Милорад Павич
Дамаскин (2) (Разказ за компютър и пергел)

Обядът

Господарят Николич фон Рудна беше кавалер на „Златното руно“, ректор на сръбските училища в Осийек и съдия по табла в Торонталската и Сремската жупания. По време на войната с французите и турците даваше безлихвени заеми на австрийското царство, а за сумата от 52 028 форинта бе купил пустата Рудна. В личния си живот господарят Николич беше чувствителен човек — напиваше се, като видеше чаша, дебелееше, щом си представяше повече от две ястия на масата. Нямаше син, а само една дъщеря на име Атилия, която прати на училище, като че е момче. Между впрочем дядото на Атилия по майка е бил видният педагог Мириевски, реформатор на училищата в Австрия и Русия.

Младата госпожица от Николич влетя в своята петнайсета година с възможно най-голяма бързина, с Орфелиновия „Вечен календар“ под мишница и с чувството, че времето стои. Обичаше да гледа птиците, когато летят през буря, имаше очи и гърди с лунички като змийски яйца и вече умееше за миг да си надене пръстена на лявата ръка, без да използва дясната. Носеше рокля виенска кройка, високо препасана и посипана с извезани ситно-ситно гарнитури, а гърдите й според владеещия вкус трябваше да са под прозрачен воал, така че можеше да се разбере къде са двете й женски мушици.

— Същински две глупави кокошлета, винаги им трябва някой петел да ги събуди — казваше, като ги разглеждаше учудено, сякаш за пръв път ги вижда. След това обръщаше жестоките си луничави очи към баща си. — Не е беда, че изпъди Шувакович. Беда е, че го изпъди преждевременно. Ела и погледни през този прозорец. Какво виждаш? Гора, разбира се. А какво казах аз, че трябва да се вижда през този прозорец? Палатът, в който ще живея, като се омъжа. А какво виждаш през другия прозорец? Кажи, какво виждаш?

По воала на Атилия на гърдите й трептяха две везани пеперуди. Между тях на златно синджирче висеше скъп подарък от баща й — женевски часовник, пълен със скъпоценни камъни, с компас на обратната страна.

— Нищо не виждаш — продължаваше Атилия да хока баща си, — а кому казвах аз какво трябва да се вижда от този прозорец? Църквата, в която ще се венчая. И къде е сега изпъденият Шувакович? Всичките ти работи аз трябва да довършвам. Върви и ми прати Ягода.

Така кочияшът Ягода получи нареждане от младата госпожица Атилия да намери строител, по-добър от изпъдения Шувакович.

— Намери ми най-добрия Йован между онези Йовановци — му нареди тя и Ягода както винаги се подчини.

Когато постъпи на служба при Николич, най-напред го научиха да мълчи. Това бе постигнато, като Ягода цяла седмица трябваше да носи един ден пълна уста с вода, на другия ден — пълна уста с ракия.

— Не се мълчи по един и същ начин с ракия в устата, както с вода в устата — смяташе господарят Николич.

В съседство работеше един от онези 800 дърводелци, които бяха дошли от Осат. Щом го доведе Ягода, госпожица Николич го попита кой е най-големият зидар измежду Йовановците.

— Не е ли онзи, дето работеше за Стратимирович?

— Не — гласеше отговорът, — двама са най-добрите. Единият е получил името от Йоан Дамаскин, който зидал в сърната на хората. Затова му викат Дамаскин. А другият е по името на църковния отец Йоан Стълпник, който градил стълба до небето. Дамаскин умее да вдига най-хубавите къщи, а другият е вещ в зидането на църкви.

— Доведи ми и двамата — нареди Николич. — Единият ще вдигне палат за щерка ми, а другият — църква, дето ще венчая щерка си.

Следващата сряда Ягода доведе двамата Йовановци на обяд в дома на Николич. Настаниха ги в трапезарията и им поднесоха „нахален паприкаш“ и сухи сливи, които са отлежавали в тютюн за лула. Миришеха приятно на този тютюн. А за обяда беше разпечатана бутилка манастирски вермут от Фенек. След обяда се условиха за един месец да представят на господаря Николич чертежите; по-старият Йован — за храма, по-младият, наричан Дамаскин — за палата.

— Плащам всяка година предварително, но всичко трябва да бъде направено едновременно — говореше им Николич. — Храмът без палат не върши работа, нито пък палатът без храм. И двата трябва да бъдат свършени в срок. А срокът е венчавката… Но Атилия има вече годеник. Това е поручик Александър, представителен млад господин от добро семейство, баща му е бил генерал на руска служба, но са от наше потекло. Сега служи при някакъв прелат в Горна Австрия.

Единият от строителите беше стар, уплашен човечец с къси ръце, толкова мълчалив, че устата му пукаше като рибешки мехур, когато се налагаше да проговори. Като чу, че очакват от него да вдигне църква за венчавка на младата госпожица Николич, попита колко е годишна.

— Още играе с децата на „Дай, бабо, огънче“ — успокои го господарят Николич. — Подкара петнайсетата.

Старецът се намръщи при тези думи и взе нещо да пресмята бързо с молив по дланта си. Другият, младият, и толкова не проговори. Само когато господарят Николич спомена, че църквата трябва да се вдигне до сегашната му къща, Дамаскин мръдна показалец наляво-надясно в знак на несъгласие.

— Ще зидаме на място, дето духа само един вятър — обясни Дамаскиновото движение другарят му, старият протомайстор Йован.

Дамаскин беше хубав и леворък, с яки прасци и твърда черна брада, стегната в опашка със златна шнола. Около ставите на ръцете си носеше вързана бяла кърпа, както сабляджиите. Като нападат със сабя и нож, кърпите трептят и заслепяват противника, който поради тях не знае къде точно са оръжията на нападателя и от коя страна трябва да се пази. Но младият Дамаскин не носеше нито сабя, нито нож. Беше ги оставил в преддверието, оглеждайки се подозрително. Почти през цялото време мълча, макар да не преставаше да прави нещо с ръце. По време на обяда от кора хляб и пръчица за разпалване на лула направи корабче и го подари на младата домакиня, щом тя влезе в стаята след обяда.

За изненада на баща си и за смущение на гостите Атилия по този случай бе изрисувала очи и клепки на гърдите си. Те гледаха в гостите през воала, всяко на своя страна, малко кривогледи, но омайни, с блестящи зелени зеници. В общото объркване Дамаскин проговори за пръв път, подавайки корабчето на Атилия:

— Това е за вас, хубава госпожице — й каза, на което тя отвърна:

— За да разбереш дали някоя жена е хубава, почакай да я видиш, като отвори уста, като се засмее или проговори. Никак не можеш да разбереш хубава ли е или не, докато не почне да яде пред теб. Затова аз не обичам да ме гледат, като ям. И кучето ми не обича това…

После взе корабчето, отиде при масичката за лули, избра една с дълъг чибук, вече напълнена, и я подаде на Дамаскин.

— Тютюнът е отлежал в сухи сливи и е взел малко от аромата им — каза.

Дамаскин протегна ръка за лулата, но Атилия не я пущаше. Обърна се полека и на дългия чибук го отмъкна в стаята за музициране.

Намериха се в просторна стая с отворени прозорци. Щом влязоха, огромна хрътка се нахвърли на Дамаскин, но за щастие беше вързана за един кожен фотьойл, доста изгризан. Атилия, която вече беше зад пианото, удари един акорд. Тогава кучето се умири, скимтейки, и се сви в своя фотьойл. Пианото стоеше насред стаята като огромен лакиран файтон с два фенера. Беше с оглозгани крака и големи черни клавиши. Малките бели клавиши бяха изработени от слонова кост. Атилия започна да свири. От тази свирня всичко в стаята затътна, развълнува се, сякаш се озова в някаква непостижима висота, а после пропадна и бурно се срина на земята. Дамаскин запляска, кучето отново заскимтя, а Атилия рязко прекъсна:

— Мислите, че свиря ли? — обърна се насмешливо към Дамаскин. — Няма такова нещо! С тези звуци аз поливам цветята в градината под прозорците. Така растат по-добре… Има песни, които цветята обичат. Както има песни, които ние обичаме. Но има и други, редки и скъпоценни песни, които умеят да обичат нас. Някои от тези песни не сме чували никога и никога не ще ги чуем, защото по света много повече са песните, които умеят да ни обичат, от онези песни, които ние обичаме. Същото се отнася и за книгите, картините, или къщите. Наистина, какво да кажем за къщите? Просто някои къщи имат дарбата да ни обичат, а някои — не. Всъщност къщите са постоянна преписка между зидарите и онези, които живеят в тях. Къщите на хората са нещо като големи, хубави или лоши писма. Пребиваването в тях може да прилича на делова преписка, на преписка, пълна с омраза между двама неприятели, преписка между господар и слуга, между затворник и тъмничар, но това може да бъде и любовна преписка… Защото къщите също като нас имат пол. Някои къщи са от женски, а други — от мъжки пол. Там е работата. Тъй че искам да ми вдигнеш къща, която прилича на любовно писмо. Знам, не всекиму е дадено да запали огън. На някои въобще не им се удава това. Но ти можеш. Знам, че можеш.

— Откъде знаете, уважаема госпожице? — попита Дамаскин и наниза пръстенче дим с аромат на сухи сливи на муцуната на хрътката, която кихна.

— Откъде знам ли? Ами чуй, господине мой! Като бях на седем години, за пръв път ми се явиха мисли. Мисли здрави и същински като въжета. Дълги до Солун и така стегнати, че ми държаха ушите прилепнали от двете страни на главата. И над тях също така силни мечти и чувства или нещо подобно. Толкова много бяха, че трябваше да забравям. Забравях всеки ден не на пудове и килограми, а на тонове. Тогава разбрах, че мога да раждам деца и че ще ги раждам. И веднага започнах да упражнявам тази работа. Същия ден прочее, в един четвъртък следобед, раждам в мислите си и без отлагане момче на три години и почнах да го отглеждам и да го обичам. Любовта е нещо, което се учи и упражнява. Също така любовта е нещо, което трябва да се открадне. Ако всеки ден не откраднеш от самия себе си малко сила и време за любов, това не е любов. Кърмя го аз в сънищата си и забелязвам, че на лакътя има белег във формата на затворено око. Мия му косата с вино, целувам го във въображението си по ухото, да изпука, да запомни, играя с него на „Дай, бабо, огънче“, показвам как се гледа на моя компас, и тичаме заедно на обратно край някаква хубава вода или градим къща от пясък на Тиса… Той расте по-бързо от мен и пред очите ми става по-възрастен от мен. В мислите си го пращам да учи, първо в Карловац, в сръбско-латинското училище, а после — във Виена във военноинженерно училище, да стане умел в строенето и да гради най-хубавите къщи… Оттогава не съм го виждала, а много го обичах. И си представям точно какъв е той днес някъде по света, и жадувам за него. За моето дете…

— Хубава приказка е това, госпожице Атилия, но къде е тук отговорът на моя въпрос, къде е тук вашата къща и къде съм аз? Може ли да ви вдигне палат вашето измислено някогашно момче?

— Може — отвърна Атилия, като остави пианото. С ловко движение запретна ръкава на Дамаскиновата риза и на лакътя му се оказа белег с формата на затворено око.