Милорад Павич
Дамаскин (1) (Разказ за компютър и пергел)

Зидари

Една година в края на XVIII век някакъв турски салджия на Дрина, който си вареше кокоши яйца направо в конска урина, за да траят повече, удивено и добросъвестно преброи и съобщи на своите власти, че в Сърбия са преминали 800 сръбски зидари и дърводелци от Осат, всичките 800 на име Йован. След това в някаква строителна страст те тръгнаха като порой по бойното поле на току-що отшумялата война между Австрия и Турция. Предусещайки голямата работа, в безпримерен устрем с тях се срещнаха на Подунавието и зидари от Карловац, Земун, Сремска Митровица, Нови Сад, Осийек, Панчево, Рума, от белия свят и черната равнина. Тези „инджинери“, „дърводелци“, „баукюнстлери“, „баухауптмани“, „зидари и дърводелци“, „мазачи“, „мраморджии“ денем купуват мулета, следейки дали, като пасат и пият вода, използват петте си сетива, защото иначе не струват, а нощем сънуват, че стоят на брега на едно изчезнало море, което в сънищата им продължава да шуми и търкаля вълните на черната орница от Северна към Южна Панония, опирайки в Белградския гребен.

С невиждан замах и за най-късо време повдигнаха и обновиха Месичкия манастир, килиите на Върднишкия манастир, новата църква в Кърнйешевци, в Стара Пазова, в Чортановци на Фрушка гора, в Буковци, доиззидаха Карловачката Съборна църква, камбанарията в Бешка, храма в Ердевик, Николаевската църква в Ирига. Тези сърби от Равница и от Босна, а с тях и много чехи, немци и цинцари почнаха да сключват на вси страни договори над несръчни подписи с кръст, на кирилица или латиница. Тези 800 Йовановци от оттатък Дрина, тези Станаревичи, Лаушевичи, Власичи, Аксентиевичи, Димитриевичи, Ланеричи, Георгиевичи, Вагнери, Майзингери, Хангстери, Хинтермайери, Бауери, Ебени, Хаски, Киндли, Бломбергери и Хакери, карат саловете си, които носят дървен материал и камъни, конете си, които мъкнат олово, пясък и вар, а сънуват своите далечни жени такива, каквито там някъде, у дома си, те не могат вече да бъдат. И се измъчват, защото не умеят да плачат насън. Предлагат строителната си вещина и гордо изтъкват своите звания и препоръки на земевладелците от равнината и на търговците от Сърбия, които държат керванските пътища между Изтока и Запада. Носейки мустаците си по цариградски, виенски или пещенски тертип, те поемат неимоверни строителни начинания в две царства, в Австрия и Турция, и вземат за труда си цезарски дукати с образа на Йосиф Втори и на неговата майка, стари цекини и нови наполеони, сребърни форинти и посребрени перпери, а приемат и египетски динари, необрязани и обрязани аспри, а понякога и древни которски фолари. Пущат ги във вино „тамянка“ да видят истински ли са, и зидат. Непрестанно зидат. Уморени от размаха, забравят всичко за себе си и от своя живот си спомнят само миризмата…

Сънувайки на пет езика и кръстейки се по два начина, вдигат нови православни църкви в Бачевци, Купиново, Мирковци, Яково, Михалиевци, Бежани край Земун, в Добринци. Мият бради в зобниците на стоката си и най обичат да варосват зидария северно от „солната линия“, която върви по Белградския гребен и разделя северната солена земя, докъдето някога е опирало Панонско море, от южния сладък чернозем, дето никога не е имало море и сол. Доизграждат над солените подземия сръбски църкви покрай Дунава и покрай Сава, като ядат и пият жумейки, за да е як строежът, вдигат нови камбанарии или подновяват храмове в Шид, в манастира в Ясак и в Кувеждинския манастир.

А сетне, набързо наети от Карловацкия митрополит, те се отправят и към сладката земя южно от Сава и Дунава, южно от солената граница, спазват сръбски, гръцки и лютерански пост, докато подновяват или вдигат от основи манастири, каквито са в Кривая, „Свети Роман“ при Ражен, в Памбуковица, Райновци и Челие. Пляскайки конете си по задниците, сякаш пляскат жените си, преминават те с брадва и мистрия през сръбската революция от 1804-та, защото сръбските търговци на свине, вино, жито и восък, които плащат тази революция, плащат също така за обновата на манастирите в Кръчмар, Боговажда, Рача на Дрина, Волявац, Клисура на Моравица и Моравци под Рудник. Като хранят конете си със сол и брашно, техните строители и дърводелци възстановяват старите манастири, повредени в турския поход — Манасий, Раваница, Преображение и Николие, докато други се уславят да вдигат палати на богатите първенци.

И целият този строеж носи знаците на древната гръцка архитектура с колоните, тимпаните^[1], но и ампирски разчленените фасади по палатите на Сервийски в Турска Каниджа, на Чарноевич в Оросин, на Текели в Арад, на Стратимирович в Кулпин, на Одескалиевич в Илок, на Елков във Вуковар, на Хадик във Фугота, на Гражалкович в Сомбор, на Марцибанини в Каменица. В същото време така започват да изглеждат и военните сгради по седалищата на австрийските гранични команди в Петроварадин, Тител, Земун, Панчево и Вършец. Тези нови строители носят пергели на цеховите си байраци и напускат накитените си домове, с претрупани картуши^[2] и натруфени корнизи на своите деди и предходници… Изпод техните мистрии и отвеси прости фасади с атики и овални картуши, а както и ампирски портали с класически тимпан получават магистратите в Карловац, Темишвар, Кикинда, включително ампирските фасади на минералните бани в Меленци и на общината в Башаид.

Но не всички се прочуват еднакво. В зората на новия XIX век село Мартинци го прослави покрай другите центрове на строително умение един строител от род, който от поколение на поколение е давал изкусни леворъки строители. Майстор Димитрийс Шувакович. След 1808 година той заедно със своите мраморджии строеше всичко, което приемаха да платят търговците и богатите занаятчии в Бановци, Кленак, Адашевак, Бешеново, Дивоша, Вишица, Гъргуревци, Лединци, Нештина и Ямина. Девизът му беше и остана: „Ако искаш дълго и щастливо да живееш на земята, не се щади за нищо.“

Шувакович предложи на един от най-видните си клиенти — господаря Сервийски, да вдигне в имението му изкуствена пещера с каменна статуя на някакъв гръцки бог вътре, а на друг — на благородния господар Николич от Рудна, издигна освен малкия палат в нов стил и модерен парк с антични мраморни урни покрай алеите.

— За какво служат? — попита клиентът Шувакович.

— Да се събират сълзи в тях.

— Сълзи ли? — изуми се Николич и изпъди Шувакович.