Барбара Делински
Непознатият (11)

Единадесета глава

Взеха първия полет от Ню Йорк събота сутринта. След това се качиха на малък самолет от Портланд до най-близката до Прайд точка на континента.

— Бурята приближава — предупреди пилотът на малкия самолет. — Едва ли ще ни удари. Няма да е страшно, случва се през този сезон.

Но Съмър знаеше, че греши. Безпогрешно познаваше признаците на тялото си — вибрации и покачване на температурата. Камерън също го усещаше, дори по-силно от нея, само че организмът му бе по-устойчив и не му се отразяваше толкова зле. Това обясняваше факта, че при предишната буря бе успял да преплува километри, влачейки и нея на гърба си. Въпреки това, момичето усещаше ускорения му пулс и загряването на кожата му.

Когато се качиха на ферибота за острова, небето над тях вече бе потъмняло.

— Очакваме дъжд — заяви един мъж от екипажа.

Очакваме нещо повече от дъжд, негласно го поправи Камерън.

Кога ще стигне до нас?, продължи безмълвния разговор тя.

След около дванадесет часа, не повече. Чувствам го много силно. Бурята ще бъде невероятна.

Съмър усети как вибрациите се засилват, но този път от страх. Майка й често бе предричала, че някой ден ще ги връхлети истинско бедствие, което ще помете острова, но тя, както и местните хора, предпочитаха да не й вярват. Камерън бе прав, че предчувствието този път бе особено силно. Никога не бе изпитвала подобно предусещане за буря.

Когато стигнаха острова, следобедното слънце вече се беше скрило зад сиви облаци. Духаше вятър и океанът бе изпъстрен с бели зайчета. Двамата едва изчакаха акостирането на ферибота и излетяха от кораба. Почти се сблъскаха с непознат мъж, облечен в смачкана бяла риза, небрежно натъпкана в бермудите. На рамото му висеше претъпкана брезентова торба, а в ръката си носеше чанта, от която стърчеше камера.

— Господи, това е репортерът! — възкликна Съмър.

Покрай преждевременното завръщане на острова и тревогите около бурята съвсем бе забравила за него.

— Правите голяма грешка — промърмори той, минавайки край тях. — Насам приближава ураган. На ваше място бих се върнал обратно в цивилизацията. Освен ако не сте любители на силните преживявания. Вярвайте ми, на този остров няма нищо интересно.

Той се качи на ферибота и изчезна от погледа им, без да обърне никакво внимание на Съмър. Вероятно ги бе взел за градски хора, заради дрехите, в които бяха облечени.

Нямаха време за губене. Веднага напуснаха доковете и минаха през центъра на града, без да се интересуват кой ги гледа и кой какво прави. Спряха само при Мили, която им махна от пощата. Съмър изтича при нея.

— Ще има буря — предупреди ги старицата.

— Знам. — Момичето я прегърна през раменете и заговори по-високо. Не я интересуваше, че и другите ще чуят. — Този път ще бъде по-лошо — отбеляза тя. — Имаш ли място, където да се скриеш?

— Къщата ми е като от желязо.

— Не е достатъчно — рече Съмър.

— Едва ли вятърът ще е чак толкова силен. Говориш като майка си.

— Нали имаш мазе?

— Да.

— Скрий се там!

— Но…

Съмър не я изчака да довърши, прегърна я и побърза да настигне Камерън. Не се обърна назад.

Страхуваше се, че може би за последен път ще види своята приятелка.

По негласно споразумение, тръгнаха право към ливадата.

Когато стигнаха, тя въздъхна с облекчение. Преброи конете, всички бяха там. Пристъпи между тях и започна да ги гали и потупва по гърбовете.

— Те също усещат приближаващата буря — подхвърли през рамо на Камерън, който вървеше след нея.

— Така е — отговори той.

— Какво ще правим? — уплашено попита Съмър.

— Като начало трябва да укрепим къщата. След това ще чакаме.

— Къде?

— Тук.

Тя кимна и отново преметна чантата си през рамо.

В къщата всичко бе така, както го бяха оставили преди два дни. Ако някой бе влизал и тършувал из нещата им, не бе оставил никаква следа. Сега това бе без значение. През последните дни за нея животът се бе променил напълно. Нещата, които й се струваха важни, бяха изгубили смисъл. Дълбоко в себе си усещаше, че пътят й поема в съвсем друга посока. Накъде? Не знаеше, нямаше представа какво я очаква.

Той долови мислите й. Не каза нищо, просто я притегли към себе си, здраво я прегърна и сякаш й преля от собствената си сила.

Отвън вятърът започна да превива дърветата. Зловещият му вой я подсети за опасността, която ги грозеше.

— В навеса отзад има дървени плоскости — изведнъж се сети тя. — Можем да ги заковем на прозорците.

— Бихме могли — съгласи се той.

Съмър усети колебание в думите му.

— Но няма да помогне много, нали — продължи тя.

Мъжът поклати глава.

— Ако вятърът идва от посоката, от която предполагам, нищо няма да помогне, всичко ще бъде пометено.

Тя с мъка преглътна.

— И къщата? Дърветата? Конете?

Той кимаше тъжно.

— Всичко.

— А ти? — попита тя и усети, как сърцето й спира. Очите му сякаш станаха по-тъмни и по-дълбоки.

— Аз също трябва да си отида. Време е.

При тези думи тя простена. Тялото й се разтрепери.

— Сега!?

— Съвсем скоро.

Камерън я бе прегърнал, но въпреки това, тя имаше чувството, че ще се строполи на пода.

— А аз какво ще правя?

— Ела с мен.

— Не мога.

— Можеш.

— Аз съм земен жител.

— Само отчасти.

— Това е достатъчно, за да не мога да те придружа.

— Всичко зависи от твоето желание.

— Но аз не знам как да го направя!

Той взе лицето й в ръце. Стисна я по-силно от друг път. В очите му проблесна решителност.

— Ще разбереш, когато настъпи моментът. Единственото, което се иска от теб, е да имаш желание.

Искам го. Не го искам. Искам го. Не го искам.

Затвори очи. Опита се да си представи живота без него, но не можа. Камерън я допълваше, той бе ключът към нейната истинска същност.

Вятърът все повече се усилваше. Воят се чуваше в прозорците и сякаш цялата къща започна да вибрира. Той отстъпи назад и я загледа настойчиво.

— Трябва да отида на ливадата — заяви мъжът.

Очите й се напълниха със сълзи. Решителният момент бе дошъл, но тя имаше нужда от още време.

— Трябва да решиш сега! — настоя той.

Съмър избърса сълзите с опакото на ръкава си и здраво се притисна в него. На излизане хвърли последен поглед на къщата и сълзите отново рукнаха.

— Никога няма да загубиш всичко това — успокои я той. — Ще остане живо в спомените ти, но освен това ще получиш много повече.

Искаше й се да му повярва. Ужасно й се искаше, но все пак бе човек и носеше всички човешки страхове и колебания.

— Хайде — подкани той и я изведе навън, където вятърът духаше с всичка сила.

Изкачиха се на хълма зад къщата и продължиха по пътеката през гората. Боровете над тях застрашително се огъваха. Когато стигнаха ливадата вече валеше. Падаха едри капки дъжд, които с всяка минута ставаха все повече и все по-силни.

Двамата сякаш не забелязваха дъжда. Той седна върху един дънер и я придърпа в скута си. Погледите им се обърнаха към конете, които сега търсеха убежище под буковите дървета. Не ядяха. Бяха много неспокойни и като че ли разбираха, че ще се разделят с нея. Тя обгърна врата му с ръце, склони чело на рамото му и заплака.

— Не плачи, мила моя. Те ще са добре, ти също.

Сълзите й обаче продължаваха да текат.

Обичам те.

Той стегна прегръдката си.

Тогава ела с мен.

Ще мога ли?

Задавала бе този въпрос стотици пъти, но така и не получи отговор.

Ще можеш, ако повярваш.

В какво?

В мен, в нас.

Вярвам!

Тогава мисли за себе си като за част от мен.

Тъкмо се питаше как би могла да го направи, когато внезапен мощен повей на вятъра почти ги събори. Камерън се премести на тревата, където седна, здраво хванат за дънера, прегърнал момичето. В този момент се чу ужасен звук и двамата погледнаха в посоката, от която идваше.

Едно от буковите дървета, явно изкоренено от вятър, първоначално се наклони, след това бавно започна да пада надолу.

— Не! — извика Съмър, като се опитваше да махне мокрите кичури от лицето си, за да види какво точно става. — Не! — Понечи да стане и да хукне към дървото, но Камерън я спря. — Трябва да помогна! — като обезумяла извика тя, опитвайки да заглуши шума от бурята.

— Нищо не можеш да направиш. Единственото, което може да се случи, е сама да пострадаш.

Чу се същият звук и ново дърво бе повалено.

Камерън се изправи.

— Не отивай! — спря го тя и се притисна в него, но той я откъсна от себе си и продължи напред. Треперещо, момичето го проследи с поглед как се приближава към понитата. Те обърнаха сивите си глави към него и, ако можеше да вярва на очите си, го зачакаха с нещо подобно на облекчение. В следващия момент Съмър престана да вижда ясно, защото погледът й се замъгли от сълзи. Небето също плачеше, целият свят сякаш скърбеше.

Когато първото пони изчезна, реши, че вероятно е някаква илюзия. Изчезнаха още две и тя замига с очи, опитвайки да проясни погледа си. Половината от стадото вече липсваше и Съмър продължаваше да не вярва на очите си. Камерън само ги докосваше, те заблестяваха с ослепителна бяла светлина и накрая се превръщаха в малки, светли точки, които вятърът отнасяше. Накрая остана само едно конче. Пъмкин.

Мъжът и понито приближиха съм нея.

— Не ме слуша — оплака се Камерън. — Трябва ти да му кажеш, че ако остане, ще умре.

Това бе очевидно, защото вече почти всички дървета бяха изкоренени.

Сълзи обливаха лицето й.

Хайде, Пъмкин. Трябва да отидеш.

— Докосни го — обади се Камерън и доведе коня по-близо. — Трябва да почувства, че си сигурна в това, което искаш от него.

— Че аз съм сигурна! О, Господи!

Един бор се строполи на няколко крачки от тях.

— По-бързо, мила!

Съмър протегна ръка към кончето, но после я отдръпна. Не можеше да понесе мисълта, че никога повече няма да види животното.

— То ще умре — припомни й Камерън. — Толкова години си се грижила за него, не го оставяй да загине.

Тя докосна главата му.

— Отиди при другите. Трябва да се спасиш! Тръгвай, Пъмкин! — извика момичето. Вятърът отнесе гласа й. Изведнъж ръката й се затопли и очите й се ослепиха от бяла светлина. В следващия момент понито изчезна.

Погледна изумена Камерън, който бе мокър от главата до петите. Косата му падаше на мокри кичури върху челото. По загорилата кожа се процеждаха капчици дъжд. Дрехите му бяха просмукани от вода. Бе по-красив от всякога. Красотата му не бе само външна. Тя извираше от самия него. Съмър го обичаше заради неговото излъчване — едновременно нежно и дръзко. Обичаше хумора му, любовта му към авантюрите, куража. Уязвимостта, която проявяваше понякога, истински я разнежваше.

— Какво реши? — попита той и притисна устни към нейните в отчаяна целувка. — Ела с мен! — настоя той. Очите и гласът му бяха пълни с тъга. — Ще те заведа в по-добър свят, Съмър. Там ще бъдеш щастлива, здрава и защитена. Знам, че неизвестността те плаши, но ако ми се довериш, ще се убедиш, че това, което ти казвам, е истина. Ти си смела жена. Би трябвало да си много силна, щом си оцеляла тук. Искам да дойдеш с мен. Никога досега не съм обичал и едва ли ще ми се случи отново. Не бих те заменил за друга. Ела, Съмър!

Тя докосна лицето му с треперещи ръце. Прокара пръсти по четвъртитата брадичка, по правия нос, после спусна ръка по широките рамене.

— Искам да дойда — изхлипа момичето. — Искам, но не знам как.

Той взе лицето й в ръце и я стисна толкова силно, че тя едва си поемаше дъх. Очите му станаха неочаквано светли. Думите, които произнасяше, имаха странно ехо.

— Мисли за вярата, за силата, за любовта. Мисли за това, че ние сме едно цяло — аз, ти и детето.

Да напусне Земята, да отиде в друга галактика, да промени формата си. Завинаги!

— Искам да вярвам! — извика тя.

— Направи го, направи го сега!

Устните му се движеха, но звукът сякаш идваше от друго място. Тялото му се разтвори във въздуха и на негово място заблестя ярка светлина. Сиянието се превърна в светеща точка, която се изгуби от погледа й. Лишена от подкрепата му, Съмър потръпна от страх.

— Камерън? — Огледа се наоколо, но никъде не го видя. — Камерън! — извика по-силно.

Повярвай ми, Съмър — чу гласът му в главата си.

— Къде си? — хлипаше момичето.

Мисли за вярата, за силата, за любовта. Затвори очи и повярвай в нашата цялост — аз, ти и детето. Ела с мен, мила моя. Имам нужда от теб.

— Аз също имам нужда от теб! — проплака момичето и в същия момент осъзна, колко истина имаше в тези думи. Страхуваше се да замине на Сайтерън, но още повече се страхуваше да остане без него на Земята. Той бе слънцето, центърът на нейния свят. Без него животът й щеше да бъде празен, безцелен и студен. Не искаше да го допуска, а освен това копнееше да види отново майка си. Държеше синът й да познава и двамата си родители. Но най-много от всичко мечтаеше да обича Камерън още стотици години, както той й бе обещал.

Ако заминаването й щеше да означава край на живота й от миналото, така да бъде. В противен случай я чакаше мрачно бъдеще.

Окуражена, тя изправи рамене, вдигна лице към небето и затвори очи. Дъждът плющеше върху нея, но тя не обръщаше внимание.

— Вярвам — прошепна тя. — Вярвам в твоята сила. Вярвам в моята. Вярвам в любовта.

Изведнъж в тялото й се разля блажена топлина. Сякаш всичките й тревоги се изпариха и тя се почувства лека като перце. Усети възбуда, както когато правеха любов, но усещането бе още по-прекрасно. Пречисти се и се изпълни със сили, свежест и енергия.

Идвам, Камерън!, Помисли Съмър тържествуващо, преливаща от щастие. Превърна се в лъч светлина и изчезна.