Барбара Делински
Непознатият (12)

Епилог

Мили Осгуд се събуди както винаги на изгрев-слънце и, борейки се с болката от артрита, се изкъпа и облече. Взе торбичката със семена за птиците и куцукайки излезе в задния двор, където напълни хранилката. Тъкмо щеше да се прибира, когато някакво движение привлече вниманието й. Тя погледна към големия дъб, който растеше недалеч от оградата й.

Иззад дървото излезе момиче — нежно, с тъмна коса, подстригано момчешки. Носеше дълга риза, спусната свободно над тесни джинси. Изглеждаше невинна, дори малко уплашена.

Очарована, Мили й махна. Непознатата пристъпи напред и спря. Старицата отново й направи знак да приближи и този път младата жена малко колебливо дойде до оградата.

— Тъкмо щях да правя чай — подхвърли Мили. — Ще ми направиш ли компания?

Момичето поклати глава и отговори едва чуто, със срамежлива усмивка:

— Не, благодаря.

Пощенската служителка внимателно я огледа. Стори й се, че не е тукашна, но в същото време нещо в нея й бе много познато. Беше много хубава.

— Срещали ли сме се преди? — попита тя.

— Не — отговори момичето стеснително.

— Приличаш ми на… на… — Мили се опита да си спомни на кого точно. На осемдесет и четири години, паметта вече й изневеряваше. — Както и да е. Вчера не съм те забелязвала в града, сигурно си дошла по-късно?

— Пристигнах тази сутрин.

— Но толкова рано няма ферибот.

— Дойдох с лодка.

— Наистина ли? — изненада се Мили. Да плава във водите край Прайд по тъмно бе истински геройство. — Много си смела. Как се казваш?

— Далия.

Името бе прекрасно като самата нея. На острова рядко идваха хора като нея. Очевидно бе културно и изискано момиче.

— Далия чия?

— Монро.

Това накара Мили отново да се замисли. На острова имаше някой с това име.

— Преди тук живееше някой Монро. Да не би да си нечия роднина?

Момичето поклати глава виновно.

— Няма значение — усмихна се старицата. — По-добре да не си роднина на никого от острова.

В този момент Далия повдигна ризата си и извади пакетче от джоба си.

— Имам нещо за теб — подаде й тя муселиновата торбичка.

Мили веднага я разпозна. Откакто Съмър си отиде, не бе виждала подобна.

— Чай? — нетърпеливо попита тя.

— Да. Съмър го изпраща. Каза, че ще ти помогне за артрита.

— Със сигурност ще ми помогне, но кажи ми детенце, виждала ли си Съмър? Не съм чувала нищо за нея от две години, откакто изчезна по време на онази ужасна буря. Тя спаси живота ми. Покривът на къщата падна и ако не бях се скрила в мазето, както ме посъветва, сега щях да съм мъртва.

— Тя е добре. Изпраща ти много поздрави и целувки и това. — Момичето извади друга торбичка. Мили погледна вътре и лицето й се озари от усмивка.

— Милата ми приятелка! Само няколко дни, преди да изчезне, пак й споменавах колко обичам тези сладки. Майка й ги правеше, също и баба й. Съмър явно все пак си е спомнила рецептата. Кажи, къде е тя?

— На север. Омъжена е. Двамата с Камерън имат едно малко момченце. Толкова прекрасно дете. Излъчва истинска ярка светлина. Много са щастливи.

Мили сложи ръка на ухото си.

— Кога ще дойдат?

— Много са щастливи — повтори момичето.

— Тя все още ли лекува?

— Вече не толкова често. Сега е напълно отдадена на семейството си. Навсякъде е с Камерън и момчето. На път е и второ, този път момиче.

— Боже боже, колко умни са станали хората, вече знаят какво ще бъде, преди да се е родило. Толкова се радвам за Съмър. Много ми беше мъчно да я гледам така самотна. Имаше късмет с този мъж. — Тя сбърчи вежди и се замисли за миг. — Освен това има и нещо друго… не мога да определя… Тя много ни липсва. Другите не си го признават, но знам, че е така. Ако някой се разболее, трябва да ходи чак на континента, а това понякога не е толкова лесно. Островът се нуждае от такава като нея, която познава билките, корените…

— Аз ги познавам — прекъсна я Далия.

— Наистина ли? Й така да е, сигурно минаваш, за малко.

— Всъщност, търся спокойно място като това, където да се установя. Съмър много ми похвали Прайд и аз реших да опитам.

— Нещата доста са се променили, откакто тя си замина. Ураганът помете ливадата. Сега там има само кал и нищо не расте. Кончетата също изчезнаха и повече не се появиха. Сигурно Съмър ти е разказала.

Далия кимна.

— Онова място си заслужаваше да бъде видяно. Понякога, когато паднеше мъгла, понитата приличаха на призраци. — Очите й изведнъж светнаха. — Точно така! Ти ми приличаш на една актриса, във филма приятелят й се превърна в призрак! Как й беше името? Нещо като Тими… Деми… Деми Мур! — Старицата искрено са зарадва на услужливата си памет. — Аз работя в пощата — продължи оживено тя. — Откакто се помня съм там. Ти много приличаш на нея с тази къса коса. Само че очите ти са различни. Разбира се, че са съвсем други. Рядко се срещат очи с такъв цвят.

— По наследство са ми — обади се момичето.

— А къде живее семейството ти?

Далия махна неопределено към хоризонта.

— И пътуваш съвсем сама? Хубавица като теб не би трябвало да е без компания. И на мен ми липсва моят Ангъс, но какво да се прави. Почина преди тридесет години. След смъртта му всички мъже на острова вече бяха заети. Затова потънах в работата си, в книгите, занимавах се с птичките. Понякога се случва някой да ме навестява. Често скучая. Затова обичах жените Ван Ворн. Бяха забавни, но Съмър бе най-сладка от всички.

Мили изведнъж се почувства по-самотна и постара от всякога.

— Наистина ли не искаш да ми направиш компания за чаша чай? — обърна се тя към Далия. — Ще ми бъде много приятно.

Далия отново поклати глава, но този път колебливо.

— Хайде — подкани я старицата и отвори вратата. — Влез и ми разкажи за Съмър. Ако ми разкажеш, в замяна на това аз ще ти кажа последните клюки от острова. Дори ще ти разкажа за къщичката, която наскоро обявиха за продажба. Много е малка, но има особен чар. Може да ти хареса.

Момичето все още стоеше отвън.

— Хората тук не са особено любезни — бъбреше старата жена. — Но след подаръците, които ми направи и новините за Съмър, как мога да не те поканя вкъщи.

— Сигурна ли си? — попита Далия и предпазливо се огледа наоколо.

Съседите все още спяха, но дори да не беше така, Мили не се интересуваше. Откакто Съмър Ван Ворн спаси живота й, тя промени мнението си за някои неща.

— Мога да каня в дома си, когото пожелая. Щом искам да ми гостуваш, никой не може да ме спре. Хайде, Далия, направила съм чай такъв, какъвто го пиеше Съмър.

Момичето се поколеба, после последва старата жена в къщата.