по-изолирана, отколкото съм тук.

— Грешиш. Това в теб, което е от Сайтерън, е много по-силно и много по-бързо регенерира от човешките способности. Докато прекосим шестте галактики, ти вече ще си се превърнала в истински сайтерън.

Мисълта, че ще пътува през галактики й бе напълно непонятна. Не можеше да си го представи. Животът й на Прайд бе прост и хубав. Къщата й беше уютна, и топла, градината пълна с плодове, изпитваше удовлетворение от това, че можеше да помага на хората, имаше Мили за приятелка. Освен това тук бяха конете.

— Не мога да оставя понитата. Идват само за три месеца в годината, но имат нужда от мен.

— Ще изпратим друг да се грижи за тях — успокои я мъжът.

Той имаше решение за всеки проблем, но нейните тревоги нямаха край.

— Но аз нямам представа какво ще правя там.

Чертите на лицето му омекнаха.

— Ще бъдеш с мен, това не е ли достатъчно?

Не можеше да отговори на този въпрос, както не можеше да си представи планетата, за която й говореше. Напрягаше въображението си, но в главата й не се появяваше никакъв образ. Не знаеше и самата тя как ще изглежда там. Как ли протичаше денят на Сайтерън? Дали съществата през шест галактики се хранят, работят, спят като хората? Каква форма щеше да придобие Камерън на родната си планета и как ще общуват? Както винаги, нежното изражение на лицето му я размекна, но дали щеше да вижда това лице и там?

Беше сигурна само в две неща: че обича Камерън в неговата форма на Земята и че се страхува от бъдещето.

Той се приближи към нея.

— Май много ти дойде? — Нежно я погали по бузата.

Съмър кимна.

— Ще имаш време да свикнеш с тази мисъл — обеща той. Прегърна я през раменете и двамата тръгнаха по брега. — Няма нужда да бързаме.

— Разкажи ми, какво е там? — бе първият й въпрос, щом се събуди. След безсънната нощ целия следобед беше спала на ливадата. Държеше ръката му, спа до него, почти върху него, свита на кълбо с глава върху бедрото му.

— Там е светло, приятно и весело.

— Има ли трева?

— Да. Също дървета и цветя, но различни от тези на земята. Там са по-малки и по-деликатни, както и ние сме по-малки и по-деликатни.

— Наистина ли сте като искри светлина?

Той се усмихна.

— Не мога да определя точно. Ние сме сложни същества. Всеки един е различен от другите.

— Като снежинките?

— Точно така.

— Само че не се топите.

— Не. Съществуваме много дълго.

— Безсмъртни ли сте? — Би било прекрасно да бъде с него вечно. Все пак продължаваше да го вижда като мъжа от рекламата на „Марлборо“ и не можеше да си го представи като друго същество.

— Не сме безсмъртни. Живеем около триста години наше време.

— Като вампирите! — възкликна тя.

— Нямаме нищо общо с тях — намръщи се Камерън. — Ние сме жизнени и много щастливи. С напредване на възрастта започваме да се чувстваме все по-добре.

Тя го погледна изпитателно.

— На колко години си в момента?

— Според земните години приблизително на деветдесет, според броенето на Сайтерън, около тридесет. На моята планета е необходимо три пъти повече време, за да обиколи нашето слънце и затова годината е три пъти по-дълга от вашата.

Това означаваше, че продължителността на живот е около шестстотин години земно време.

— Как успявате да живеете толкова дълго? — полюбопитства тя.

— Тайната е в нашето устройство. Физиологично сме по-малки, по-просто устроени и по-ефикасни от хората. Другата причина е, че сме щастливи, което е много важно условие за дълъг живот. Дори на земята е така — нещастните хора боледуват по-често и по-често преживяват катастрофи и инциденти.

— Защо сайтерън са по-щастливи от хората?

— Защото при нас няма конфликти, страдания, бедност, глад, войни.

— В градове ли живеете?

— Не. В малки селца.

— Кой ви управлява?

— Наши представители. Но това е почти формално управление, защото няма конфликти и несъгласие.

— Няма несъгласие? — изненада се тя. — Нито борби, конкуренция? — От това, което постоянно гледаше по телевизията, не можеше да повярва на ушите си.

— Няма причина за подобни неща. Всички са здрави и благоденстващи.

— Но все пак някои сигурно притежават повече от други?

— На нашата планета притежанието и собствеността нямат стойност, защото в основата на съществуването е мисълта. Това е причината, когато изпращаме наши пратеници тук, да избираме места като Прайд, където животът е подобен на този на Сайтерън.

— Но аз притежавам вещи, освен това имам пари. — При последните думи тя се намръщи. — Ще ми кажеш ли откъде моята прапрабаба е имала пари?

— Не знам. Не получих тази информация. Мога само да гадая. — В очите му заигра дяволито пламъче. — Има две възможности. Първата е да ги е откраднала. С добри намерения, разбира се. Втората е да ги е фалшифицирала.

— Не е била способна на нито едното от двете — не се съгласи Съмър.

— Откъде тогава ги е взела?

— А ти откъде взе твоите пари?

— Изтеглих ги от банката. Сега, когато услугите са компютъризирани, нещата са много по-лесни. Един централен депозит може да обслужва всички нас.

Той все пак не отговори на въпроса, откъде са дошли парите в този „централен депозит“, но тя не държеше да знае, както не искаше да повярва, че прапрабаба й е била измамница.

Той прочете мислите й и продължи:

— Трябва да знаеш, че в определени случи, за да оцелеем на Земята сме принудени да правим неща, които иначе не бихме извършили. Баба ти е имала нужда, от средства и си ги е набавила, както е намерила за добре. — Устните му се свиха саркастично. — Ако такива като Морган Шътър й бяха плащали толкова, колкото заслужава, щеше да има десеторно повече пари.

Тя улови иронията му.

— Все още не можеш да се примириш с онзи случай, нали?

— Когато Морган не ти плати? Разбира се, че не съм забравил.

— Нали току-що каза, че на Сайтерън парите нямат значение.

— Така е, но не става въпрос за парите, а за отношението. Той дори не ти благодари. На моята планета това е невъзможно. Ще видиш сама.

Последното изречение я накара отново я постави нащрек.

— Не съм казала, че тръгвам с теб.

— Ще дойдеш.

 

 

— Хайде, опитай! — настояваше той.

Съмър гледаше смачканата кутия от сода, нанизана върху подпорния стълб на една ограда край пътя. Няколко десетки сантиметри я деляха от кофата за боклук, откъдето я беше извадил Камерън. Един повей на вятъра щеше да я върне обратно, но въобще не подухваше. Тя едва ли щеше да успее да я премести без помощта на природата.

Беше сряда. Топло и влажно. Сутринта бяха консервирали царевица и домати, а след това отидоха до града за продукти и за пощата. Въпросната кутия намериха в коша пред една от къщите по пътя. Наоколо нямаше никой.

Камерън застана зад нея, наведе глава и заговори в ухото й:

— Концентрирай се. Изчисти съзнанието си. Не мисли за нищо друго, освен за кутията и кофата под нея. Представи си как я повдигаш и я пускаш вътре.

Тя обаче си спомни кадър от един уестърн, в който героят използваше подобна кутия за прицел.

— Няма ми пистолета — пошегува се момичето.

— Концентрирай се — повтори Камерън.

Тя се загледа в кутията.

— Няма да стане.

— В момента у теб говори човекът. Заслушай се в гласа на сайтерън. Той ти казва, че можеш да го направиш.

— Не чувам такъв глас — упорстваше тя.

— Това е защото не спираш да бърбориш. Млъкни и се съсредоточи.

— Съсредоточих се.

— Изчисти съзнанието си от всичко.

— Направих го.

— Мисли само за кутията.

— Да.

— Накарай я да се вдигне нагоре.

Тя се сети за филмите на ужасите, които бе гледала. В тях героите местеха разни предмети само със силата на мисълта си. За съжаление кутията не помръдна.

— Виждаш ли? — обърна се към Камерън. — Не притежавам такава сила.

Той се намръщи.

— Ти си първият си враг!

— Казва се: „най-лошия си враг“ — поправи го Съмър.

— Добре, нали разбра, какво искам да кажа.

— Хайде, премести ти кутията! — подкани го тя.

Той само погледна към оградата и кутията падна в коша за смет. Хвана ръката й и заговори разпалено:

— Трябва да поискаш да го направиш!

— Искам.

— Не е вярно. Плашиш се от силата си и не искаш да я признаеш, защото се страхуваш да напуснеш Земята.

— А ти самият на мое място нямаше ли да се страхуваш? Представи си, аз цял живот съм живяла тук, в тази форма и сега трябва изведнъж да се превърна в нещо друго, да напусна всичко близко и мило и да отида на напълно чуждо място.

— Няма да ти е чуждо. От пръв поглед ще обикнеш Сайтерън.

— Лесно ти е да го кажеш, нали това е твоят дом. Ами ако не ми хареса там?

— Ще ти хареса?

— Ако не ми хареса, мога ли просто да си взема следващия кораб и да се върна на Земята?

— Съжалявам скъпа, но нямаме редовни полети из галактиката. Може би ще се наложи да изчакаш хиляда години, но тогава ще са живи само внуците ни.

Тя стисна здраво ръката му. Всеки път, когато споменаваше за техните деца или внуци, нещо потръпваше в утробата й. Бе сигурна, че той го предизвиква. Това усещане я караше да мисли, че оставането й на Земята сама, без Камерън, би било непоносимо.

— Хей, погледни това кученце — засмя се той.

Тя проследи погледа му и забеляза малък, шарен мелез, който си играеше с гумена топка.

— Хайде да се позабавляваме — предложи мъжът и преди Съмър да успее да каже нещо, топката сама се затъркаля пред кученцето, което радостно хукна след нея. Точно преди да я стигне, тя излетя встрани. Животното подскачаше, тичаше и махаше опашка. Хвана я за миг, но после отново му се изплъзна.

— Колко е мило! — смееше се тя. Играта очевидно много му харесваше.

— Сега опитай ти — предложи той и се приближи към нея. — Не мисли за нищо друго, освен за топката. Концентрирай се върху нея. Вдигни я нагоре, после я хвърли встрани.

Но Съмър въобще не можеше да се концентрира, когато Камерън заставаше толкова близо до нея. Обичаше тялото му, аромата и мъжествеността, която излъчваше. Кучето с очакване махаше опашка.

— Хайде, направи го — прошепна в ухото й.

Тя обърна глава към него и устните му докоснаха лицето й.

— Когато си до мен, мога да мисля за едно-единствено нещо — призна момичето.

Той въздъхна.

Можеше да няма силата да мести предмети, но със сигурност предишната нощ, когато се любиха, тя откри нови способности у себе си. Камерън събуди енергия, която не познаваше досега.

— Изчисти съзнанието си — нареди той.

— Хайде да оставим горкото куче на мира.

— Добре, но не можем да продължим с упражненията, преди да престанеш да мислиш за други неща.

Съмър се усмихна на последните думи, защото видът му показваше, че той също си е спомнил преживяванията от предишната нощ.

Тази човешка обвивка ти създава проблеми, нали? Попита го наум тя.

Трудно е да се контролирам, отговори й мислено Камерън.

На Сайтерън има ли еквивалент на тази реакция?

О, да, но не е толкова очевидна. На жените им е по-лесно.

По-лесно! Възкликна безмълвно тя. Ние имаме много повече проблеми от мъжете. Раждането например.

Сякаш говориш от собствен опит.

След девет месеца може да говоря и от свой.

Нека да са шест според времето на Сайтерън. Според земното време това са осемнадесет месеца бременност! Защо толкова дълго?

Защото жените на моята планета обичат да са бременни и затова сме удължили удоволствието. В нашия случай това ще бъде добре, защото ще имаме повече време да сме само двамата.

Съмър пое дълбоко дъх и продължи да върви. Той тръгна редом с нея.

— Бихме имали девет месеца на разположение, ако останеш тук — подхвърли тя. — Защо не го направиш, Камерън?

— Защото трябва да се върна — отговори той. — Освен това междугалактическите полети с трансформация на формата са опасни за новородените. Не искам да поемаме този риск.

Тя обърна глава към него.

— Тогава нека останем тук докато бебето порасне достатъчно, за да може да пътува. Така ще бъде по-честно — половината от живота си ще прекара тук, а другата половина на Сайтерън.

— За мен е невъзможно.

— Защо?

— Аз съм научен изследовател. Пътувам много и всеки път се налага да се преобразувам в различни форми, които не са естествени за организма ми. Не мога да остана много дълго човек, защото след това трудно ще си върна предишната форма.

— В такъв случай би могъл да останеш на Земята завинаги.

Камерън поклати глава.

— Само след година ще съм мъртъв. Необходима ми е атмосферата на Сайтерън. — Той забеляза нещо на пътя и погледът му изведнъж се изостри. — Я виж ти, май ни очакват!

От ресторанта излязоха Хапгуд, Кигън и Окър и тръгнаха към тях.

— Това ми прилича на сцена от уестърн — едва чуто подхвърли Камерън. — Само че тези не са достатъчно привлекателни за актьори.

Съмър се засмя малко нервно.

— Не мога да разбера защо винаги си закопчават ризите до под брадичката — коментира шепнешком тя.

В този момент най-горното копче на Кигън се скъса и излетя от ризата му. Изненадан, той опипа мястото, където до преди малко беше копчето.

— Ти ли направи това! — възкликна Камерън.

— Не, сигурно ти си го направил.

— Аз бих препънал Окър. Погледни как наперено ходи.

При тези думи Окър се спъна и за малко щеше да падне. Обърна се назад, но за негово учудване не видя това, в което се е спънал.

— Престани! — тихичко му се скара тя. — Здравейте! — поздрави тримата.

— Съмър! — извика Кигън като спря на десет крачки от тях, но дори на това разстояние явно не се чувстваше напълно в безопасност. — Тъкмо бяхме тръгнали към теб, но ти ни спести идването.

— С какво мога да ви бъда полезна?

Мъжът погледна неспокойно Камерън, който стоеше широко разкрачен, с ръце спуснати край бедрата, сякаш всеки миг щеше да извади пистолет и да се прицели в него.

— Трябва да напуснеш острова за известно време — осмели се да каже той. — Онези от компанията ни създават проблеми.

— Какви проблеми? — намеси се Камерън.

— Изглежда някой им е казал, че Прайд е опасно място — отговори Хапгуд.

— Ти си им казала — изпусна се Окър.

Кигън се намръщи и му направи знак да мълчи, после отново се обърна към момичето.

— Нямаме никакви доказателства за това, но те се страхуват да дойдат и да огледат местността. Един от тях споменал на братовчед си, който работи за списание „Пийпъл“. Онзи много се заинтересувал и държи да дойде тук лично.

— Журналистът се обадил на Кигън по телефона — намеси се Хапгуд. — Казал, че е чул, че на острова има вещица. Кигън му отговорил, че не е вярно, но нахалникът настоявал сам да се убеди.

Кигън вдигна ръка, за да го накара да млъкне и сам продължи.

— Работата е там, че ако дойде и открие и най-малкото доказателство, че в историята има някаква истина, ще я раздуе, ще напише статия и никой повече няма да иска да купи ливадата.

— Още по-добре — зарадва се Съмър. — От години се опитвам да ви убедя, че не трябва да пипате това място.

— Ти си вещица! — размаха пръст Окър.

Кигън го сръга с всичка сила в стомаха.

— Ние не се интересуваме каква си — отбеляза Хапгуд. — Загрижени сме единствено за острова. Затова не искаме тук никакви журналисти. За теб също няма да е добре.

— Защо?

— Ако напише за теб и ливадата, тук ще се напълни с любопитни — поясни Кигън. — Ти ще се превърнеш в атракция. Не знам как ще го понесеш, след като си свикнала на толкова изолиран и спокоен живот. — Той хвърли бегъл поглед на Камерън и продължи: — Сега си говорихме в ресторанта, че всъщност, за острова няма да е толкова зле. Ще започнат да идват туристи, покрай които да припечелваме по нещо. Все пак, длъжни сме да те предупредим.

Нима наистина ще се превърна в атракция? — с ужас си помисли момичето. Той е прав. Би било ужасно! Мислиш ли, че блъфира?

Трудно ми е да определя, безмълвно й отговори Камерън.

Може би просто се опитва да ме отпрати далеч от тук, за да може да доведе други хора да оглеждат мястото.

Той не й отговори. Много съсредоточено изучаваше лицата на тримата. След минута мълчание, тръгна напред по пътя.

Това не е игра, предупреди го мислено, забелязвайки, че в момента имитира Кърк Дъглас.

Вярвай ми, скъпа, вярвай ми, отговори той.

Вярваше му. Знаеше на какво е способен, така че въобще не се притесни за конете и ливадата.

Камерън застана лице в лице с тях.

— Господа — обърна се към триото. — Госпожица Ван Ворн оценява вашата загриженост, ако е искрена. Честно казано, ние не сме много убедени в чистите ви намерения. Вероятно имате съвсем други причини да държите тя да напусне Прайд дори само за няколко дена.

— Не е вярно — протестира Кигън с разширени от възмущение очи.

Съмър не можа да прецени, дали това е театър или искрена реакция. Предпочете да замълчи и да остави своя мним адвокат да говори.

— Кога ще пристигне журналистът?

— Петък сутринта — отговори Кигън.

— Как се казва?

— Джонатан Брайгхам.

Фамилията на един от компанията беше Брайгхам, безмълвно й каза той. Може би е истина.

— Ако се обадя в списанието, дали ще потвърдят, че работи там?

— Би трябвало — разпали се Кигън. — В противен случай е измамник.

— Докога ще остане?

— Ще преспи в хотела и ще си тръгне на следващия ден привечер.

Камерън вирна брадичка и продължи да разпитва с изключително сериозен глас.

— Значи петък и събота… Когато госпожица Ван Ворн се върне, да не се окаже, че сте продали ливадата на някой концерн за производство на спагети?

— Концерн за спагети! — обади се Окър. — Защо пък за спагети?

— А може би на фабрика за шоколад?

— Кълна се, че нямаме никакви подобни планове! — увери го Кигън. — Поне не за този уикенд. Нима мислите, че толкова скоро след провала с компанията OSAY вече сме намерили други купувачи?

Има логика в това, помисли Съмър.

— Предполагам, че не и това е добре за вас, защото в случай че нещо стане в нейно отсъствие, не мога да гарантирам, какво ще се случи…

— Това пък какво значи? — промърмори Окър.

Камерън го погледна многозначително.

— Купил си нова кола, за която си платил куп пари. Ако участваш в сделката за ливадата, тя ще престане да работи. И не само тя, а и всяка друга, на която се качиш. — Той обърна поглед към Кигън. — А теб искам да предупредя, че термитите, които са нападнали къщата на съседа ти, ще се прехвърлят в твоята. Хапгуд, ако ти помогнеш да се продаде онова място, косата на жена ти ще стане зелена. — Камерън се намръщи. — Ясен ли съм?

Окър се обърна към мъжа до себе си и шепнешком го попита, кой е този човек, който знае толкова за тях, но не получи отговор. Кигън припряното хвана за лакътя и го задърпа обратно към ресторанта.

— Мисля, че се изразих напълно ясно — повтори Камерън като този път погледна Съмър.

— Напълно. Само че аз не мърдам от острова — отговори тя.

— Хайде да отидем да обядваме — предложи той и я хвана под ръка.

— Няма да напусна острова, Камерън! — заяви момичето.

Той не отговори, просто продължи да върви напред с широка усмивка на лицето си.

— Няма! — заинати се тя. — Защо се усмихваш по този начин?

— Защото, докато говорих с тях, ми хрумна невероятна идея и колкото повече си мисля, толкова по-добра ми се струва. Да отидем в Ню Йорк!

Съмър рязко спря и издърпа ръката си от неговата.

— В Ню Йорк. Аз ще загина там!

Той сложи ръце върху раменете й и заговори, като я гледаше настойчиво в очите:

— Не, няма да загинеш, нали ще бъдеш с мен. Слушай, Ню Йорк е едно от чудесата на съвременния свят — разпалено започна да я убеждава той. — Никой от нас двамата не е ходил там. Ще бъде жалко да се върнем на Сайтерън, без да сме отишли до този невероятен град. Това е все едно да стигнеш до Аризона и да не видиш Гранд Каньон, или до Египет и да не посетиш пирамидите, или до Лае Вегас, без да влезеш в казино. По същия начин би било глупаво да дойдеш на Земята и да не видиш Ню Йорк.

— Ти сам отиди, аз оставам тук!

— Но аз искам да отида с теб. Би било чудесно. Двамата в центъра на онова невероятно оживление. Това е интересен, вълнуващ град. Романтичен.

— И много мръсен — добави тя.

— Ще наемем апартамент в „Плаза“ и ще влизаме в джакузито по три пъти на ден. Хайде, мила, ще видиш колко ще ти хареса.

Тя затвори очи, за да прекъсне ентусиазма му, но той продължи да настоява.

— Ще се разхождаме по Пето Авеню, ще се качим на върха на Емпайър Стейт Билдинг, ще видим Рейдио Сити.

Очевидно бе твърдо решил да не я остави намира, докато не се съгласи.

— Можем да се разхождаме в парка, да се храним в ресторантите, да ходим в музеи, на кино, а ако не искаме, просто ще останем в апартамента и ще си поръчваме лакомства от румсървис. През цялото време ще правим любов. — Той повдигна брадичката й нагоре и прошепна: — Представяш ли си? Да се любим пред прозорец, от който се вижда целият Сентръл Парк. Ще бъде невероятно! — Очите му бяха нежни като коприна. — Няма да се страхуваш, защото постоянно ще бъда до теб. Хайде, Съмър. Какво ще кажеш?

— Много е скъпо — подхвърли тя.

— Парите не са проблем. Практически средствата ми са неограничени.

— Вероятно това са твоите „командировъчни“?

— Да. Те покриват всичките ми нужди по време на пътуване, независимо дали става въпрос за работа или удоволствие. Мисля, че идеята ми е прекрасна. Ще бъде нещо като сбогуване със Земята и нашият меден месец.

— Но ние не сме женени!

— Можем да се оженим там. Не мислиш ли, че историята ще заслужава да я разказваш на своите деца и внуци.

— Камерън, ти си направо невъзможен! — извика тя и това бе самата истина. Беше трудно да му устои. Хрумна й, че преди да го познава, не бе предполагала колко е празен животът й.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита той.

— Да, в Ню Йорк — уточни Съмър. Все още не бе готова да дава по-големи обещания. Може би през уикенда ще свикне с мисълта за Сайтерън. — Ако се загубим в тази джунгла от бетон, ти ще си виновен.

— Ще бъдеш очарована. Признай си, че винаги си мечтала да отидеш там.

— Така е — не можа да скрие тя. Ню Йорк отдавна я привличаше, но никога не се реши да отиде сама. Идеята да пътува в компанията на Камерън й хареса. — Искам само да ми обещаеш, че докато ни няма, с ливадата няма да се случи нищо лошо. Обещай!

— Обещавам — отговори той със сериозно изражение. В следващия момент върху лицето му грейна усмивка, която я накара да се почувства истински щастлива.