Барбара Делински
Непознатият (5)

Пета глава

Сряда бе определена за зеления боб. Камерън береше шушулките, а Съмър ги поставяше в буркани, затваряше ги и ги слагаше да се варят. Тя очакваше, че той много скоро ще направи грешка и ще й даде повод да му каже да си тръгне, но мъжът бе образец на покорство и трудолюбие. Показа му как да къса шушулките от храста и той го правеше точно по същия начин. После му показа как да маха връхчетата и той повтаряше действията й. Дори не се налагаше да му показва отново. Няколко пъти й се случи да тръгне да върши нещо и да се окаже, че той вече го е свършил. Беше незаменим помощник.

В друго отношение й пречеше. Към обяд си свали ризата. Не можеше да го упрекне, защото слънцето бе силно. Потта се стичаше по врата му. Гърдите се му овлажниха и заблестяха под слънчевите лъчи. Съмър се измъчваше. Тялото й потрепваше всеки път, когато се приближаваше до него. Дори само при вида му усещаше някакво странно напрежение. Заповяда си да не поглежда към него, но очите не я слушаха. Реши да стои по-далеч, но краката не се подчиняваха и сякаш я теглеха натам. С мъка удържаше ръцете си, защото изпитваше непреодолимо желание да го докосне.

С настъпването на вечерта, вътрешните й терзания станаха още по-силни. Няма да го докосне. В никакъв случай. Освен това бе напълно немислимо да спи в леглото й. Разговорите и обмяната на мисли и чувства според нея бяха безопасни.

Седяха на верандата и пиеха чай с лед. Сърпът на луната над тях ставаше все по-ярък.

— Какво очакваш от живота, Съмър? — неочаквано попита той. — Искам да кажа какви са целите ти в по-далечен план?

Тя се замисли, опитвайки да определи това, към което се стреми, но не успя.

— Нямам такива цели. Не мога да ти отговоря какви ще са желанията ми след години. Животът тече, всичко се променя, случват се неочаквани неща, менят се и целите. Това, към което си се стремил днес, утре може да ти се стори напълно безсмислено. — Тя се усмихна. — Така твърдеше майка ми. Тя например, бе убедена, че ще ни връхлети ураган, който ще помете земята.

— Вярваше ли в това?

— Не. Никъде в историята няма такива внезапни катаклизми, които да погубят човечеството. Дори глобалното затопляне става постепенно, както и покачването на нивото на океана.

— Значи ти знаеш за това?

— За глобалното затопляне? Естествено, че знам. Защо да не знам?

— Много хора дори не са чували. — Той се опита да види очите й, но лунната светлина бе слаба. Съмър усети погледа му. — Ти си изключителна. Живееш на толкова уединено място, а си информирана за много неща, без дори да получаваш вестници и списания.

— Разполагам с телевизия и радио. От тях получавам най-пресните новини.

— Освен това не четеш книги — отбеляза Камерън. Беше го разбрал по пътя обратно от града, когато тя му каза, че е получила аудиокасети.

— Не чета, но ги слушам на записи — припомни му тя.

— Това са съкратени версии.

— Само някои. Винаги, когато има възможност, поръчвам пълните версии. Имам достатъчно време да ги слушам. От петте, които получих, само две са съкратени.

— Не мислиш ли, че при съкращенията се губи нещо от книгата?

— Обикновено подбират най-добрите части. И без това повечето книги са по-дълги, отколкото трябва. Нали видя онези вкъщи — десетки томове.

— Да, забелязах ги, доста са стари. На майка ти ли са?

— Повечето. Аудиокасетите станаха популярни едва след смъртта й.

Настъпи мълчание. В тишината се чуваше само скърцането на щурците.

— Разкажи ми за нея, Съмър. Как умря?

Тя отпи от чая си.

— Разболя се.

— От какво?

— Не знам. Просто се разболя.

— Какво й беше?

— Не можеше да се храни. Започна да спи почти по цял ден. Сякаш всичките й сили я бяха напуснали.

— Не се ли опита да се пребори с болестта?

— Предполагам, че е опитвала.

— Предполагаш?

Съмър не обичаше да си спомня онези ужасни дни.

— Никога не ми е казвала дали се бори или не, но не мога да повярвам, че е искала да умре и да ме остави съвсем сама.

— А ти самата опита ли да я лекуваш?

— Разбира се. Направих всичко, на което бях способна. Накрая, след като се убедих, че нищо не й помага, предложих да извикаме лекар, но тя отказа. Тогава започнах да опитвам с други средства. Тя отслабваше все повече и повече. Една сутрин просто не се събуди.

Настъпи кратка пауза.

— Съжалявам — прошепна той.

— Но не повече от мен — добави момичето. — Думите му сякаш отвориха кутията на Пандора. — Не можех да си го обясня — продължи тя. Сълзите напираха в очите й. — Винаги е била в отлично здраве, не боледуваше дори от настинка, нямаше дори зъбобол! Сама бе лечителка, но не успя да излекува себе си. А аз все още не бях научила достатъчно, за да й помогна.

— Да не би да обвиняваш себе си? — изненада се той.

— Разбира се, че съм виновна. Тя ми предаде занаята, а аз не можах да го използвам в най-важния момент.

— Тя също не е успяла, така че угризенията ти са безсмислени. Може би това, което я е погубило е извън възможностите на медицината. Струва ми се, че сама е искала да умре.

Тази мисъл терзаеше и нея.

— Да, често ми казваше, че времето й е дошло, но аз не го приемах сериозно, защото беше едва около четиридесетте.

Едно парче лед от чая изхруска между зъбите й. Тя се загледа в мрачните очертания на гората.

— Вярваш ли в живот след смъртта? — дочу гласа му от тъмнината.

Искаше й се да вярва. Страхуваше се от смъртта, независимо от това на каква възраст са хората, които си отиват.

— Не знам — отговори тя.

— А майка ти?

— Да. Струва ми се, че имаше моменти, в които имаше желание да умре. — Гласът й се задави. — От това най-много ме болеше.

— От мисълта, че иска да те изостави? Не, Съмър, не е искала това.

— Откъде знаеш?

— Знам, че понякога хората усещат кога пътят им на земята е свършил и трябва да се приготвят за нова форма на съществуване.

— Значи ти вярваш в живот след смъртта?

— Да. Само че аз не разбирам смъртта като теб. За мен тя е само преминаване в друго измерение, нова форма на съществуване.

— Нова форма? — полюбопитства момичето.

— Да, трансформация на материалното тяло в нематериално. Както казват: „духът остава жив в поколенията“.

— Това не е точно „живот след смъртта“ — поправи го тя. — Духът на човек живее в детето му, но след това?

— След това заживява във внуците.

— Ами ако няма такива?

— Хайде, много си цинична за магьосница. Добре, дори да си права, има и други форми на безсмъртие. Например прераждането.

— Наистина ли вярваш в това? — изненада се тя. — Гледала съм такива филми, но никога не съм го приемала сериозно.

— Мисля, че, понякога се случва.

— Обясни ми!

— Не, ще ме помислиш за луд.

— Не ми се вярва да си по-луд от мен. Хайде — подкани го тя.

— Добре. Земята е част от слънчевата система, нали?

— Да.

— А слънчевата система е част от млечния път.

— Точно така.

— Млечният път е една от милионите галактики във вселената.

— Така твърдят учените.

— В някои от тези галактики също има форми на живот. Те са толкова напреднали, че могат спокойно да идват и да си отиват от земята.

— Марсианците са сред нас? — засмя се тя.

— Не говоря за марсианци с изпъкнали очи, зелени кожи и антени на главата. Говоря за чуждоземци, въплътени в човешки тела. Когато тялото остарее и умре, те се връщат обратно на родната планета.

— Човекът, в който са въплътени, знае ли за това? — попита тя.

— Невинаги. Понякога душата разбира, че е извънземна едва когато е призована от своята планета.

— Но ако човешкото тяло умира, това пак не е живот след смъртта.

— Напротив, човекът и извънземното същество са били едно цяло, чиито дух продължава да съществува.

— Значи все пак чуждоземните живеят вечно. Ако ми кажеш, че след смъртта на човек, на земята долита извънземен ангел и отнася тялото на друга планета, където то продължава да живее, тогава ще се съглася с теб. — При тези думи тя стана на крака.

— Ще се опитам да го уредя — пошегува се той и също се изправи.

— Можеш ли? — усмихна се Съмър, взе чашата от ръката му и влезе в къщата. — Знаеш ли какво? Започвам да си мисля, че си не по-малко луд от мен.

 

 

Четвъртък бе определен за граха. Съмър му показа как да бере шушулките и след това реши, че спокойно би могла да отиде до ливада, за да види понитата. Убедена, че Камерън има достатъчно работа за следващите няколко часа, извади свирката от дънера на бора и засвири.

Не се изненада от това, което говореха звуците.

Харесваше този мъж. Харесваше го много. Разговорът им на верандата предишната вечер наистина бе приятен. Разбира се, не вярваше на теориите му за живот след смъртта, но сериозността, с която ги сподели с нея, я накараха да се отнесе с уважение към идеите му. Но уважението бе само част от чувствата, които изпитваше към него.

Остави свирката настрана и се замисли. С него бе толкова леко и приятно да се общува. Дори само външният му вид я караше да изпитва наслада. Имаше ужасното усещане, че се влюбва в него. Това бе истинска трагедия, защото подобна любов би била невъзможна. Камерън няма да остане на острова, нито тя ще замине с него. Историята на нейните родители щеше да се повтори и тя по никакъв начин не можеше да се противопостави на това. Нямаше сили да му каже да си тръгне, преди да е станало късно. Потупа понитата за довиждане, скри свирката в дънера и се отправи към вкъщи, където я чакаше той.

След като грахът бе прибран и консервиран, той я помоли да го разведе из острова. Тя с радост се съгласи. Коляното й беше съвсем добре и имаше нужда от раздвижване. Освен това на острова имаше прекрасни места, които държеше да му покаже, преди да си е заминал.

Тръгнаха надолу по пътя, пресякоха едно обширно пусто плато и стигнаха до скали, от които се откриваше чудесна гледка. Те бяха разположени в полукръг и приличаха на естествен амфитеатър. Застанаха на самия връх. Оттам се виждаха останалите острови и, понеже времето бе хубаво, континентът. Той седна близо до нея и я прегърна през раменете.

— Била ли си в Бенгър?

Съмър си спомни първия път, когато се срещнаха. Не можеше да повярва, че от онзи момент бяха минали едва четири дни. Тогава той я извади от морето и я прислони под едни скали на брега. Днес се чувстваше по същия начин — защитена и сигурна. Разликата бе, че сега не усещаше болка и объркване, а изпитваше единствено удоволствие.

— Аха. Там беше лабораторията, в която дадох листата от ливадата за проба.

— А в Портланд?

— Не.

— Бостън?

— Там съм била.

— Ню Йорк?

Съмър поклати глава.

— Едва ли бих издържала в тези градове.

— Дори за малко?

Тя погледна на север, където трябваше да бъдат местата, за които говореха.

— Не, не бих могла. Там дари напрежение и суматоха, всички бързат. Вероятно ще се изнервя.

— Да, но защо тогава имаш документални филми за тези градове на видео?

— Защото ми е интересно да науча повече за тях. Всичко това — Коли, тълпи хора, светлини, са ми непознати неща. Винаги, когато искам да усетя атмосферата на града, мога да си пускам видео. — Тя погледна към него. Лицето му бе сантиметри над нейното. Очите му бяха дълбоки и изразителни. Кожата излъчваше приятна топлина. Линията на устата бе мъжествена.

— А ти? — разсеяно попита тя.

— Какво аз?

Тя прочисти гърлото си и се премести малко встрани, да не би да си помисли, че нарочно се притиска така о него.

— Ти ходил ли си в тези градове?

— Не. Местата, които изследвам, са доста отдалечени от цивилизацията. Все пак, бих искал някой ден да отида.

Тя въздъхна и се загледа в морето.

— Сигурна съм, че ще отидеш. За теб е много по-лесно, можеш да пътуваш, където пожелаеш. Освен това имаш повече самочувствие от мен. Виждаш ли онази скала, на половината разстояние между нашия остров и онзи там? — посочи тя.

— Мислех си, че това е шамандура.

— Не е. Погледни по-нататък, вдясно, виждаш ли трите издадени над морето скали?

Той се взря в посоката, накъдето сочеше пръстът й.

— Да, виждам ги.

— Това са пословичните краища на айсберга. Под този айсберг е островът, който някога е бил на това място. Моят прадядо е претърпял корабокрушение точно на онова място. Той е бил единственият оцелял от екипажа. Вълните го изхвърлили на нашия бряг, така както изхвърли нас преди четири дни.

— И твоята прабаба го е спасила?

— Да, прибрала го е, стоплила го е и се е погрижила за раните му.

— След това й направил дете — усмихна се Камерън. — Много хубава история.

— Не е чак толкова хубава, защото той си заминал на следващия ден. Единственото, което й оставил, били хубави спомени.

— Но все пак е оставил и дете. Ако не се беше случило, тя нямаше да има на кого да предаде способностите си на лечител. А баба ти? Тя как се е сдобила с дъщеря?

— Един малък самолет паднал на ливадата. Бил от онези примитивни машини с отворена пилотска кабина и с манивела за запалване. Доколкото знам, баба ми се разтревожила, че понитата могат да пострадат и отишла да провери какво става.

— Значи тези коне са идвали на острова още по времето на баба ти? — изненада се той.

— Били са тук, преди да се заселят хора. Съществува теория, че са дошли със земните маси, които са се откъснали от Скандинавия, но никой не може да твърди със сигурност какво точно се е случило. По същия начин е трудно да се определи къде отиват през зимата.

— Значи е било лято, щом като са били на ливадата, когато дядо ти е катастрофирал. Пострадали ли са?

Съмър поклати глава. Усети как края на плитката й докосва ризата му.

— Не, нищо не им се е случило, но баба ми много се ядосала.

— А дядо ти бил ли е ранен?

— Вероятно не особено сериозно, щом като е имал сили да прелъсти баба и да си тръгне на следващия ден.

— И тя никога повече не го е видяла!

— Никога.

— Значи вие, от семейство Ван Ворн, сте специализирани в авантюрите за една нощ — засмя се той.

— Може би такава е съдбата ни… Исках да кажа такава е била съдбата им. Аз не смятам да продължа традицията на тези авантюри.

— Тогава откъде ще се появи твоето дете?

— Може би няма да имам дете.

— Значи твоите умения ще бъдат загубени и островът ще остане без лечител.

— И без това някой ден ще се случи. С всяко поколение силата ни отслабва.

— Не съм убеден в това, което казваш. Детето на Шътър е оздравяло.

— Откъде знаеш? Това, че му дадох лекарство не е гаранция за успех.

— Знам. Попитах Езра в магазина.

— Не може да бъде! — възкликна тя и си помисли, какви поразии можеше да предизвика подобен въпрос. — Никой, освен Шътърс, не знае, че са искали помощ от мен.

— Така е — съгласи се той. — Но преди Езра да разбере, че имам нещо общо с теб, беше много разговорлива. Разпита ме кой съм, откъде съм. В процеса на разговора подхвърлих, че съм дочул някой да се оплаква, че детето му е болно. Тя веднага ми разказа случая. Малкото било много зле през нощта, но на сутринта състоянието му изведнъж се подобрило. Бъди спокойна, тя не пропусна да отбележи, че това е истинско чудо, защото дори не са викали лекар. Ти си помогнала на детето. Трябва да имаш повече самочувствие.

— Ами… — Съмър въздъхна.

— Защо не цениш собствените си възможности?

— Защото те са нищо, в сравнение с тези на моите предшественички.

— Те са вярвали в силата си. Може би именно затова са успявали.

Тя поклати глава.

— Не. В миналото жените Ван Ворн са имали реална сила. Мъжете, с които са се събирали, са били неподходящи и затова тези способности с времето са се загубили.

— Наистина ли мислиш така?

— Да.

— Може би има нещо вярно, но основната причина е във вярата. Погледни себе си. Гледаш телевизия, слушаш радио, залята си от информация за съвременната медицина, за научни открития, за нови изобретения. Кога за последен път си чула да се говори нещо за природните средства за лечение?

Съмър наистина не можа да си спомни.

— Виждаш ли. Масмедиите са ти внушили, че традиционната медицина е единствена. По този начин си загубила вяра в собствените си възможности. Мисля, че, ако поискаш, можеш да добиеш силата на своите прабаби.

На нея самата много й се искаше да е така. Той явно вярваше на теорията си.

— И ако това стане — продължи Камерън като се приближи по-близо до нея, така че телата им се докосваха, — можеш да продължиш традицията. Тогава трябва да помислиш за наследник.

В този момент Съмър можеше да се закълне, че усети някакъв спазъм дълбоко в утробата си. Беше кратък, почти неуловим, но достатъчен, за да я накара да мисли, че там, вътре, нещо липсва.

— Не съм убедена, че желая дете — каза тя с поглед, сведен надолу към скалите. Не помръдна от мястото си, въпреки че той бе много близо до нея. — Не съм сигурна, че бих поела отговорността сама да го отгледам.

— Ето още един пример на това, как си възприела внушенията на околните — меко отбеляза той. Усети дъха му съвсем близо до косата си. — В миналото мъжете са отсъствали години наред. Плавали са на риболовни кораби от пристанище на пристанище и въобще не са се прибирали у дома. Тогава съпругите им сами са отглеждали децата. Изведнъж днес, когато се предполага, че жената е много по-самостоятелна и освободена, се твърди, че това не трябва да се прави. Ти би могла сама да отгледаш дете. Сигурен съм, че ще се справиш по-добре от много семейни двойки. Всичко е въпрос на самоувереност.

Тя се засмя и добави:

— Има и нещо друго. Трябва някой да направи това бебе.

— Мога да ти помогна — заяви той.

В първия момент дъхът й секна. Единственото, което успя да направи, бе да поклати отрицателно глава.

— Защо не?

— Защото ще боли.

— Значи си девствена?

Страните й пламнаха. Тя наведе още по-ниско глава, така че той да не забележи червенината.

— Нямах предвид това. Исках да кажа, че много ще ме заболи, когато го направиш и след това си тръгнеш.

В първия момент мъжът не отговори. Тя тъкмо започна да си мисли, че това са думите, които наистина ще го накарат да замине още сега, когато той наруши мълчанието:

— Можеш да дойдеш с мен.

Тя отново поклати глава, този път много по-решително.

— Не мога. Не бих оцеляла на друго място.

— Разбира се, че можеш.

— Не съм устроена за друг свят.

— Откъде знаеш?

— Не умея да общувам с хората.

— Аз говоря само за себе си, не за други хора.

— Но ти не живееш във вакуум. Работиш, имаш приятели. Ще бъда напълно изолирана.

— Не и ако имаш желание да опиташ. Можеш Съмър, убеден съм. — Ръката, която бе прехвърлил през раменете й се раздвижи и той я притегли по-близо към себе си. — Аз ще се грижа за теб.

Никой никога не се беше грижил за ясените Ван Ворн. Всички те бяха самостоятелни и независими. Освен това имаха мисия не само да лекуват, но и да запазят ливадата и нейните обитатели.

— Не мога да замина. Понитата имат нужда от мен.

— Те сами ще оцелеят.

— Не биха оцелели, ако няма някой, който да ги защитава.

— Ще оцелеят — настоя той.

Съмър поклати глава. Той не продължи да спори. Вместо това я притисна по-силно към себе си.

Тя знаеше, че не бива да се оставя, че трябва да се съпротивлява на тази близост, — но просто нямаше сили за това. Докосването му винаги й действаше много силно, а сега сякаш два пъти повече.

Кръвта във вените й сякаш се затопли. Вълните на желанието заляха тялото й. Пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. Лицето й докосна врата му и тя усети мъжествения му аромат. Този мирис я успокои.

Съмър можеше да остане така плътно притисната до него завинаги. Изпита чувство на сигурност и защитеност. Изпита и друго чувство — че отдавна го познава. До него сякаш си беше у дома.

Той повдигна нагоре брадичката й. Погледите им се сляха и в това сливане и двамата разбраха, че срещата им е била неизбежна и предопределена. Той погали с очи устните й, после прокара пръст по извивката им. Наведе глава и притиска устни към нейните.

Недей, мислеше си тя, моля те, не го прави. Но в следващия момент потъна цяла в блаженството. Усещането от целувката бе странно, ново, вълнуващо. В първия момент той само леко я докосваше, но след това устните им сякаш се сляха. Съмър усети вкуса му, усети как дъхът му навлиза в нея. Дишането й се учести. Имаше чувството, че иска да я погълне и това й харесваше. Беше едновременно невероятно нежен и все по-решителен. В момента, в който бе готова да протестира, ръката му се плъзна между телата им и се спря върху гърдите й. Дъхът й секна. Тя издаде кратък гърлен звук, с който искаше да го спре, но това бе единствено от страх. Имаше чувството, че тялото й гори, че ще експлодира всеки миг. Ръката му слезе надолу към талията, след това пропълзя под блузата й и сякаш изгори кожата по пътя си.

Тя успя да се откъсне от целувката и възкликна:

— Камерън!

— Толкова отдавна мечтая да те докосна. Формите ти сякаш са създадени за моите ръце — прошепна той. — Виждаш ли?

Но тя бе ослепяла. Очите й бяха затворени и единственото, което виждаше, бяха проблясъците на желанието. Нямаше сили да прекрати това и в следващия миг, когато той отново впи устни в нейните, тя го посрещна отворена и жадна за още и още. Другата му ръка също се плъзна по голата й гръд. Точно от това имаше нужда, защото чувстваше, че плътта й е гладна за ласки, а зърната й бяха твърди и напрегнати. Неговото докосване й действаше като облекчаващ балсам.

Тя потъваше все по-дълбоко в прегръдката. Инстинктивно вдигна ръце и обгърна тила му. Усети, че вече не седи върху скалата, а се намира между бедрата му. Тялото не я слушаше и следваше своите собствени желания, които бяха по-силни от всичко познато досега.

Продължаваше да я целува. Продължаваше да я гали. Нетърпеливо започна да разкопчава копчетата на ризата.

— Камерън? — прошепна тя.

Вярвай ми, говореха очите му. Но не толкова доверието, колкото чистото женско желание я накара да му позволи да продължи. Когато и последното копче бе разкопчано тя усети как мекият плат се свлича по рамене й и вятърът леко разхлади горещата й кожа. Чу гласа му:

— Погледни, Съмър.

Но тя не искаше да гледа. Не искаше да мисли. Не искаше да е Съмър Ван Ворн, лечителката. Искаше да е Джулия Робъртс или Ким Бейсинджър или която и да е друга прелъстителна жена. Искаше да е секси, да е неустоима.

— Погледни сладка моя, погледни дланите ми върху теб! — подкани я с дрезгав глас.

Тя бе концентрирана върху движенията на ръцете му и думите му сякаш я събудиха. Не искаше това блаженство да свършва и затова продължи да му се наслаждава със затворени очи.

Все пак и тя се питаше, как изглеждат отстрани. Отвори очи и това, което видя бе истински красиво. Дългите му, потъмнели от слънцето пръсти контрастираха на бялата кожа. Те се движеха по гърдите й, които при всяко движение сякаш наедряваха. Описва кръглата им форма отгоре и отдолу. След това пръстите докоснаха зърната й и тя извика от сладка болка.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Гореща. Сякаш някъде в мен гори огън.

— Тук ли? — попита той. Ръката му се спусна по джинсите и спря малко над най-интимното й място. Тя притисна дланта му, за да не продължи по-надолу. Челото й опираше във врата му малко под брадичката и той чувстваше учестения й дъх. Съмър се притисна по-плътно до него и така спря ръцете му.

Парещите тръпки бавно отшумяваха и тя постепенно се връщаше към реалността. Дишането й се успокои, неговото също. Само сърцата им продължаваха да бият бясно едно срещу друго. Тя все още усещаше ерекцията му.

Той я желаеше. Тя също го желаеше. Не знаеше какво да прави.

Не знаеше какво да каже. Въздъхна и свали ръце от врата му. Дръпна се назад, облече ризата си и започна да я закопчава.

Камерън взе лицето й в ръце.

— Ако мислиш, че би било по-добре да си Джулия Робъртс или Ким Бейсинджър, тогава наистина си луда — разпалено каза той.

Значи отново е прочел мислите й. Този път не я изненада. И без това всичко, което й се случваше, бе напълно нереално. Единственото реално нещо бе нейното собствено желание той да остане.

— Ей, защо си тъжна? Все още не съм си тръгнал — прекъсна мислите й той.

— Как го правиш?

— Кое?

— Как успяваш да четеш мислите ми?

— Това е работа на извънземния, който живее в мен — засмя се Камерън. — Харесва ли ти?

— Не. По този начин навлизаш в личното ми пространство.

— Сега у теб говори земният човек. Земните хора обичат да пазят тайни.

Тя го наблюдаваше, докато говори. Бе изключителен с тъмносините си очи и с начина, по който се усмихваше само с единия ъгъл на устата. Чувстваше се напълно безпомощна пред него. Независимо дали щеше да си тръгне или не, той я караше да се чувства прекрасно. Тя се опита да се усмихне по неговия начин.

— Обещавам, че ще ти покажа острова. Недалеч оттук има пещера, в която ако прошепнеш нещо в единия край се чува в другия. Искаш ли да отидем?

Очите му се разшириха. Той постави ръце върху раменете й.

— Пиратска пещера? — пошегува се мъжът.

— Не съм убедена, че някога са я използвали пирати, но знам със сигурност, че там живеят прилепи.

Очите му още повече се разшириха.

— Точно от това имаш нужда на ливадата! Няма нужда от кравешки тор. По-добре да извикаш прилепите. Или ако искаш аз ще привлека гадините, а ти продължавай да работиш върху кравешкия тор. Ще видиш как купувачите ще си плюят на петите.