Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бунтовници и мошеници
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Outsider, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,4 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
Papi(2017)
Корекция и форматиране
egesihora(2018)

Издание:

Автор: Барбара Делински

Заглавие: Непознатият

Преводач: Антония Баева

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: английски

Издател: „Коломбина Прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Печатница: „Балкан Прес“АД

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-079-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6231

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава

На сутринта се събуди в собственото си легло на таванския етаж. Дървените греди над нея бяха позлатени от слънцето, което означаваше, че денят е напреднал. Не можеше да си спомни нищо от изминалата вечер, с изключение на някаква музика. Първоначално реши, че вероятно е слушала касетофон, но после си спомни за Камерън и съвсем събудена, седна в леглото.

Този път не я изненада с присъствието си до леглото й, както предишната сутрин, но бе достатъчно да се изправи малко повече и да погледне надолу, за да го забележи. Лежеше на дивана. Единият му крак висеше отвън, а другият бе качен върху страничната облегалка.

Нещо се беше случило и тя трескаво се опитваше да си припомни какво. Сети се, че бе усетила някаква топлина, че беше възбудена. Тихичко стана от леглото, слезе по стълбите и се приближи на пръсти до дивана. Той не помръдна. Гърбът му бе гладък и симетричен, под стегнатата кожа се очертаваха мускули. Опита се да види лицето му. Дори на сън не бе изгубил дръзкото си и смело изражение.

Забеляза, че се беше обръснал и косата му бе чиста. Това обясняваше кърпата, увита около кръста. Ако преди да вземе душ се беше случило нещо, тя бе в беда. Щом като веднъж го пожела, това ще се повтори и завинаги ще загуби спокойствието си.

Опасяваше се, че нещо се бе променило. Как иначе да си обясни новите усещания и непреодолимото желание да го докосне?

Избяга в банята. Продължителният душ свърши работа. Успокояваше я фактът, че слънцето бе високо над хоризонта и бурята бе утихнала напълно. Камерън вече можеше да си тръгне и животът й да продължи както досега.

Той трябва да си отиде, независимо дали го искаш или не! — заповяда на образа си в огледалото. Косите й се спускаха над раменете като дълъг, ленен шал, а страните й бяха необичайно румени.

Чу се леко почукване на вратата.

— Съмър, добре ли си?

— Разбира се — отговори тя. — Почти съм готова. Идвам.

Разбърза се с мисълта, че колкото по-скоро си отиде, толкова по-добре. Но в момента, в който отвори вратата, отново почувства познатото стягане в сърцето. Камерън седеше на дивана с глава, отпусната назад и със затворени очи. Бе обул джинсите си, но коланът му стоеше разкопчан. Не можеше да го вини, защото панталонът все още не беше напълно изсъхнал и вероятно допирът до влажния плат не бе особено приятен.

Отвори очи. Очевидно не беше отпочинал добре.

— Как спа? — попита той.

— Като пън.

Камерън кимна, наведе се напред и подпря лакти на коленете си.

— Миналата вечер…

— Какво „миналата вечер“? — попита тя като се опита да запази самообладание. Едва сдържаше бесните удари на сърцето си.

— Спомняш ли си нещо? — попита мъжът.

— Спомням си, че свири на клавесина — отговори тя. В този момент можеше да се закълне, че върху лицето му се появи гузно изражение. — Предполагам, че след това съм заспала. Случило ли се е нещо особено?

— Не. Аз свирих, но малко се унесох. Когато свърших, вече беше заспала. Опитах се да те събудя за вечеря, но ти каза, че искаш да спиш.

Дано наистина да е било така, каза си тя. Не й харесваше гузното му изражение. Нещо се бе случило. Знаеше, че се е случило. Не можеше да каже какво точно, а не искаше да продължава да го разпитва, затова реши да не задълбава повече.

Събра косата си в опашка на тила, върза я и подхвърли небрежно:

— Гладна съм. Бих хапнала яйца и бекон, но тук нямам. Защо не отидем в града? Ще можеш да се обадиш по телефона, а след това аз ще те заведа на закуска.

Той се намръщи.

— Няма нужда да ме водиш на закуска.

— Ти спаси живота ми. Заслужаваш го. Освен това нямаш пари, нали си спомняш.

— Само с едно телефонно обаждане ще получа номера на кредитната си карта и ще мога да платя закуската.

— Не и на този остров. Тук всичко се плаща в брой.

— Ти самата откъде имаш пари? Нали снощи Морган не ти плати нищо.

Защо отново я питаше за това? Все едно, нали до края на деня ще си тръгне, така че може спокойно да му каже.

— След като мама умря, наследих малко пари. Тегля лихвите. С тях живея.

Той я погледна объркан.

— Но нали майка ти също е била лечител? Тя откъде е имала парите?

— От баба.

— Която също е била лечител. Сигурна ли си, че в рода ти не е имало някой заможен мъж?

— Не, не е имало — отговори тя, ядосана, че му е минало подобно нещо през ум. Нейните роднини винаги са били самостоятелни, още преди да е съществувало понятие като „еманципация“. Налагало им се е да бъдат такива, защото мъжете, които са се появявали и са си отивали, може да са били добри в някои неща, но не и в печеленето на пари.

— Някъде далеч в рода ми моята прапрабаба е поставила началото на спестяването на тези пари. С годините сумата нараствала. Самата аз никога не харча повече от лихвата, така че продължавам традицията.

— Разбирам — промърмори той, въпреки че не изглеждаше особено убеден в това, което чуваше. Съмър не можеше да разбере защо. За нея историята бе напълно логична и естествена.

Нямаше никакъв смисъл да се опитва да го убеждава, след като само след няколко часа щеше да си замине.

При тази мисъл сърцето й се сви, но тя се опита да не му обръща внимание.

— Отивам в града — заяви момичето. — Идваш ли?

До града имаше петнадесет минути път. Всяка крачка й действаше ободряващо. Топлите слънчеви лъчи галеха, във въздуха се носеше ароматът на влажна земя. Коляното не я болеше, сякаш въобще не го беше навяхвала. Вървеше с бърза стъпка, която Камерън следваше без никакво усилие.

— Ако не бях тук, какво щеше да правиш днес?

— Същото. Нямаше ме две седмици. Щях да отида на пазар, после да взема пощата.

— Щеше да носиш всички продукти до дома? А след това?

— След това щях да отида на ливадата, за да поиграя с кончетата. Може би щях да събера падналите клони.

— А после?

— После щях да работя в градината. Ако не обера узрелите зеленчуци, ще изгният.

— След това?

— След това щях да правя каквото си искам.

Той се замисли за миг, после каза:

— Не звучи лошо.

— Точно това се опитвах да ти обясня. Животът ми е съвсем прост, но на мен така ми харесва. — Тя повтори няколко пъти последното изречение наум. Беше го превърнала в мантра. Не, нищо не я застрашаваше. Не е глупачка и няма да се полъже по сладките му приказки, по хубавото му тяло и красиви сини очи. Тя имаше собствен път и държеше на своята независимост.

Продължиха мълчаливо напред. Скоро покрай пътя започнаха да се появяват малки дървени къщи. С всяка следваща пряка ставаха все по-нагъсто, докато не стигнаха центъра.

— Това ли е? — попита той като се оглеждаше наоколо.

— Аха. Магазин, поща, ресторант и странноприемница.

— Колко стаи има в хотела?

— Четири. Тук не идват много туристи. Доковете са надолу по тази улица. Наоколо са рибарски къщи, складове за стръв, за гориво… Аз ще вляза в пощата, а ти отиди в магазина, за да се обадиш по телефона.

С надеждата, че разпорежданията й са достатъчно твърди, тя влезе в схлупената поща и с облекчение затвори вратата след себе си. Въздъхна и се обърна към жената, която седеше до прозореца, погълната от роман, обвит във вестникарска хартия.

Мили Осгуд работеше в пощата на острова. Осемдесетгодишна, с ореол от сини къдрици, леко глуха, тя бе единствената, за която Съмър би могла да каже, че й е нещо като приятелка.

— Мили? — опита се да привлече вниманието й тя. — Мили!

Старицата вдигна глава. В първия момент погледът й бе мътен, сякаш все още бе в света на романа, но после на сбръчканото лице се появи усмивка.

— Здравей Съмър! — поздрави тя, остави книгата, подпря се на бюрото и се надигна с усилие. — Завърна се от пътешествието значи?

— Да — кимна тя.

— Пропусна да видиш страшна буря. Не такава, каквато предричаше майка ти, но и тази си я биваше.

— Знам, загубих лодката си.

— Така ли?

Съмър отново кимна. Харесваше тази жена, майка й също я бе харесвала, защото тя не гледаше на тях с предубеждение, така, както останалите в този малък град. Ако някой друг влезеше в пощата, докато Съмър е там, Мили го обслужваше, но после веднага се обръщаше към нея и се извиняваше с усмивка. Това отношение беше достатъчно, за да я чувства близка.

— Не изглеждаш особено загрижена — отбеляза старицата. — Малко си превъзбудена, но иначе изглеждаш добре.

— Добре съм — увери я момичето. — Ти как си? Сигурно дъждът се отразява зле на костите ти? — Съмър извади една муселинова торбичка от голямата брезентова чанта, която висеше на рамото й. — Ето, чай, в случай че започне да те боли.

— Благодаря ти — кимна старата жена и натъпка торбичката в джоба на ризата си. — Много мило, че винаги се сещаш за мен. Майка ти също не ме забравяше. Знам, че такъв чай не мога да си купя от магазина. — Тя се обърна към стената, където бяха наредени множество рафтове и взе един куп писма. — Пощата — поясни старицата. — Реклами, реклами, реклами — повтаряше тя, докато прехвърляше пликовете. — Предполагам, че не се интересуваш от кожени якета, фотоленти и енциклопедии?

Момичето се усмихна и поклати глава.

— Сметки?

Съмър протегна ръка.

— И още каталози — продължи жената.

— Не мога да разбера, защо ми ги пращат, след като никога нищо не купувам? Откъде имат името ми?

— Ще дойдеш ли пак? — попита Мили и сложи ръка на ухото си, за да чуе по-добре отговора.

— Откъде имат името ми? — повтори тя.

Мили й подаде един пакет.

— От тук.

Съмър позна пакета по логото в ъгъла. Очите й светнаха. С нетърпение разкъса опаковката. Вътре имаше аудиокасети.

— Тук са ти изпратили „Кратка история на света“, „Гражданска война“, „Джурасик парк“, „Момичетата от Бъфало“ и „Блясък“ — прочете заглавията пощенската служителка.

Момичето кимаше радостно. Протегна се за втория пакет.

— Това са видеокасетите! — възкликна тя.

— Да, да ти прочета ли заглавията? Ето — „Танцуващият с вълци“, „Най-големите американски градове“, „Призрак“, „Осемдесет дни около света“ — отново прочете Мили. — Нали са за теб?

— За мен са — отговори Съмър с радостно очакване, както всеки път, когато получаваше поръчаната пратка. Касетите щяха да й осигурят забавление за цял месец!

— Страхувам се, че и това е за теб. — Мили й подаде писмо без марка и без адрес, надписано само с името на момичето. — Да ти го прочета ли?

— Да, ако обичаш.

Беше съобщение от областния управител. Без да го е чула, Съмър предварително знаеше за какво се отнася.

Мили бутна очилата си по-нагоре на носа и зачете:

„Госпожице Ван Ворн, уведомяваме ви, че на двадесет и осми август на остров Прайд ще пристигне компанията OSAY, която ще започне строителство на сателитна станция в местност в близост до вашето жилище. Строежът ще увеличи бюджета на нашата област и няма да наруши околната среда. Не искаме да се създават конфликти при пристигането на представителите на компанията, така че, ако имате възражения, моля да ни уведомите своевременно. Ако желаете среща, моля предварително да се запишете. Също така считаме, че би било по-добре да не напускате дома си по време на работата на компанията.“

Тя въздъхна дълбоко.

— Сателитна станция! Какво ли още ни очаква.

Мили изсумтя недоволно.

— И защо ти го съобщават предварително? Сякаш би могла да направиш нещо, за да ги спреш.

— Нямам тази сила — горчиво отбеляза момичето. — Трябва да се срещна с областния управител и да му обясня как стоят нещата.

При тези думи взе писмото, сгъна го и го пъхна в чантата си.

— Двадесет и осми, дотогава остават едва пет дни — разсъждаваше на глас тя.

— Ще дойдеш ли пак? — попита старата жена.

Съмър поклати глава. Предстоеше й много работа. Трябваше да се срещне с тези хора, въпреки че беше сигурна, че те ще направят всичко възможно, за да я убедят, че строителството няма да навреди на ливадата. После ще заведат хората от корпорацията там и единственото, на което можеха да се надяват понитата, бе, да се случи нещо, което да ги прогони оттам.

Всичко това съвсем не засягаше Мили, а и Съмър имаше още няколко задачи в града. С топла усмивка се сбогува с нея, излезе от пощата, прекоси улицата и се отправи към магазина.

Тъкмо щеше да прекрачи прага, когато отвътре излязоха братята Мънди. Момчетата бяха в пубертета и страдаха от ужасно акне. Ако се отнасяха по-любезно към нея, тя можеше да ги излекува, но те бяха доста цапнати в устата и нямаха никакви задръжки.

— Я виж, това не е ли тая, която донесе дъжда! — обади се по-заядливия от двамата, Сам. — Кого искаш да удавиш този път?

— Не бе, просто й е дошъл цикълът, затова заваля — намеси се другият — Джордж.

Сам се засмя.

— Глупости, вещиците нямат цикъл. Те не са като другите жени, а са пълни със слама.

— Със слама, със слама! И в нея пълзят буболечки! — подкрепи го брат му.

— Ако обичате — спокойно каза тя и се опита да си проправи път към вратата. От опит знаеше, че трябва да избягва срещите с тях, но този път нямаше откъде другаде да мине.

— Някакви проблеми? — чу се нечий глас. Съмър вдигна очи и видя Камерън, който й отвори вратата на магазина.

— Не, не, те тъкмо си тръгваха.

Мъжът ги погледна с поглед, който не вещаеше нищо добро.

— Какво ти казаха? — попита я той.

— Нищо.

— Наистина ли? — обърна се към момчетата.

— Аз й казах нещо — нахално се ухили единият, но тъкмо понечи да повтори думите си и се закашля неудържимо.

Камерън се обърна към другия.

— Ти имаш ли нещо да добавиш? — попита го той.

— Кой си ти? — попита Джордж, докато брат му се давеше от кашлица.

— Някой, който, за разлика от теб, уважава дамите.

— Те не е дама… — отговори момчето, но в същия момент също се закашля. Сложи ръка на гърлото си, опитвайки да поеме въздух.

— Сигурно е от прахта — прошепна в ухото й Камерън.

Тя с интерес гледаше как момчетата се превиват и давят.

— Ти ли го предизвика? — на свой ред попита тя, защото нямаше прах, земята все още не беше изсъхнала.

— Аз? Мислех, че ти го направи.

— Пожелах си наум да започнат да хълцат, но нямам силата да въздействам на реалността — призна тя. В този момент й хрумна, че в семейство Мънди има болни и вероятно това е причината за кашлицата.

— Хълцане. Не е лоша идея — подхвърли Камерън.

Едва сега момичето забеляза, че е облечен в нови джинси, ново яке и обувки.

— Добре изглеждаш — похвали го тя. — Явно си успял да си издействаш пари в брой.

— Аха.

— Да не би тя да ви досажда, млади господине? — Чу се дрезгав глас от вътрешността на магазина. Беше Езра Уитъл, съдържателката на магазина. Тя беше пълна противоположност на Мили и никога не бе обичала Ван Ворнс.

— Да ми досажда? Нищо подобно. Защо решихте, че ме притеснява?

— Защото е лечителка. Нали знаете, такива като нея са особени.

— Всъщност, тези две момчета са много досадни, да не говорим, че тя е доста по-приятна на вид. — След това той се обърна към Съмър и й каза така, че да го чуе жената зад щанда: — Можеш ли да пазаруваш малко по-късно? Имам нужда от чист въздух, вътре в този магазин направо се задушавам.

След тези думи той я хвана под ръка и я поведе надолу по улицата към ресторанта.

Съмър никога не бе имала защитник. Обикновено не обръщаше внимание на грубите подвиквания, взимаше каквото й е необходимо от града и бързо се прибираше. За пръв път й се случваше някой да застане на нейна страна. Беше приятно. Знаеше, че докато вървяха по улицата всички погледи бяха вперени в Камерън. Той правеше впечатление. Това, че се появиха заедно, вероятно щеше да се обсъжда седмици наред.

За самата нея бе все едно, но дали нямаше да навреди на Камерън?

— Добре че скоро си тръгваш — подхвърли тя. — Ако се показваш с мен, няма да гледат на теб с добро око.

— Досега не съм забелязал някой, на чието мнение бих държал. Освен теб. Как е възможно тези хора да бъдат толкова груби и безчувствени! Не умеят ли да зачитат чувствата на другите?

— Според тях аз нямам чувства, защото съм вещица.

— Не виждам у теб нищо, което да ги кара да мислят така. Защо, по дяволите, ги защитаваш!

— Не ги защитавам, те са такива, каквито са и не мога да ги променя нито с думи, нито с действия. Защо да си правя труда? Държа се любезно с всички, плащам за покупките си, помагам, когато ме извикат при болен. Не съм дала никакъв повод да се отнасят зле към мен, но ако въпреки това го правят, аз съм напълно безсилна. Между другото, може би все пак ще ми се наложи да вляза в конфликт. Току-що разбрах, че отново проявяват интерес към ливадата.

— Така ли, кой?

— Някаква компания възнамерява да строи сателитна станция.

— Много интересно.

— Не е интересно, ужасно е!

— Разбира се, че от твоя гледна точка е ужасно. Трябва да признаеш, че сателитна станция е по-смислено решение от курортно селище или игрище за голф.

— Не искам да строят нищо на ливадата! Не разбираш ли!

— Разбирам — отговори той, като понижи глас, тъй като вече бяха влезли в ресторанта.

Съмър също замълча. Усети, че в момента, в който прекрачиха прага, разговорите на посетителите спряха и всички погледи се приковаха в тях. Тя избра най-отдалечената маса. Двамата седнаха и тя му подаде менюто.

— Омлетите са хубави — посъветва го момичето почти шепнешком. — Също и френският тост и пържените картофи.

Камерън въобще не погледна менюто.

— Всички ни зяпат да не би нещо да не ми е наред или просто са изненадани, че ни виждат заедно?

— Изненадани са. Рядко влизам тук, а когато се случи, винаги седя сама.

— Но не разбирам защо? Ти си лечител, хората имат предразсъдъци и може да са малко по-предпазливи към теб, но нищо повече. Изглеждаш напълно нормална и се държиш така. Предполагам, че си десет пъти по-хубава от жените им. — Той погледна сурово мъжа, който беше най-близо до тях и се премести, когато седнаха. — Може би този тук те избягва, защото знае, че жена като теб никога няма да обърне внимание на мърльо като него. Колко от присъстващите си лекувала през годините? — попита по-високо той.

— Лекувала съм болни от семействата на всички.

— И въпреки това се държат по този начин! — Камерън отново погледна неугледния тип на съседната маса.

— Това е Джеб Стрънк — отбеляза тя.

— Какъв му е проблемът?

— Остави, не се занимавай с това, всичко е наред — помоли тя.

— Не е наред. Държи се грубо. За него би било по-добре, ако внимава…

В този момент се чу пукот, последван от тропот. Съмър погледна към съседната маса. На земята лежеше Джеб. Столът му се беше счупил. Шокирана, тя се обърна към Камерън.

— Ти ли направи това! — прошепна момичето, като се опитваше почти незабелязано да движи устните си, но падането на Джеб отново привлече всички погледи към тях.

— Аз? Не. Той сам си го направи. Изненадан съм, че столът под него издържа толкова дълго. Трябва да пази диета. Не знае ли, че наднорменото тегло предизвиква сърдечно-съдови болести, високо налягане, рак? Последствията от затлъстяването най-малко я интересуваха в този момент.

— Как успя? — полюбопитства тя. Ако беше магьосник, трябваше да направи поне едно движение с ръка, разсъждаваше наум. Но не забеляза нищо. Може би владееше телекинезата? Бе чувала за тази способност. Ако той я притежаваше, можеше да прекърши метал само със силата на мисълта си. Сигурно е това. Нямаше какво друго да строши така внезапно стола на Джеб.

— Столът сам се счупи под тежестта му — настоя Камерън. Към тях приближи сервитьорката. — Избра ли вече?

— Да — отговори момичето. — Искам омлет със сирене и бекон, бисквити, пържени картофи и сок от боровинки.

— Същото и за мен.

Жената записа поръчката и почти избяга.

— Видя ли — смъмри го Съмър. — Изплаши я. Сега всички си мислят, че щом аз съм вещица вероятно и ти си магьосник. Сигурно довечера ще сънува кошмари.

— Чудесно, нека това й бъде ухо на обицата — мрачно каза той. Трябва да се научи да уважава хората.

— Обица на ухото — поправи го тя.

— Добре де, нали разбра мисълта ми. Когато се ядосам, мозъкът ми не работи добре.

Съмър имаше същият проблем и заради това бе изработила техника, с която да го преодолява.

— Поеми дълбоко въздух — посъветва го тя. Той изглеждаше скептичен. — Хайде, направи го, напълни дробовете си докрай. Точно така. Сега съвсем бавно го изпускай като в същото време се опитай да се отпуснеш. Концентрирай се върху това да изгониш раздразнението, представи си някаква успокояваща картина. Тя замълча. — Сега по-добре ли е?

Той изпусна докрай въздуха.

— Да, какво е това?

— Най-простата форма на овладяване на мозъка, макар че това, което току-що направи, ме кара да мисля, че е абсурдно да ти давам подобни уроци.

Той завъртя очи и се усмихна:

— А, да, щях да забравя, счупения стол. Само да знаеш какви още чудеса крия в ръкавите си.

Но едва ли ще има време да ми ги покажеш, помисли си тя. Усети едновременно тъга и угризение.

— Купи ли си билет за ферибота?

— Не още.

— Може би трябва да отидеш до магазина и да кажеш на Езра, че искаш да пътуваш.

— Защо трябва да бързам толкова?

— Фериботът невинаги спазва разписанието си. В спокоен ден като днешния може би ще тръгне към единадесет и половина, ако капитанът не знае, че трябва да чака пътник.

Камерън погледна към часовника на стената.

— Часът е едва девет. Има достатъчно време.

— Не знам.

Той подпря лакти на масата.

— Разкажи ми повече за сателитната станция.

Тя извади писмото и го плъзна по масата. Докато четеше, не можа да откъсне очи от фланелката му, под която се очертаваха мускулести гърди. За миг се почуди какво би било, ако приличаше на другите жени? Какво би било да стигне до края на удоволствието, което можеше да й предложи мъж като него? Сигурно щеше да е невероятно преживяване.

— Винаги ли ти пращат такива писма? — поинтересува се той.

Тя кимна и с мъка преглътна, опитвайки да се съсредоточи върху разговора.

— Понякога се срещаме, но няма много смисъл, тъй като никога не успяваме да намерим общ език. Все пак, досега имах късмет. Всеки път, когато се появяваше купувач, нещо се случваше и той се отказваше. Веднъж обаче чудото няма да се случи.

Той остави писмото на масата и я погледна право в очите.

— Кажи ми истината. Ти ли предизвикваш тези неща, които прогонват купувачите?

Тя поклати глава.

— Майка ми имаше тази сила, но с всяко поколение тя отслабва. У мен почти е изчезнала.

— Тогава какво обяснява онова, което се случва на ливадата, всеки път, когато искат да я купят?

— А какво обяснява разделянето на Червено море?

— Прищявка на природата. Също като змиите, локвите и бръмбарите по ливадата — прищявка на природата.

— Истински вярващите ще те заклеймят за това изказване.

— И без това всички ме заклеймяват — въздъхна тя. — Вярвай ми, иска ми се наистина да притежавам такава сила, за да мога и този път да предизвикам нещо, което да ги прогони.

— Какво например? Ако имаше силата, какво би направила?

На устните й заигра усмивка.

— Не знам, чакай да помисля.

През това време сервитьорката донесе закуската. Тя започна да яде, но изведнъж спря и каза през смях:

— Кравешки тор.

Камерън тъкмо отпиваше от сока и едва не се задави.

— Кравешки тор?

— Да.

— Ти си ужасно лоша.

— Какво от това, нали е само във въображението ми. Мога да си го представя: хората от общината в панталони с ръбове и блузи от полиестер, а тези от компанията в строги костюми от туид, вървят наперено по ливадата и изведнъж — пльок, някой стъпва право в огромно, дълбоко кравешко. След това втори, трети и накрая всичките. Кравешките никнат изневиделица отвсякъде. Не само по ливадата, но и по целия път обратно до града. Ще видиш как тези наконтени мъже с лъскави, остри обувки, повече няма да стъпят тук.

— Ти наистина си лоша — повтори той с усмивка. — Освен това, откъде момиче като теб знае как се обличат бизнесмените?

— Пише го в книгите. Не си ли чел „Панаир на суетата“?

— Не — отговори той и се замисли. — Не, страхувам се, че не.

— Тогава можеш да гледаш филма. Имам го у дома. — При последните думи замълча. — Но ти трябва да си заминаваш — добави тя с угаснал ентусиазъм. — Когато се прибереш вкъщи опитай да го намериш. — Съмър насочи цялото си внимание към закуската, която сега вече далеч не й се стори така вкусна, както в началото.

Продължиха да се хранят в мълчание. Сервитьорката отново се появи, припряно им сервира кафе със сметана и отново бързо се изниза. Хората постепенно се разотиваха. Времето напредваше, а трябваше да се върши работа.

Камерън се прокашля:

— Мислех си… — започна той.

Той мислеше постоянно. Това още повече привличаше Съмър, защото тя бе свикнала да общува единствено с ограничените и повърхностни местни жители.

— Мислех си, че бих могъл да остана няколко дена, ако искаш. Вкъщи не ме чака никаква спешна работа.

Сърцето й подскочи.

— Не можеш да останеш! — автоматично отсече тя.

— Разбира се, няма да остана в твоята къща, а в хотела.

Тя поклати глава.

— Няма да ти дадат стая. Не и след всичко това.

— Защо не?

— Защото те видяха с мен — обясни момичето. Господи, защо не беше като останалите жени, така съжаляваше, че не е като тях! — Мънди ще разкажат какво им се случи, Езра също ще украси историята, Джеб ще добави това, което стана преди малко…

— Но аз току-що похарчих доста пари в магазина на Езра.

— Това няма значение. Щом са те видели с мен, все едно че си белязан.

— Значи по-лошо не може да стане, така че не виждам защо да не остана.

— Може да стане по-лошо — прекъсна го тя. Погледна го право в лицето. Този път не трепна и не отклони поглед. — През последните десет години свикнах да живея сама. Ако останеш по-дълго мога да се привържа към присъствието ти и после да ми липсваш. Не мога да позволя това да се случи.

— Една седмица. Само една. Мога да ти помогна в работата, докато коляното ти се оправи напълно.

— То вече е напълно здраво.

Камерън сбърчи вежди.

— Хайде, кажи честно, не чувстваш ли някакво пулсиране?

В момента, в който го изрече, тя наистина усети странно пулсиране в крака си. Преди няколко минути не го чувстваше. Може би го е имало, но просто не е обърнала внимание.

— Мога сама да се справя.

— Съмър, видях градината ти — огромна е. Нали каза, че искаш да консервираш зеленчуци за зимата. Защо не ми позволиш да ти помогна? Ще свършим два пъти по-бързо, отколкото ако се захванеш сама.

Туптенето се засили. Нищо не разбираше. Допреди малко въобще не я болеше. Разтри мястото с ръка.

— Сама ще консервирам зеленчуците — упорстваше тя, но вътрешно се изкушаваше да приеме предложението му. Щом като една разходка до града влоши състоянието на крака й, какво оставаше, ако трябваше десетки пъти да кляка и да се изправя.

Това поне бе смислено оправдание на оставането му.

— Още повече че ти предстои важен разговор с хората от онази компания. Не мислиш ли, че би било по-добре на срещата с тях да не отидеш сама?

Съмър се съмняваше, че това би имало някакво значение. Тези срещи бяха чиста формалност. Щяха да изслушат аргументите й, да изложат своите, накрая да се усмихнат и да кажат, че много се радват за постигнатото съгласие. Никога не се вслушваха в думите й, никога не повярваха, че тези понита са нещо изключително.

— Нека да остана — прекъсна мислите й той. — Ако не в хотела, на канапето у вас. Бих могъл да ти бъда много полезен. Бих искал да ти бъда полезен. — Последните думи изрече с променен, по-дълбок глас. — Но най-много искам да спечеля доверието ти.

Вярвай ми, вярвай ми, казваха очите му, но това й бе най-трудно. Сега обаче пред нея имаше още една дилема — дали може да вярва на самата себе си? Ако се влюби в него, ако нещо се случи между тях и после той замине, тогава сърцето й ще бъде разбито.

Така се бе случило с майка й. Той бил чужденец. Слязъл от ферибота и останал на острова за една нощ. Тогава майка й се влюбила в него и Съмър бе рожба на тази любов. В тази история нямаше нищо лошо, с изключение на моментите, когато майка й вадеше прощалното писмо и го четеше, задяна в сълзи.

Но баща й бе останал само една нощ. Както и дядо й, и прадядо й. Може би нейният случай бе различен.

— Една седмица? — колебливо повтори тя.

— Да. Както решиш. Бих могъл да остана, докато оберем реколтата, а ако искаш и повече. Нямам бърза работа.

Кажи му „не“! — крещеше вътрешният й глас. Кажи му да си тръгва! Търсиш си белята, Съмър!

— Ако нещо се случи и променя мнението си, ако искам да остана сама, ще си тръгнеш, нали?

— Не и без да се опитам да те убедя, че грешиш.

— Ще си тръгнеш ли, ако поискам? — повтори въпроса си тя.

Погледите им се срещнаха. Нямаше нужда от думи. Посланието му бе ясно и нежно като мелодия. Да, той щеше да си тръгне, стига тя да пожелае.

Съмър се надяваше, че ще го пожелае, преди да е станало късно.