Барбара Делински
Непознатият (3)

Трета глава

Мелодията прозвуча като ехо на собствените й мисли и чувства. Съмър бе слушала цял живот музика, но никога звуците не бяха докосвали така сърцето й и също като дълбоките му сини очи достигаха дълбоко в душата й.

— Как го направи? — изненада се тя.

— Моля? — сепна се той, вдигна ръце от клавишите и се приближи към нея.

— Как успя да изсвириш това?

— Кое?

— Моята песен. Точно нея свирих днес. Как успя да я възпроизведеш толкова точно?

Самата тя едва ли би могла да я повтори. Камерън бе уловил не само нотите, но и емоцията. Той бе проникнал до сърцето й. Това бе невероятно.

— Имам музикален слух — обясни той и небрежно се отправи към кухнята.

— Учил ли си музика? — полюбопитства тя. Не можеше да свали поглед от мускулестия му гръб. Докато търсеше чинии в шкафа забеляза, че има много приятен лек загар.

— Не в класическия смисъл.

— Какво искаш да кажеш?

— Учил съм музика по същия начин, по който ти си се научила да лекуваш — отговори той след дълга пауза, през която се занимаваше с приготвянето на някаква особена храна. — Дядо ми е свирил, после баща ми, накрая аз.

— На какъв инструмент свириш? — попита тя, въпреки че бе сигурна, че е учил пиано.

Камерън се обърна към нея. В ръцете си държеше две чинии.

— На много неща. На какво ли не. Всъщност, никога досега не бях свирил на клавесин. — Той постави едната чиния пред нея, а другата пред себе си. — Но винаги съм искал да опитам, защото произвежда невероятен звук. — Замисли се за миг, явно търсеше точната дума. — Звукът му е деликатен, елегантен. — Очите му изведнъж заблестяха.

На пръв поглед никога не би казала, че е музикант. С това мускулесто, загоряло тяло изглеждаше твърде свързан с материалния свят. Нещо повече, той не само умееше да свири, но бе надарен с природен талант, какъвто носеха нейните собствени предшественички. Можеше да слуша и да възпроизвежда не само нотите, но и чувството. Само с едно движение успяваше да сътвори чудеса. Това беше истински божи дар.

Не знаеше какво да каже и заби поглед в чинията пред себе си. Това, което набързо бе приготвил, изглеждаше доста особено. Тя си спомни супата, от която заспа и попита:

— Какво е това?

— Сандвич — отговори той, сякаш това бе напълно очевидно.

— Но какво си сложил в него?

— Каквото намерих. Хладилникът ти е почти празен, затова използвах каквото намерих в шкафовете.

Тя разгледа с подозрение храната.

— Все пак, какво точно има вътре?

— Черен хляб, фъстъчено масло, шоколадови късчета, грах.

Съмър разпозна късчетата шоколад, но не и граха, който бе под формата на зелена каша.

— А това отгоре какво е?

— Кленов сироп.

Точно така предполагаше.

— Интересна комбинация — бе единственото, което успя да каже.

— Съгласен съм — с гордост отбеляза той. — Имаш ли нещо против да започна? Толкова съм гладен, че мога да изям къща… кон, исках да кажа.

— Започвай. — Тя седеше срещу него и го наблюдаваше как поглъща сандвича на огромни хапки.

— Не е лошо — обади се той, отхапвайки поредното парче. — Въобще не е лошо — повтори мъжът.

Съмър смени празната му чиния със своята.

— Изяж и моя — предложи тя. — Не съм гладна.

— Сигурно се страхуваш, че съм сложил нещо вътре? — ухили се той.

Вместо да се ядоса, Съмър се загледа в четвъртитата му челюст с набола брада. Сините му очи отново я накараха вътрешно да трепне. А може би просто й прималяваше от глад, успокои се тя. Само сви рамене на предположението му. Сигурно и той е като всички мъже — очарова жените, а после им забива нож в гърба, помисли си тя. Ако наистина е така, вероятно скоро щеше да го разбере. Наблюдаваше го как напълно спокоен поглъща поредния сандвич. Не проявяваше никакви признаци на натравяне.

Наистина ли очакваш някой, който така добре е разбрал музиката ти, да ти причини зло, питаше се тя.

От любопитство отхапа малко от сандвича и установи, че е прав — комбинацията бе изненадващо сполучлива.

— Къде си се научил да приготвяш подобни неща? — попита тя.

Той сви рамене.

— Къде ли не.

— Още едно умение, наследено от родителите?

— Може би. Вероятно ти се струва вкусно, защото си много гладна. Нали знаеш, че нуждата е майката на успеха.

— На откритията — поправи го тя с усмивка. — Май не си много добър в помненето на поговорки. Хващам се на бас, че бъркаш и когато разказваш вицове.

Камерън се засмя, но не отговори. Тя много скоро забрави въпроса си, пленена от външността му. Той наистина бе най-привлекателният мъж, който беше срещала. Това, че объркваше поговорките го правеше още по-очарователен, защото му придаваше човешки облик. В противен случай прекаленото му съвършенство би било плашещо, разсъждаваше тя.

— Кой си ти, откъде се взе? — безпомощно попита тя.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че съм от далечна планета?

— Не. Защо остана?

Той облиза кленовия сироп от пръстите си.

— Тук съм, защото лодката ми потъна, а заедно с нея и парите, кредитните ми карти и дрехите. С две думи в момента съм без абсолютно нищо.

Всички тези неща могат лесно да бъдат набавени, с облекчение помисли тя.

— С едно телефонно обаждане можеш да си възстановиш кредитната карта — предложи Съмър.

— Но ти нямаш телефон.

— Има телефон в града.

— И ще ме изпратиш толкова далеч в дъжда, след като едва съм се изсушил?

Тя се взря в очите му, опитвайки да долови истинските му намерения. Не забеляза нищо опасно.

Вярвай ми, отново й каза погледът му.

— Но дъждът може да продължи дни наред, точно така става след буря.

— Не, още утре ще грейне слънце — отсече той.

— Откъде знаеш? — попита тя, въпреки че самата тя беше сигурна в думите му, защото тялото й винаги реагираше на промените на времето.

— Според последната прогноза по радиото, която чух, бурята ще бъде силна, но кратка. Повярвай ми, още утре слънцето отново ще изгрее.

Тя му повярва, но не само защото собственото й тяло говореше същото, а защото досега не я бе подвел. Спаси я от удавяне, носи я до дома, помогна й да се съблече, дори направи обяд, който, въпреки че беше доста нестандартен, все пак не беше лош. И най-важното — успя да възпроизведе музиката й.

Наистина, при това положение не можеше да го изгони в дъжда.

За да си отвлече вниманието от него, се зае с топлата кърпа, увита около коляното. Тя бе почти изстинала. Започна да я развива, но преди да разбере какво става, Камерън се протегна, издърпа я от ръцете й и я постави над печката. След това сам я уви около болното място. Когато се увери, че превръзката е достатъчно здрава отново седна на стола и протегна напред дългите си крака. Не каза нищо, но Съмър бе сигурна, че много добре знаеше какво си мисли в момента:

— Чувствам се неловко — призна накрая тя, забила поглед в превързаното коляно.

— Така ли? — едва чуто каза той.

— Не съм свикнала да има някой край мен.

— Кога почина майка ти?

— Преди почти десет години.

— Тогава на колко години си била?

— На осемнадесет. Преди това бяхме само двете, а след като почина, останах сама. Оттогава ти си първият човек, който сяда на тази маса. Чувствам се много странно.

Спомни си колко хубаво беше времето, когато майка й бе жива. Понякога много й липсваше, а понякога онези дни й се струваха много далечни и нереални. Животът си течеше.

— Аз сама решавам как да живея. Самотата е моят избор. Не знам какво да правя с хората.

— С моето присъствие се справяш отлично — отбеляза той.

— Защото спаси живота ми — промърмори тя, без да го погледне в очите. — Не съм светска личност.

Камерън не отговори и на нея й се строи, че може би въобще не я разбира. Разочарована, тя реши да бъде откровена докрай:

— Не съм свикнала около мен да има мъж.

— А някога била ли си с мъж? — неочаквано попита той.

Тя вдигна глава. Погледите им се срещнаха за миг, но после веднага сведе очи. Усети, че страните й пламнаха. Бе ужасно объркана от въпроса му и не знаеше как да отговори. Да, тя много пъти е била с мъже, в същата тази къща и в много други, където я викаха, за да лекува болни. Но никога не е била с мъж в леглото. Като се имаше предвид възрастта й и времената, в които живееха, вероятно щеше да я помисли за ненормална.

Ще реши, че е странна. Точно от това се опасяваше тя и това будеше недоверието й. От друга страна й се искаше да я разбере, защото все пак бе пробудил интереса й и желанието да научи повече за него.

С поглед, зареян някъде встрани, тя се опита да обясни:

— Различна съм от повечето жени. Винаги съм била такава. Родена съм и съм отраснала тук. Майка ми беше моят лекар, учител, приятел, довереник. Никога не съм ходила на училище, защото всичко, от което имах нужда, научих тук.

— И никога не си играла с други деца!

Лицето й доби сурово изражение. Търсеше у него разбиране, не съжаление.

— Не си живял на остров като този, в противен случай не би задавал такива въпроси. Тук живеят осемстотин човека, повечето рибари. Останалите, които не са такива, се занимават с нещо свързано с риболова. Имаме една църква, едно училище, една главна улица, един супермаркет. Всеки познава всеки. Само ако споменеш имената Хоумси, Дуби или Туия, всеки ще знае, че говориш за фамилии, които от поколения ловят омари. Дънкиркс работят за църквата, Шаус са водопроводчици, Тейнс правят покриви. — Тя замълча. — А Ван Ворнс са лечители. Затова ни смятат за странни и така е по-добре — побърза да добави тя. — Нищо не ми липсва, водя пълноценен живот и съм доволна. Никога не ми е скучно. Винаги има нещо, с което да се занимавам.

— С какво например?

— Слушам музика, гледам телевизия, седя на ливадата при понитата, пера, събирам билки, листа и плодове, грижа се за градината. Тук сезонът е кратък и се налага всичко много бързо и по план да се сади, прекопава, бере. Дори в момента продуктите за зимнината ме чакат в градината. Трябва да ги събера, да ги почистя и консервирам.

— Също като грахът, който ядохме?

Тя кимна.

— Този е от миналата година. Щяхме да ядем пресен, ако бях останала тук последните две седмици. — Тя притисна коляното си, молейки се наум по-бързо да се оправи, за да може да свърши всичко, което я чакаше.

— Не отговори на въпроса ми за мъжете — настоя Камерън.

Тя успя да го заобиколи, но не задълго.

— Не съм имала много възможности да срещам други хора, освен местните. Ходила съм на континента броени пъти и то само при крайна необходимост.

— Като например, когато е трябвало да занесеш буковите листа в лабораторията?

Тя кимна.

— Значи можеш да си набавяш всичко необходимо от острова?

— Нуждите ми не са големи.

— Но как се издържаш? Искам да кажа, с какво плащаш? Имаш ли някакъв източник на доходи.

Отново я обзе недоверие. Въпросите му бяха доста подозрителни, като се имаше предвид, че в момента самият той няма никакви пари.

— А твоите доходи откъде са? — върна му въпроса тя.

— Нали ти казах, правя научни изследвания. Плащат ли ти за лечението? — продължи да разпитва той.

Наистина ме интересува, говореха очите му. Няма да те окрада, няма да те изнасиля, обещаваха те. Ти ме очароваш, не познавам друга като теб.

Стори й се, че освен в очите, нещо в гласа му казваше същото.

Вероятно си въобразяваше това, което искаше да чуе. Трябваше да бъде внимателна и да не се полъгва по хубавото му лице.

— Понякога ми плащат, а понякога ми дават продукти в замяна — отговори тя.

— А благодарност, получаваш ли благодарност?

— Случва се.

— Невинаги?

— Както ти казах, по тези места лечителите не са почит.

— Но все пак ти им помагаш.

— Все едно, не живея заради благодарността на местните — отсече тя и отново се зае с коляното. Размота кърпата, която отново беше изстинала. — Ако са благодарни, добре, ако не, пак добре. Аз имам своя посока, те тяхна, колкото по-рядко се пресичат пътищата ни, толкова по-добре.

— Дай да видя — надвеси се над нея той. Започна внимателно да преглежда навехнатото място. — Как го чувстваш?

— Добре — отговори тя, опитвайки се да се концентрира върху коляното, за да не обръща внимание на разголените му гърди, които почти я докосваха.

— Боли ли?

— Малко.

Продължи много внимателно да опипва крака й.

Съмър реши, че има значително подобрение в сравнение с предишния ден. Това за пореден път потвърждаваше способностите й на лечител. Но в следващия момент, Камерън започна да й прави такъв масаж, че тя направо се засрами от самочувствието си.

Никога не бе изпитвала подобно нещо. Ръцете му се движеха с изненадваща гъвкавост и подвижност за размерите им. Тя напразно внимателно го наблюдаваше, опитвайки да разбере как го постига.

— Какво правиш? — не се сдържа накрая.

— По-добре ли се чувстваш?

— О, да! — призна момичето, защото беше безсмислено да опитва да го крие. Движенията му проникваха дълбоко под кожата и въздействаха поотделно на всяка кост, на всеки мускул. Сякаш я раздроби на дребни парченца, след което отново събра частите и я направи по-здрава отпреди.

— Не правя нищо особено — промърмори той леко сбърчил вежди, концентриран върху работата си. — Знам как е устроено коляното и точно къде да го докосна.

— Аз също знам как е устроено, нали лекувам, но не мога да постигна подобно нещо.

— Ние сме различни хора, правим добре различни неща.

Това просто, непретенциозно изказване отново я накара да си помисли, че този мъж наистина се различава от всички, които беше срещала. Спомни си как я спаси, как се погрижи за нея, как свири на клавесина. Да, сега бе убедена, че Камерън не е като останалите. Ако играеше театър, значи отлично се справяше с ролята. Трябваше да го опознае по-добре.

— Значи си изследовател? — осмели се да попита тя. Гласът й бе съвсем слаб, защото тялото й напълно се отпусна под ръцете му. Имаше чувството, че под кожата й се разлива някаква особена топлина.

— Да.

— В Монреал ли работиш?

— По на север.

— Как стигна чак до тук?

— До Мейн? Първо със самолет, след това наех лодката. Надявам се, че е застрахована, защото от нея нищо не остана — засмя се той.

— И си плавал съвсем сам?

— Съвсем сам.

— Колко време?

— Преди бурята? Около три дни.

— Имаш ли опит с ветроходството?

— Не, това ми е сравнително ново хоби. Харесва ми, дори при бурно море. Но когато вълните ме заляха, малко ми развалиха удоволствието. — Последното каза така спокойно, сякаш инцидентът повече го е забавлявал, отколкото разтревожил.

— Няма ли някой, който би се разтревожил за теб?

— За мен? Не, никой не би забелязал, че съм закъснял с няколко седмици. Аз съм ревностен пътешественик и всички са свикнали с това. Ако не се появя месеци, може би някой все пак ще се попита къде съм.

Не трябва да остава тук, настояваше вътрешният й глас, но по някаква причина устните й отказаха да го произнесат.

— А сега какво смяташ да правиш? Ще си наемеш ли нова лодка, за да се прибереш?

— И да предизвикам дявола за втори път? — Той я погледна настойчиво в очите. — Мислиш ли, че трябва да го правя?

Тя се усмихна.

Камерън отново насочи цялото си внимание към масажа. Съмър имаше възможност отблизо да разгледа жилестите и мускулести рамене и ръце.

— Все още не знам какво точно ще правя, но каквото и да реша, ще го правя на сушата.

Отговорът му не бе особено ясен. Съмър си мислеше, че още на следващия ден ще отиде в града и ще се обади от магазина, за да възстанови кредитната си карта, а след това ще вземе следобедния ферибот до континента. Надяваше се скоро да си тръгне, но думите му не й даваха особени надежди.

За мъж, не беше лош. Не й стори нищо, въпреки че имаше такава възможност. Не я критикува за заниманията й, не се подигра на историите й за змии, бръмбари и локви, прие сериозно проблема с пашата на понитата. Беше красив и без никакви претенции. Можеше да приготви обяд. Освен това ръцете му бяха невероятни, независимо дали става въпрос за клавесина или за коляното й.

Той продължаваше масажа. Дългите, заоблени върхове на пръстите му обикаляха коляното и ритмично го притискаха. Целият крак се отпусна. Имаше чувството, че са й присадили нов крайник. Удоволствието изпълни цялото й тяло.

Съзнаваше, че попада под властта му, но не направи нищо срещу това. Въздъхна, потръпна и пое дълбоко дъх. Камерън я погледна и леко се усмихна. Тя пое тази усмивка с очите си, но тя се разля като топлина към устните й, после към гърдите и стигна до корема. Там сякаш пръсна истински блясък и роди желание, което й бе непознато.

Дъхът й секна, но той привидно нищо не забеляза. Ръцете му продължаваха да шарят около коляното, като докосванията ставаха все по-слаби и по-слаби и накрая ръцете плавно се откъснаха от кожата. Съмър усети как в главата й нахлу кръв, изчерви се и пулсът й се ускори. Досега никога не бе изпитвала подобно нещо.

Той бавно вдигна поглед към лицето й.

Прекрасна си, мълчаливо казваха очите му, нежна и женствена. Искам да продължа да те докосвам, да те галя, да те опозная.

Това е капан, напразно крещеше вътрешният й глас. Думите, които прочете в очите му, родиха някаква странна сладка болка в тялото й. Това бе особена, дълбока нега, която вероятно изживяваха само жените. Досега не бе имала подобни усещания, само предполагаше за причината и не знаеше как да се съпротивлява.

Объркана съм, умолително говореха очите й. Не разбирам какво правиш с мен.

Разбираш, отговаряха неговите.

Но тя наистина бе объркана. Майка й не я беше предупредила за съществуването тези чувства. Разбира се, тя знаеше какво представлява секса, знаеше, че мъжете и жените се възбуждат взаимно, знаеше и какво става след това. Не й беше минавало през ум, че може да се случи и на нея. Бе възпитана да е независима, да не се нуждае от никого и да не вярва на мъжете.

Това, че тялото й откликваше по този начин я плашеше.

Тъкмо щеше да го сподели с него, когато на вратата силно се потропа. Камерън сложи пръст на устните й и отговори на изплашения й поглед:

Всичко е наред, ти си на сигурно място, нищо няма да ти се случи, вярвай ми.

Тя пое дълбоко дъх и усети аромата на кожата му. За щастие, вместо още повече да я възпламени, този мирис успокои пулса й и вътрешната болка затихна. Едва когато се убеди, че е напълно спокойна, Камерън се изправи. Ударите се повториха, този път по-нетърпеливи. Той отвори вратата.

— Да? — Гласът му прозвуча изненадващо грубо. Съмър не искаше да влиза в конфликт с който и да било от местните, затова се надигна от стола и отиде до вратата. На прага стоеше тромавата фигура на Морган Шътър, облечен в жълта рибарска мушама. Под качулката лицето му бе мрачно и недоволно.

— Морган — любезно започна тя, — какво те води насам в тази буря?

— Малкият пак има ужасни хрипове — обясни той с глас, който не можеше да се мери по грубост с този на Камерън. — Джини каза да ми дадеш нещо.

— Не е длъжна да ти дава нещо — заяви Камерън като се приближи към него и сякаш стана още по-висок. Съмър постави ръка на рамото му.

— Добре, добре — намеси се тя. — Кашля ли?

— Аха.

— Има ли температура?

Мъжът издаде някакъв пренебрежителен звук и поклати глава.

Съмър отиде в кухнята и започна да вади различни бурканчета и стъкленици. Радваше се, че се появи нещо, което да я ангажира, за да забрави за това, което Камерън предизвика в тялото й.

— Очарователен тип — подхвърли той зад гърба й. — Вероятно е типичен представител на местните индивиди?

— Той братята и баща му се занимават с чистенето на мидените черупки. Живеят долу, при доковете. Морган и жена му имат пет деца. Най-голямото е на седем.

— Пет деца! Този мъж! Жена му трябва да е истинска светица, за да го понася. Смърди!

— Ш-шт!

— Наистина смърди.

Съмър се питаше, дали Камерън беше ядосан на миризмата или на това, че рибарят се появи в неподходящ момент.

— Това е от рибата — поясни тихо, опасявайки се, че може да я чуе от вратата. Местните идваха до дома й, но никога не влизаха вътре. — Между другото, правенето на деца е едно от основните занимания тук. За хора като Шътър вечер, след като децата заспят, няма особени забавления.

— Могат да четат.

Можеха, но по правило не го правеха. Съмър не можеше да ги съди, защото самата тя също не четеше.

— Или да гледат телевизия като теб — продължи той.

— В девет от десет от случаите, телевизорът е повреден.

— Защо не ги поправят?

— Защото предпочитат да дадат тези пари за храна на децата. Те са тяхното бъдеще и ще ги отменят, когато остареят.

— На мястото на децата бих се махнал оттук колкото е възможно по-скоро.

— Някои го правят, затова си раждат по шест или седем.

— Искаш да кажеш, че тази жена ще ражда още! — изненада се Камерън.

— Аха. Така ще е гарантирано, че поне две или три от децата ще продължат работата на бащата. Вероятно големите семейства са рядкост там, откъдето идваш?

— При нас семействата могат да имат най-много по две деца.

Тя го погледна въпросително.

— Не знаех, че канадското правителство регулира раждаемостта.

— Не, исках да кажа, че здравият разум допуска най-много две. Все пак благата на тази планета са ограничени и трябва да се съобразяваме с това.

Съмър погледна през прозореца към обширната градина. Дори на тази северна географска ширина, земята щеше да й осигури достатъчно зеленчуци до следващата година.

— Аз виждам проблема по друг начин — обади се тя, докато отваряше различни кожени кесии, — хората не умеят да се възползват от даровете на природата. Или са твърде мързеливи, за да обработват земята, или са алчни и я опустошават, както например, когато изсичат цели гори. Там, на континента, ценностите са объркани и хората са забравили кое е най-важното. Животът е по-сложен, отколкото трябва да бъде. Тук, на острова, всичко е много по-просто.

Той замълча за миг.

— Говориш така, сякаш това място много ти харесва — отбеляза мъжът с любопитство и в същото време малко объркано.

Съмър го погледна изненадано.

— Да, много ми харесва, казвала ли съм нещо друго?

— Не, но този груб, мрачен тип на вратата…

— Ш-шт!

— … Едва ли някога ще получиш благодарност за помощта, която получават от теб. Всъщност какво точно приготвяш?

— Правя смес, с която да лекуват кашлицата на детето.

— Виждам някакви листа и прахчета.

— Да. Когато Морган се прибере у дома, ще ги сложи в кипяща вода и ще направят инхалация на детето.

Тя прибави няколко корички от дърво.

— Ами ако болестта е сериозна? — попита той.

— Утре отново ще дойдат.

— Ако пак не оздравее?

Съмър прибра кесийките в шкафа.

— Ще го заведат в болницата на континента.

— Докато са там, няма ли опасност някой от братята да дойде и да ти подпали къщата?

— Не, страхуват се, че ако направят подобно нещо, може да ги сполети беда — усмихна се тя. — Може да не успея да излекувам бебето, но съм успяла да ги убедя, че притежавам особени сили. Ти не вярваш, че мога да предизвиквам онези ужасни неща, за които ти говорих на ливадата, но много от местните вярват. Както ти казах, хората тук смятат, че съм вещица.

— Казват ли ти го в очите?

— Не, по-скоро го разбирам от недомлъвките. — Тя сложи сместа в марля и завърза четирите края. — Различна съм от тях и това ги плаши.

— Но им помагаш, когато са болни.

— Това е мисията ми. Необходима съм им, независимо дали го признават или не. Знам го и това ми стига.

— Не би трябвало да ти е достатъчно. Мислила ли си някога да напуснеш острова?

— Не — твърдо отговори тя. Взе торбичката с билките и се отправи към вратата. Подаде я на Морган. Той само изсумтя, взе я и си тръгна.

— Не ти плати — отбеляза Камерън.

— Не.

— Нито ти благодари.

— Защо те интересува, това е моят живот — мрачно каза тя. — Ако исках благодарности, щях да се занимавам с друго и да живея на друго място. Едно от предимствата на това, да живея сама, е, че не трябва да давам обяснения на никого. След като аз нямам нищо против да не ми плати, защо ти трябва да имаш! — Съмър се приближи до огъня и добави няколко цепеници. Въпреки че току-що бяха обядвали вече бе късен следобед и скоро щеше да се стъмни. Това я притесняваше.

Загледа се в огъня. Новите дърва все още се съпротивляваха на пламъците, пукаха и свистяха, но скоро огънят щеше да ги обхване. Това бе предназначението им — да изгорят, както и нейното предназначение на лечител бе да лекува. Каза му, че ако иска благодарности, ще работи нещо друго, но всъщност нямаше с какво друго да се занимава, нито къде другаде да отиде. Познаваше единствено животът, който водеше откакто се помни.

— Е? — прекъсна мислите й той. — Каква е присъдата ти — дали да се обличам и да си тръгвам или да остана, докато спре дъждът?

Съмър се разкъсваше от колебания. Гледаше пламъците и се опитваше да си представи как отново ще остане сама в къщата, така, както винаги е била. По някаква причина не можеше да изтрие присъствието му от съзнанието си. Той спаси живота й, тя му благодари. Дали това бе достатъчно? Няма ли да е безсърдечно да го изгони в дъжда? Наистина ли ще е фатално, ако му позволи да остане още една нощ?

— Мисля, че трябва да си тръгнеш — меко отбеляза тя, но вътрешно не бе сигурна в това.

— Не си искрена.

Съмър опита да даде рационално обяснение на колебанията си:

— Да, защото чувствам, че съм ти длъжница.

— Не, не си ми длъжна. Не съм направил нищо повече от това, което и без теб щях да направя. Лека си като перце, въобще не те усетих докато плувах към брега. Освен това течението ни помагаше.

— Но след това ме донесе чак дотук.

— Както ти казах, лека си като перце. Освен това ми беше много приятно да те нося. — При последните думи гласът му се промени и стана по-дълбок.

— Точно затова трябва да си тръгнеш — изпусна се тя.

Камерън повдигна брадичката й нагоре и я погледна право в очите.

— Защо все още се страхуваш от мен?

— Защото си в дома ми. Защото си по-различен от всички, които познавам.

— И защото ме желаеш.

Тя поклати глава, но отново усети онази странна топлина в стомаха си.

— Не желая никой мъж — отсече тя, но точно в този момент тялото й предателски се разтрепери.

Той взе ръцете й, приближи ги към устните си, нежно целуна дланите и после ги постави върху гърдите си. Очите му я молеха да не се съпротивлява.

Съмър едва дишаше и дори не беше в състояние да се отдръпне. Усети под пръстите си твърдата топла плът, толкова жива, че сякаш накара ръцете й да залепнат. Тъмните косми се подавах под дланите, а зърната на гърдите реагираха на допира й когато той бавно раздвижи ръцете й по кожата си.

Камерън затвори очи и погледна встрани. На лицето му се изписа нещо, подобно на болка.

Съмър с усилие откъсна ръце от него и ги скръсти пред гърдите си, опитвайки да успокои огъня, който бушуваше в самата нея.

— Не трябва, не съм искала…

— Не бих те накарал да направиш нещо против волята си — успокои я той и отново се облегна на камината като подпря чело с ръка.

Съмър хвърли бегъл поглед към него и забеляза, че е възбуден. Вероятно затова бе застанал в тази поза.

Желаеше я. Никой мъж досега не я беше пожелавал по този начин.

Онзи, който се опита да я завлече в гората и разкъса дрехите й, искаше да я изнасили, но това не беше същото. Камерън изпитваше към нея чувства.

Дали това е същото чувство, което баща й е изпитвал към майка й? Или дядо й към баба й? Дали майка й и баба й са усещали същата сладка болка, която тя усещаше? Дали така. Са треперели?

— Трябва да си тръгнеш — прошепна тя. — Не искам да имам желания към никого.

Камерън се засмя горчиво.

— Мислиш ли, че аз съм го планирал? Мислиш ли, че съм го търсил? — Той пое дълбоко дъх и промени позата си така, че красивите му рамене ясно се очертаха. Съмър стисна юмруци, борейки се с желанието да го докосне.

Без да погледне към нея, той отиде до клавесина, подпря се с коляно на стола и изсвири един акорд. Този път не беше нейната мелодия, а нещо друго, по-бързо и по-темпераментно. Музиката издаваше същото вътрешно вълнение, което измъчваше и нея. Чувството бе толкова силно, че той засвири бурно на две ръце.

Съмър потъна в дивана, облегна глава назад и затвори очи. Колкото и да стискаше очи, не можеше да прогони образите, които нахлуваха в главата й. Това бяха красиви еротични картини, толкова горещи, че дишането й се ускори. Видя ръцете на Камерън върху голото си тяло. Пръстите му се плъзнаха от талията нагоре, към гърдите. Спряха там и нежно масажираха възбудената плът. Зърната й болезнено се втвърдиха. Усети спазъм между краката и точно в този миг ръцете му се насочиха натам. Тя се отвори за него; напълно безпомощна, готова да му даде всичко. За нея това бе напълно ново преживяване. Удоволствието бе така силно, че неволно простена.