Барбара Делински
Непознатият (7)

Седма глава

Съмър се свлече по стената и се строполи долу. Сви се на топка. Цялата трепереше и едва дишаше. Ясно чуваше звуците от удари.

Имаше чувството, че това ще продължи вечно. Долавяше ръмжене и стенания. Искаше да избяга, но нямаше сили да стане от земята. Само се довлече до ъгъла, обърна лице към стената и се опита да се свие на още по-малка топка. Ако можеше, би изчезнала напълно.

Дочу няколко по-силни удара, после строполяване на тяло. Всичко затихна. В следващия миг Камерън застана над нея и вдигна малката купчина, в която се беше превърнала. Тръгна с бърза стъпка далеч от бараките, далеч от доковете, далеч от града. Не пророни дума. Съмър също мълчеше, опитвайки да поеме дъх между хълцанията, които я разтърсваха.

Той вървеше с широка крачка и съвсем скоро навлязоха в гората. Тук въздухът бе съвсем друг — наситен с аромат на борове. Тази миризма, в комбинация с дъха на Камерън, сякаш я успокои. Малко по-малко тялото й се отпусна. Подпря чело върху гърдите му, след това се изправи и го прегърна през врата, подпирайки глава на рамото му.

Внесе я вкъщи. Отправи се директно към банята. Отвори крана на душа и внимателно я спусна на земята. Взе лицето й в ръце и много нежно избърса сълзите й с пръсти. Тази нежност контрастираше с гласа му:

— Можех да убия този негодник! Можех! Оставих го жив, за да помни, какво ще му се случи, ако отново опита да направи подобно нещо. Сега единственото ми желание е да измия тази мръсотия от теб.

Парата от топлата вода вече изпълваше банята. Очите им се срещнаха.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не! — извика тя. Дори самата мисъл бе непоносима. Обгърна кръста му с ръце и го притисна със сила, която сама не очакваше, че притежава. — Не си тръгвай! Не си тръгвай отново! Беше ужасно. Не го прави пак!

Съмър нямаше представа къде е бил досега, какво го беше довело точно в този момент при доковете. Не разбра как се бе появил тъкмо в момента, когато най-много имаше нужда от него. Всичко това бе без значение. Този път нямаше да го отпрати. Ако си тръгне, това щеше да бъде само негово решение.

Той я целуваше по челото, по очите, по носа, по бузите. Не можеше да я целуне по устните, защото тя продължаваше неудържимо да хлипа. Единственото й желание бе да се хвърли в прегръдките му и да остане там завинаги.

Той бавно започна да я съблича. Свали ризата й, джинсите и бикините, а след това съблече и своите дрехи. Застанаха под душа един срещу друг. Той взе сапуна и нежно го прокара по цялото й тяло. Докосванията му я успокояваха и й действаха като балсам. Камерън изми пяната и отново я насапуниса. Тя не се смути от тази интимност. Тялото й му принадлежеше. Вероятно подсъзнателно го е знаела от самото начало.

Той се протегна и спря водата. Изведнъж Съмър си припомни пустотата, в която я бе оставил преди седмица. Изплаши се.

— Нали няма да си тръгнеш отново! — прошепна тя и сключи ръце около врата му.

— Никога, мила моя! — Взе хавлията и подсуши тялото й със същата нежност, с която я съблече, и изкъпа. Вдигна я на ръце, качи се по стълбите й я занесе до леглото. Постави я внимателно и легна до нея. От долния етаж идваше бледа, жълта светлина.

— О, Камерън! — възкликна тя, наслаждавайки се на тъмните мокри кичури коса, на очите му с цвят на млада нощ, на изсечените линии на скулите и брадичката. Толкова го обичаше! — Не трябваше да те гоня. — Желанието й да го докосне бе непреодолимо и тя прехвърли ръка през гърдите му. — Не знам защо го направих. Може би, защото бях уплашена.

— Уплашена от мен?

— От теб и от чувствата, които предизвикваш в мен.

— Наистина ли изпитваш чувства?

Тя си спомни болката, която изпита, когато той си тръгна и очите й отново широко се отвориха от страх.

— Единственото, което ме ужасява, е, че може би ще загубя любовта ти. — Тя взе ръката му и я сложи върху гърдите си. Жестът бе напълно недвусмислен, но това нямаше значение. Блаженството, което изпита, бе така упойващо, че тя затвори очи и й трябваше време, за да продължи да говори. — Имам нужда от теб, Камерън. Никога не съм се нуждаела от някого така, както от теб. Моля те, обичай ме.

От устните му се откъсна тихо стенание. Тялото му се плъзна над нейното и тя разбра, че желанието за любов е взаимно. Сплете пръсти с нейните и прикова ръцете й назад върху чаршафа. Отново започна да я целува, както я целуваше в банята — първо лицето, очите, носа. След това устните, които го чакаха влажни и топли, копнееха за него така, както цялото й тяло. Съмър трябваше да признае пред себе си, че силно го желаеше. Тя ценеше своята самостоятелност и независимост, но преживяването с мъж като този, бе по-прекрасно и по-ценно от всичко. Може би Камерън щеше да си тръгне, но това нямаше значение, защото тя вече щеше да знае какво означава истинска любов.

Целувките му сякаш я отнасяха на друг свят. Желанието я замайваше. Зарови пръсти в косите му и притисна главата му по-близо към себе си. Устните му се спряха върху гърдите й.

Съмър имаше чувството, че тялото й се надига и полита над леглото. Кожата й, все още топла от банята, сега сякаш гореше. Огънят я изгаряше и отвътре, достигайки всяка нейна фибра.

Той вдигна глава.

Ти си красива, казваха очите му, които сега изглеждаха още по-дълбоки и по-тъмни. Обичам те.

— Не спирай! — прошепна тя. — Не спирай! — Ръката й галеше лицето му.

— Наистина не го предвиждах — задъхано прошепна мъжът. — Не го предвиждах, но се влюбих в теб. — Продължаваше да я покрива с целувки. Едната му ръка слезе надолу по тялото й. Пръстите му достигнаха до бледото окосмяване между краката й.

Тя тихо възкликна.

— Това те изплаши миналата седмица, нали? — усети дъха му над лицето си.

— Аха.

— Сега страхуваш ли се?

— Не. — Точно обратното, усещаше любовта му като част от себе си. Не си спомняше по-приятно и по-истинско преживяване от това. Докосването му я накара да отвори крака.

— Какво чувстваш? — попита той, като се подпря на лакът до нея.

Тя отвори очи и го погледна.

— Чувствам чувствам… Чувствам теб. Чувствам как всяко твое докосване пръска топлина в цялото ми тяло. Чувствам как всичко в мен набъбва и сякаш ще се пръсне.

— А сега? — пръстите му навлязоха по-дълбоко в нея. — Хубаво ли е?

— Да.

— А сега. — Той влезе по-дълбоко.

— Ох.

Камерън, възкликна наум и отново затвори очи.

Той приближи устни към ухото й и зашепна.

— Помниш ли онази нощ?

— Коя нощ? — попита тя. Не можеше да мисли, какво остава да си припомня.

— Когато свирих на клавесин? — Пръстите му се движеха ритмично, в кръг, все по-надълбоко. — Тогава те любих чрез музиката. Нямах такива намерения, но ужасно силно те желаех.

Чуваше гласа му някъде далеч, заглушен от туптенето на пулса в слепоочията й.

— Съмър?

Тя раздвижи бедрата си, за да му позволи да навлезе още по-дълбоко.

— Аха.

— Отвори очи.

С мъка повдигна клепачите си. Очите й бяха по-мътнели от страст.

— Тогава правихме любов — продължи да шепне той. — Напълно реална, въпреки че не беше физическа. Но все пак ти все още си девствена. Това означава, че ще ти причиня болка. Съвсем слаба, само за миг. — Пръстите му станаха по-настойчиви. Тя усети остра болка, но преди да успее да му каже, той заговори: — Това беше девствената ти ципа. Болката сега ще отшуми. — Движенията му станаха по-плавни, но продължаваха да засилват желанието й.

Когато тя усети, че вече не издържа, хвана китката и притегли ръката му към гърдите си.

— Люби ме — простена тя и обхвана с бедра кръста му. Той бе силно възбуден.

— Откъде научи това движение?

— От филмите. По-бързо, моля те! Искам те.

Камерън се усмихна.

— Колко ме искаш? — Бавно навлезе в нея.

— Още. — Тя вдигна таз нагоре и го притисна към себе си. Усещаше как мускулите му се свиват при всяко движение напред и назад. Не й беше достатъчно. Имаше нужда от повече.

— Моля те, Камерън!

Ритъмът се учести и с всяко движение влизаше все по-дълбоко. Тя отметна глава назад. Гърдите й се бяха втвърдили. Той докосна зърната й с уста и това бе достатъчно, за да предизвика нова вълна удоволствие. Оргазмът й сякаш беше безкраен. Отвътре я разтърсиха спазми. Чу неговите стонове и това засили блаженството. Последната й мисъл бе, че ако от тази любов се роди дете, то ще бъде безценен подарък.

Останаха да лежат, наслаждавайки се на миговете блаженство след любовта. Тя бе почти върху него, здраво обгърнала врата му с ръце. Никога не би го пуснала да си тръгне, нито самата тя би си отишла. Неговите ръце също я притискаха в здрава прегръдка.

— Камерън — едва чуто прошепна тя, само за да раздвижи устни и да. Погали с дъха си кожата му. Имаше прекрасна кожа — твърда и гладка, на места окосмена точно толкова, че да му придава мъжественост. Прокара ръка по нежната плът.

— Добре ли си?

— О, да — усмихна се тя. Но усмивката й изведнъж се помрачи, а очите й се напълниха със сълзи. Спомни си не случката при доковете, а изминалата седмица на страдание и отчаяние. — Мислех, че си си отишъл, че си си тръгнал завинаги. Мислех, че никога повече няма да те видя.

— Как бих могъл да си тръгна? Не се ли досети за чувствата ми към теб?

Тя вдигна поглед към лицето му.

— Не. Повтори ми го сега. Повтори го!

— Обичам те.

— Никой досега не ми го е казвал.

— Дори майка ти?

— Тя не се брои. Никога не ми го е казвал мъж.

— Добре, значи сега го чуваш и знай, че е истина. Наистина ли си помислила, че повече няма да се появя?

— Изчезна! Сякаш се разтвори във въздуха.

— Защото ти го пожела. Но аз се върнах. Тази сутрин те търсих у дома, но те нямаше.

Значи за това през целия ден така я стягаше сърцето. Защото той е бил близо до нея.

— Крих се в храстите край ливадата. Онези хора въобще не се появиха, Камерън. Чаках ги до здрач. След това не исках да се връщам вкъщи без теб и тръгнах към града.

— Където те нападнаха. — Той изведнъж доби сурово изражение.

Едва сега тя си спомни случая. Спомни си какво беше казал Халърд, точно преди появата на Камерън.

— Ти ли си казал на хората от компанията, че ливадата е прокълната? — полюбопитства тя.

— Естествено. Нали ти споменах, че има и други начини да ги накараш да стоят далеч от това място. Нали не хареса идеята ми да поставя невидима бариера, която да не ги допусне до острова. Размислих и реших, че си права. Те няма да разберат какво става, защото никога в живота им не се е случвало подобно нещо. Ще опитват отново и отново. След това ще вдигнат пяна и…

— „Пара“ — поправи го с усмивка тя.

— Ще вдигнат пара за свръхестествените сили на острова, ще дойдат журналисти… Реших, че ще бъде по-умно да ги накараме сами да променят мнението си.

Съмър сви колене и прибра ръце към гърдите си. Сега, когато не докосваше тялото му, можеше да мисли по-трезво. Припомни си неща, които бе забравила, докато страдаше по Камерън. В съзнанието й изплуваха думите му, след срещата с тримата от областното управление. Онова, което тогава чу от него, я изплаши и я накара да го прогони.

— Как успя да ги принудиш да променят мнението си? — поинтересува се тя.

— Точно така, както онзи мръсник, който те нападна, каза: убедих ги, че мястото е прокълнато.

— Но как точно го постигна?

— Разказах им за змиите, бръмбарите, локвите, дори добавих кравешкия тор. — Върху устните му заигра усмивка.

— Не е смешно — мрачно го смъмри тя. Той се опитваше да обърне всичко на шега, но този път нямаше да се измъкне така лесно. Тя му бе отдала сърцето и тялото си, така че трябваше да знае истината за него. — И как им го каза? Среща ли си уговори?

— Не.

— Тогава как?

Той притегли още една възглавница под главата си и се изправи седнал.

— Общувах директно с мозъците им. Внуших им мисли. Тези мисли са пуснали корени у всеки един от тях. Те са се срещнали, споделили са опасенията си и са решили, че е по-добре да нямат нищо общо с подобно място.

Ха, ха, много смешно, искаше й се да каже, но се сдържа, за да не го прекъсне.

— Значи си общувал директно с мозъците им?

— Да, както го правя с теб.

За да не му позволи да продължи да я манипулира, тя сведе поглед надолу и се загледа в ръцете си.

— Не е нормално да внушаваш мисли на хората — коментира Съмър.

— За човешките същества не е нормално, но за други видове е нещо обикновено. За някои дори е основна форма на комуникация.

Тя вдигна поглед към него, опитвайки да открие белези, че не е човек като всички останали. Но тялото му беше човешко, топло, косата и кожата му изглеждаха като нейните. Той ядеше като всички хора, дишаше като тях. Любеше се като другите или поне така предполагаше, защото нямаше опит.

— Права си, физическата ми реакция към теб е напълно човешка. В това тяло аз съм човек като всички останали.

— А в друго тяло… — Съмър усети, че се разтреперва.

— В друга форма — поправи я мъжът и се протегна към нея, но тя светкавично излетя от леглото. Застана в ъгъла на стаята, цялата трепереща.

— Искаш да кажеш, че си извънземен?

— Не, не и за теб. За теб съм Камерън. Познаваш ме по-добре от всеки друг.

— Но ти си отнякъде д-д-другаде!

Мъжът кимна.

Тя се опита да проумее това, което току-що чу. Беше невероятно, абсурдно.

— Не може да бъде — поклати глава момичето. — Извънземните не идват на земята, не завързват любовни връзки и не правят секс.

— С теб не сме правили секс — спокойно отвърна той. — Правихме любов. Извънземните правят любов, може би много по-добре от вас, хората. — Той отметна чаршафа и стана от леглото.

— Не се доближавай до мен — предупреди тя.

— Искам да те прегърна, в момента имам нужда точно от това.

— Плашиш ме, стой далеч от мен — продължи да упорства тя като отстъпваше назад. Той се протегна, придърпа я към себе си и здраво я стисна в обятията си.

— Моля те, любов моя, не се страхувай. Аз съм този, който обичаш и който те обича.

Тя затвори очи. Единственото, което усещаше, бяха аромата и топлината на тялото му. В прегръдките му се чувстваше сигурна и спокойна. Започна да се отпуска.

— Това е толкова странно.

— И за мен е така. Дойдох на земята с мисия, която не включваше това, да се влюбя. У дома имаме строги правила. Боя се, че наруших много от тях. Обичам те, Съмър.

Тя притисна лице в гърдите му.

— Трябваше да се досетя, че нещо не е наред, когато ти изплува онова разстояние в океана. Не бяхме близо до острова, напротив, бяхме много далеч.

— Тогава щеше ли да ми повярваш, ако ти бях признал това, което ти казах сега?

— Не. А моите рани? Какво ми беше всъщност?

— Имаше счупени ребра, фрактура на черепа и счупена капачка.

Тя имаше предположения за две от травмите, но не и за фрактурата.

— Как ме излекува?

— Отново със силата на мисловната си енергия.

— След това ме приспа, нали?

— Да, нуждаеше се от почивка.

— Ти накара братята Мънди да кашлят и Джеб да падне от стола? Дори предизвика туптенето в коляното ми, когато се опитвах да те убедя, че нямам нужда от помощта ти.

— Никога досега не бях събирал реколта. Бях много любопитен как се прави. Освен това исках да остана с теб.

Когато изричаше такива думи, сърцето й се пълнеше с любов. Нямаше значение откъде идва, харесваше го такъв, какъвто е.

Вдигна глава и прошепна:

— Нека отново да се любим.

Лицето му сякаш се озари от светлина.

— Искаш ли?

Тя кимна и отстъпи крачка назад, за да може да погледа красивото му тяло. Бе изключително мъжествен.

— Радвам се, че ти харесвам. Иначе нямаше да си заслужава да мъкна върху мен това тяло. Свикнал съм да се чувствам по-удобно.

— И как изглеждаш в естествения си вид? — попита тя и се усмихна. Фактът, че е извънземен отново й се стори като някаква шега.

— Като бяла светлина.

— Бяла?

— Да, аз съм от добрите.

— Така ли?

— Да. Върша добри дела. Ето. Нека да ти покажа.

Той я сложи да легне на леглото и се отдалечи на няколко стъпки.

— Искам да ме прегърнеш! — протестира тя. Само докосването й до кожата му бе достатъчно, за да я накара да забрави, че не е като нея.

— Ще те прегърна. — Очите му потъмняха, гласът му стана по-тих. Ето, прегръщам те.

Тя тъкмо понечи да му отговори, когато се случи нещо невероятно. Той бе далеч от нея, не помръдна, ръцете му висяха отстрани, но тя почувства докосване. Усети съвсем реална, топла, сладка прегръдка. След това почувства върху устните си влажна целувка. Ласките продължиха надолу по шията й, по гърдите, по корема, по бедрата. Описваха всяка нейна извивка. Спряха се между краката и отново разгоряха в тялото й огън. Едва си поемаше дъх. Извика името му.

Желанието бе направило кожата й мека и влажна и бе замаяло съзнанието й. В този момент невидимото докосване отлетя. Изведнъж всичко това рязко прекъсна и тя изненадана отвори очи.

Той приближи към нея. Облегна се с коляно на леглото и впи устни в нейните. Кожата му бе влажна и гореща, също като нейната. Беше възбуден до крайна степен.

С едно движение влезе в нея. Тя нямаше опит в любовта, но безпогрешно улови ритъма му, който сякаш бе продължение на ударите на сърцето й. В този момент любовта наистина й бе така жизнено необходима, както сърцето.

Съмър усещаше как върховното преживяване приближава и тъкмо бе на прага на най-голямото блаженство, когато той спря. Това удължи мига на сладкото, болезнено очакване. Той не издържа и продължи. От гърдите й се изтръгна ликуващ вик и в същия момент чу неговите стенания. Телата им се разтърсиха като от ток, след това постепенно се успокоиха като останаха съединени. Двамата бяха изтощени и мокри.

Съмър лежеше до него и си мислеше, че не може да го възприеме като същество от друга планета. Бе твърде материален, усещаше реалното му присъствие, плътта му, а семето му бе живо в нея. С тази мисъл заспа.

Когато се събуди веднага я връхлетяха въпроси.

— Камерън? — прошепна тя. Той се бе събудил почти веднага след нея, ако не я лъжеше ритъма на дишането му.

— Ммм.

— Откъде си? — Предишния път, когато му зададе този въпрос, той й отговори мъгляво „от север“. Тя бе предположила, че е от Канада, но очевидно се бе излъгала.

— От планетата Сайтерън — търпеливо и спокойно обясни той, сякаш бе подготвен за въпроса й. — Това е част от слънчевата система в галактиката Нагуериън.

Галактиката Нагуериън? Никога не бе чувала за нея.

— Много ли е далеч от тук?

— На шест галактики. Не е чак толкова далеч.

Тя се разтрепери.

— Господи, защо треперя!

— Защото истината те изплаши.

Тя се засмя пресилено и малко истерично.

— Да, наистина, току-що правих любов със същество от друга планета. На всичкото отгоре, напълно е възможно да забременея.

— Ще забременееш — потвърди той.

— Откъде знаеш? — попита тя и още по-силно се разтрепери.

Очите му бяха дълбоки като море.

— Просто знам.

— Но защо си толкова сигурен — настоя тя. — Може би виждаш в бъдещето?

— Не, чувствам го.

— Господи! — Тя сложи ръка на корема си. — И какво ще родя, лъч светлина?

— Зависи къде се намираш. Ако си на земята ще родиш момченце, което ще има твоите коси и моите очи.

— Боже мой! — възкликна тя като ясно си представи образа на бъдещото дете. — Момче? Убеден ли си, че няма да е момиче?

Той кимна.

Съмър се замисли, че досега в рода Ван Ворн винаги се бяха раждали момичета. Този път тя щеше да роди момче и нямаше да повтори съдбата на бабите си. Всъщност, нейната история бе съвсем друга, защото никоя Ван Ворн не е била влюбена в извънземен.

Погледна към него, сякаш да се убеди, че все още е в човешкия си образ.

— Разкажи ми повече! Как дойде до тук?

— С кораб.

Предишния път, когато го попита как е пристигнал, той отговори по същия начин, но очевидно не го беше разбрала правилно.

— Значи си дошъл с космически кораб?

— Точно така.

— Къде се приземи?

— На Ван Ворланд.

— Значи ти знаеш за това място? — изненада се тя.

Камерън се усмихна.

— Да. Наблюдавах те как тичаш по плажа. Беше толкова красива с разпилените си коси. Онази сутрин те видях как напускаш острова. Знаех, че те чака опасност и тръгнах след теб. Появих се точно когато лодката ти потъна и ти беше на път да се удавиш.

— Значи не си плавал с никакъв кораб?

— Не и това бе единствената лъжа, която ти казах. Това много ме измъчваше, защото там, откъдето идвам, честността е на почит.

— Затова ли излъга онези тримата, че си адвокат.

— Това не беше лъжа, а малък театър — заоправдава се той. — Като гледам филми ми се приисква да опитам някоя роля от тях.

— И кой точно адвокат имитираше?

— Техниката е на Чарлс Бронсън.

Тя се засмя, но смехът й изведнъж секна, защото й мина през ум, че не е уместно да се смее по средата на толкова важен разговор.

— Така ли изследвате земята — като гледате телевизия?

— Да. Също и кино. Освен това четем много и черпим информация от други, които са посещавали земята.

— Има ли много от вас тук?

— Да. Някои идват по два и три пъти.

— И се смесвате с хората?

— Именно. Всъщност, аз затова съм тук. Наистина съм учен. Изучавам ефекта от смесените бракове между хора от нашата планета и от земята. Ние посещаваме и много други места във вселената. Земята е само една малка спирка на нашите пътешествия.

— Само не ми казвай, че Сайтерън е на пътя на астероид, които всеки момент може да унищожи планетата ви и затова търсите нова планета за колонизиране. — Тя също беше гледала „Стар Трек“.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но няма никакъв астероид. Правим изследвания от чиста любознателност.

Съмър лежеше до него и усещаше сърцето му. Ритмичните удари успокояваха страха й. Това, което чуваше, бе невероятно, но в същото време, след всичко, което се случи, може би трябваше да му повярва.

— Е? — прекъсна мислите й той. — Какво мислиш?

— Колкото повече неща научавам от теб, толкова повече се обърквам. Докато пътуваше насам във формата на човек ли беше?

— Не, не ми се налагаше да нося товара на човешкото тяло върху себе си.

— Това вече ми го каза. А кога се промени?

— Веднага щом излязох от кораба. Тук не можем да съществуваме в естествения си вид, атмосферата не ни понася, също и химичните съединения в нея.

— Значи си надявате човешкото тяло така, както нашите астронавти си обличат скафандри?

— Нещо подобно.

Тя го погледна изпитателно.

— Кой решава точно какъв външен вид да добиете?

— Сам решавам. Реших, че искам да изглеждам като мъжа от рекламата на „Марлборо“. Той изглежда мъжествен, небрежен и позитивен.

— Но ти не пушиш.

— Слава богу.

— Освен това погледът ти е доста по-интелигентен от този на мъжа от рекламата.

— Тогава на кого ти приличам?

— На самия себе си.

— Значи съм успял да те излъжа.

— До някаква степен.

— Какво искаш да кажеш с това „до някаква степен“? Хайде, признай, че те излъгах.

— Не, разбрах, че нещо не е наред още когато ми говореше с очи. Аз наистина чувах думите.

— Не си ги чувала, а си ги почувствала.

— Напротив, чух ги съвсем ясно. По-късно, разбрах, че четеш мислите ми. Защо не го направи и днес? Защо не дойде да ме потърсиш?

— Защото ти не искаше да бъдеш намерена. Единственото ти желание бе да седиш скрита в онези храсти край ливадата. Ако бях се появил, за да ти кажа, че хората от компанията няма да дойдат, ти едва ли щеше да повярваш. Щеше да ме вземеш за луд.

— Не си луд, просто си много различен от всички останали.

— Все пак нито веднъж не прие сериозно мисълта, че наистина съм извънземен.

Той бе прав. Дори в този момент тя не му вярваше напълно. Можеше да бъде просто човек с въображение и сладък език. Бе объркана. За всеки случай се отдръпна назад от него.

— Къде отиваш?

— Тук съм. — Тя отиде до нощното шкафче, извади пистолета, насочи го към главата му и попита: — Колко куршума има вътре?

Камерън въздъхна и се опъна назад в леглото.

— Това пък за какво е?

— Колко куршума има вътре — настояваше тя да провери възможностите му.

— Нито един. Извадих всичките тогава, когато ти го взех от ръцете първата нощ, в която останах тук. Сложих ги в шкафа.

Разочарована тя свали оръжието. Зашари с очи из стаята. Погледът й спря върху касетофона. Често заспиваше на музика. Дори сега виждаше касетата, която бе останала в гнездото.

— Каква музика слушах за последен път? — попита тя.

— Сонатите за клавесин на Бах. Днес и аз ги слушах, докато те чаках тук.

— Не ми помагаш особено с тези отговори — ядоса се тя.

— Ти не ми задаваш правилни въпроси. Сега, ако ми кажеш да изсвиря тези сонати, ще получиш отговор на въпросите, които те измъчват.

Той кръстоса крака, обърна дланите си нагоре и ги подпря върху бедрата. Изглеждаше като медитиращ йога. Беше смешен и Съмър едва не се разсмя на глас. Но в следващия момент буквално замръзна, когато чу звуците на собствения си клавесин от долния етаж. Нейният клавесин, на долния етаж, в хола, свиреше сонатата на Бах. Същата, която бе записана на касетата. Различаваше се само по вложеното чувство. То бе по-силно и по-темпераментно. Почеркът на Камерън си беше казал думата.

Тя скри лице в ръцете си. Музиката изведнъж спря. След минута Съмър пое дълбоко дъх и вдигна глава.

— Ти или играеш много жестока игра, или наистина си извънземен.

— Как мислиш, кое от двете?

Всъщност, самата тя вече си бе отговорила на този въпрос. Очите му отново я убеждаваха да му вярва, да му довери.

Досега с нищо не я бе излъгал, освен когато й каза, че лодката му също като нейната е потънала. Тя му вярваше. Обичаше го. И Господ да й е на помощ, бе сигурна, че и той я обича.

— Мисля, че не е игра — прошепна тя. Очите й обходиха лицето му, галейки всяка негова красива линия.

Той протегна ръка, тя подаде своята и се остави да я притегли към леглото. Постави глава върху гърдите му и тъжно въздъхна.

— Какво те измъчва, мила моя? — попита той с такава нежност, че в гърлото й заседна буца.

Тя замълча за миг, опитвайки да успокои емоциите, които бушуваха в нея.

— Не искам да си извънземен. Защо не си човек като мен, за да останеш завинаги тук?

Той я обгърна с ръце и я целуна по косите.

— Аз съм човек като теб.

— В момента да, но след време онази бяла светлина в теб ще те отведе далеко и аз ще те загубя.

— Не и ако ти не искаш да си тръгна — успокои я той.

— Но рано или късно ти трябва да си тръгнеш. — Съмър беше реалист. След като бе изследовател и Земята бе само един от обектите му, той един ден щеше да отпътува. Освен това може би ще трябва да представи резултатите от проучването си на някой от неговата планета.

— Можеш да дойдеш с мен — предложи той.

— Не мога. Аз съм човек. Единствено човек.

Той замълча за миг, след това продължи. Тонът му бе спокоен, но твърд.

— Всъщност, ти не си напълно човек, Съмър.

Сърцето й буквално спря да бие. Тя усети как по тялото й минаха ледени тръпки. Тя се дръпна назад и го погледна изумена.

— Какво?

— Ти не си единствено човек — повтори той.

Мозъкът й не можеше да възприеме думите, които току-що беше чула.

— Но аз съм родена тук. Майка ми, баба ми, прабаба ми са от тук.

— Така е, с изключение на това, че твоята прапрабаба е била родена на Сайтерън.

Съмър поклати глава.

— Не може да бъде!

— Защо?

— Защото ние сме хора.

Преди той да успее да каже нещо, тя скочи и заслиза надолу по стълбите. Камерън я последва.

— Какво си решила да правиш?

— Да се облека — отговори тя и за малко щеше да се спъне от бързане.

— Къде ще ходиш? Посред нощ е.

— Трябва да изляза — отсече момичето и хлопна вратата на банята под носа му.

— Не можеш да излизаш по това време.

Тя извади чисти дрехи от шкафа в банята и трескаво ги навлече.

— Трябва да помисля.

— На твоето тайно място?

— И за него ли знаеш! — извика отвътре ужасена. Застана на един крак, за да обуе джинсите си. — Не е честно!

Той отвори вратата.

— Знаеш, че в любовта и войната не се използват само честни средства.

— Правилно си разбрал — промърмори тя, тъпчейки ризата си в панталона.

— Хей, нали разбра, че наистина не съм от тази планета?

— Да, но аз съм от тук. — Тя запуши ушите си с ръце. — Не ми казвай нищо повече и не ми внушавай мисли! Не искам да те слушам.

— Мина край него, излезе в коридора, обу маратонките и взе якето си от закачалката. Излетя от вкъщи. Не знаеше къде отива. Единственото й желание бе да остане сама. Не можеше да приеме това, което й каза. Тя бе човек от плът и кръв.