Рей Бредбъри
Вино от глухарчета (18)

* * *

— Ах, дяволите да ги вземат, тези хора наистина развалят всичко!

— Е, Чарли, не се ядосвай толкова де!

— Добре, кажи тогава, за какво остана да си приказваме? Може ли да си говорим за Самотника, след като вече не е дори и жив? Значи не е и страшен!

— Не знам за тебе, Чарли, но аз пак ще ходя в Ледника за летен лед, ще спирам на вратата, ще си го представям, че е жив, ще ме разтриса от студ и ледени тръпки ще полазват по гърба ми.

— Но това ще е на ужким.

— По-важното е да те лазят тръпки, а по̀ не е важно от какво — мъдро поясни Том.

Дъглас не слушаше Том и Чарли. Той погледна към дома на Лавиния Небз и заговори тихо, по-скоро на себе си:

— Снощи бях в дерето. Видях го. Всичко видях. На връщане към къщи пресякох точно оттука. Видях онази чаша с лимонада на парапета на верандата, недоизпита. Прииска ми се да я допия. Дали да я допия, почудих се? Бях в дерето, минах и оттук, бил съм в сърцето на цялата история.

Том и Чарли от своя страна също не обръщаха внимание на Дъглас.

— Поради това — заключи Том — за мен Самотника не е умрял.

— Беше ли тука сутринта, когато дойде линейката и изнесоха човека с носилката? Беше!

— Бях — потвърди Том.

— Е, това беше Самотника, глупчо такъв! Прочети вестника! Цели десет години да се измъква и накрая нашата Лавиния Небз да скочи и да го прободе с шевната си ножица. Да я пита човек защо се бърка!

— Значи предпочиташ да беше легнала и да го остави да й извие гръкляна — тъй ли?

— Не, обаче ако не друго, можеше да избяга от къщата, да хукне по улицата и да вика: „Самотника! Самотника!“, докато оня се измъкне. В този град имаше нещичко по̀ такова до дванайсет часа нощеска. И оттогава насам сме като празна тенекия.

— Повтарям ти го за последен път, да знаеш, Чарли: за мен Самотника не е умрял. Аз му видях лицето, ти му видя лицето, Дъг също му видя лицето — видя го, нали, Дъг?

— Какво? Да, струва ми се, да.

— Всички му видяха лицето. Искам сега да ми отговориш: според тебе приличаше ли ти на Самотника?

— Аз… — започна Дъглас и млъкна.

Слънцето сякаш забръмча на небето.

— Божичко… — промълви Чарли накрая.

Том го гледаше с усмивка.

— Ами той въобще не приличаше на Самотника — хлъцна Чарли. — Беше обикновен човек.

— Точно така, тъй вярно, сър, най-обикновен никакъв човечец, който не смее муха да убие, Чарли, дори една муха! Най-малкото, което Самотника можеше да стори, ако наистина е бил Самотница, то е поне да изглежда като Самотника, не е ли тъй? А този какъв беше? Като продавача на бонбони в кино „Елит“.

— Ти какъв смяташ, че може да е бил? Някой скитник, минавал е през града, решил е, че къщата е пуста, влязъл в нея и е бил убит от мис Небз, нали?

— Точно така!

— А, чакай, чакай. Никой от нас не знае как изглежда Самотника. Нямаме снимка. Единствените, които са го виждали, са мъртви.

— И ти знаеш, и аз знам, а и Дъг го знае как изглежда. Би трябвало да е висок, нали?

— Да…

— И бледен, нали?

— Да, бледен.

— И кльощав като скелет. И с дълги коси, нали?

— Точно така.

— И с огромни изпъкнали очи, зелени като котешки?

— Точно тъй, без разлика.

— Е, и тогава? — тържествуващо викна Том. — Видяхте оня нещастник, когото измъкнаха от Небзови преди няколко часа. Как изглеждаше той?

— Дребен, червендалест, тантурест, почти без коса, а колкото косъма имаше, бяха русоляви. Том, ти си гениален! Хайде! Викай момчетата! Ще им го обясниш като на мене! Самотника е жив. И пак ще тръгне да броди нощеска.

— Да… — започна Том и млъкна замислен.

— Ей, Том, ти си страшен, ум бръснач! Никой друг не би могъл да оправи нещата като тебе. Само като си представя какво щеше да ни е лятото отсега нататък. Ти спаси положението в последния момент! Сега ще си поживеем дори и през август. Хей, момчета!

Чарли хукна, размахал ръце, и продължи да вика.

Том остана на тротоара пред дома на Лавиния Небз, с пребледняло лице.

— Олеле, майчице! — прошепна той. — Как можах да направя това!

Извърна се към Дъглас.

— Ау, Дъг, видя ли какви ги забърках?

Дъглас се взираше в къщата, устните му мърдаха.

— Снощи бях там, в дерето. Видях Елизабет Рамзел. На връщане минах оттука. Видях чашата лимонада на перилото. Това стана снощи. Дали да не я допия, мина ми през ума… дали да не я допия…

* * *

Ръцете на тази жена бяха вечно заети или с метлата, или с лопатата, с парцала за пода или с готварската лъжица. Сутрин, тананикайки му, омесваше тестото за сладкишите, по пладне изваждаше от фурната горещите сладки, надвечер ги прибираше, изстинали, в килера. Порцелановите чаши, докато ги нарежда в долапа, пееха в ръцете й като камбани на швейцарски клисар. Носеше се по коридорите, неуморима като прахосмукачка, и все нещо търсеше, все нещо намираше, все подреждаше нещо. Прозорците си лъскаше като огледала, че да хващали слънцето. Въоръжена с лопатка, обхождаше по два пъти всяка градинска леха, а цветята грейваха с трепкащи лица, разгаряни от топлия полъх на нейната диря. Сънят й беше кротък, обръщаше се не повече от три пъти на нощ, отпусната блажено, като че бяла ръкавица, в която призори ще се вмъкне пак една неспокойна и пъргава ръка. Още щом станеше, захващаше се да оправя хората като картини, да нагласява поизкривените им рамки.

А сега изведнъж?…

— Бабо — търсеха я всички. — Прабабо.

А сега изведнъж като че някаква огромна аритметическа сметка се приключваше окончателно. Пълнила беше пуйки, пилета, баници с месо, пълнила беше коремите на джентълмени и на момчетии. Мила беше тавани и стени, болни и деца. Можеше да ти залепи линолеум, да ти поправи счупен велосипед, да навие часовник, да запали пещта на парното, намазала беше с йод поне десет хиляди ужасни рани. Ръцете й бяха навсякъде — и тук и там, и горе и долу, успокояваха, люлееха, запращаха бейзболни топки, размахваха ярки чукове за крокет, разсаждаха семена или завиваха грижливо тесто за козунаци, печеното — да не прегори, а дечурлиги — сладко повалени от дрямка. Спущала беше щори, гасила беше свещи, затваряла беше ключове на лампи и — беше остаряла. Като премисляше онези триста милиарда неща, които беше започвала, изработвала, завършвала и довеждала докрай, получаваше се ясна равносметка, един общ сбор: сложена беше последната десетична точка, последната нула бавно беше нанесена на реда. И сега, хванала тебешира, тя се пресегне за изтривалката.

— Я да погледна — каза прабабата. — Я чакай да видя…

Без паника и без излишен шум тя обходи къщата за сетен оглед, стигна най-после до стълбите, без никакви изявления изкачи трите етажа до спалнята си, положи се кротичко като старомодна гравюра върху снежните бели чаршафи на своето легло — и започна да мре.

Отново се понесоха гласовете:

— Бабо! Прабабо!

Вестта за онова, което ставаше с нея, полетя по кладенеца на извитата стълба, цопна на дъното и вълните се разпространиха навън през стаите, през врати и прозорци, надолу по улицата с брястовете, чак до ръба на зеленото дере.

— Насам, тичайте насам!

Семейството се струпа край постелята й.

— Оставете ме на мира — прошепна тя.

Болестта й не можеше да се види с никакъв микроскоп; това бе тиха, но всепроникваща умора, чувство за оловна тежест в птичето й телце; сънлива, по-сънлива, най-сънлива…

Но за децата й и за децата на нейните деца беше невероятно, че с едно тъй простичко действие, най-блаженото действие на този свят, тя предизвикваше подобна мъка.

— Прабабче, слушай — ти знаеш ли какво се готвиш да направиш? Да погазиш един договор с определени клаузи. Ами че този дом ще се разпадне изведнъж без тебе. Длъжна си да ни дадеш поне едногодишно предупреждение!

Прабаба им попогледна с едното око. Деветдесет години се взряха благо в лицата на лечителите, тъй както древно домашно привидение наднича през високия тавански прозорец на един опразващ се дом.

— Том…

Побутнаха момчето и то пристъпи самичко към шептящата й постеля.

— Знаеш ли, Том — започна тя с тих, далечен глас, — в Южните морета има един ден в живота на всеки човек, в който той разбира, че е дошло времето да се ръкува с всичките си другари, да се сбогува и да отплува надалече; и той го прави, и това е естествено — ударил е неговият час. Такъв е днешният ден. Понякога заприличвам на тебе — и ти се заплесваш в киното, от сутрешната прожекция чак до девет вечерта, че пращаме татко ти да те прибира. Запомни, Том: когато стане тъй, че същите каубои започнат да стрелят по същите индианци, на същия планински връх, тогава трябва да си сгънеш стола и да поемеш към изхода, без да съжаляваш и без да се опитваш да тръгваш обратно по пътечката. И тъй, аз си отивам, докато все още ми е приятно и още ми е интересно.

Следващия, когото повика край леглото си, беше Дъглас.

— Кажи, прабабче, кой ще поправя шиндите на покрива ни напролет?

Всеки април, откакто той се помнеше на този свят, по покрива сякаш започваше да чука усърдно кълвач. Не беше кълвач, а прабаба му, покатерила се горе кой знае как, която пееше високо в небесата, забиваше пирони и подменяше изгнилите дървени шинди.

— Запомни, Дъглас — прошепна тя, — покрива трябва да поправя само човек, комуто това ще доставя радост.

— Запомням.

— Като стане април, огледай се край тебе и запитай: „Кой иска да поправи покрива?“ И оня, чието лице се огрее отвътре, той ще е твоят човек, знай това Дъглас. Защото там горе, от този покрив, се вижда как целият град се изсипва към равнината и как равнината се изсипва към ръба на света, вижда се как пробляскват реката и утринното езеро, виждат се птиците по дърветата под тебе, и най-свежият вятър лъха горе. Всяко едно от тези неща е предостатъчно, за да накара човек да се провре през капандурата в ранна пролетна утрин. Това е незабравим час, ако имаш желание да…

Гласът й заглъхна в тихо пъхтене.

Дъглас плачеше.

Тя се посъвзе.

— Хайде сега, я ми кажи, защо плачеш?

— Защото утре няма да си тука — изхълца той.

Тя извъртя едно мъничко ръчно огледало от себе си към момчето. Той погледна там нейния и своя образ, после погледна пак към нея, защото тя каза:

— Утре сутринта ще стана в седем и ще си измия врата; ще измина тичешком пътя до църквата с Чарли Удман; ще отида на пикник в Електрическия парк; ще плувам, ще бягам боса, ще падам от дърветата, ще дъвча ментова дъвка… Дъглас, Дъглас, я се засрами! Ти си режеш ноктите, нали?

— Режа ги.

— И не викаш от болка, когато тялото ти се подновява на всеки седем или колко там години, когато старите клетки измират, а нови се образуват в пръстите и в сърцето ти. Това ти се струва напълно естествено, нали така?

— Да.

— Така-а-а! Слушай сега, моето момче. Всеки, който събира изрезките от старите си нокти, е истински глупак. Да си виждал някоя змия да запазва старата си кожа? Не си. А в леглото пред теб сега има само това — изрезки от нокти и стара, охлузена кожа от змия. Духнеш ли по-силно, ще се разхвърчат люспи. Важно е не това мое аз, което лежи сега тука, а онова мое аз, което седи на ръба на леглото и гледа към мене, и другото мое аз, което е долу и готви вечерята, или е легнало в гаража под колата, или чете в библиотеката. Само новите части струват нещо. Всъщност аз днес не умирам. Човек, който е създал потомство, никога не умира. Аз още дълго време ще бъда тука. Хиляда години от днес ще минат и цял един град от моето потомство ще гризе киселици в сянката на евкалиптите. Ето тъй отговарям на онези, които питат много! Хайде сега, по-бързо, да влязат останалите!

Накрая цялото семейство се нареди мълчаливо в стаята, сякаш изпращаха някой на гарата.

— Е — каза прабабата, — вече тръгвам. Понеже уважавам себе си, признавам, че ми е драго, гдето всички сте сега край мене. Искам да ви напомня, че през другата седмица има да се плеви градината, да се изчистят килерите и да се купуват дрехи за децата. И тъй като тази част от мене, наричана за удобство Прабаба, няма да е тука, за да ви подканва, онези други мои части, наречени чичо Бърт, Лио, Том и Дъглас, и всички останали имена, ще трябва да се заемат и с моята работа и да я разпределят помежду си.

— Добре, прабабо.

— Не желая тук утре да се събират гости за заупокойки. Не искам да се държат хвалебствени надгробни слова; каквото е трябвало, казала съм си го сама, на моето време и в моя разцвет. Вкусила съм от всички храни, изиграла съм всички танци; остана ми една последна торта, която не съм вкусвала, и една последна песен, която не съм пяла. Ала не ме е страх. Да си, призная, дори съм любопитна. Ще се постарая да вкуся както трябва и смъртта. Затуй не се тревожете за мене. А сега вървете си всички и ме оставете да потърся съня…

Някъде тихичко се затвори врата.

— Така вече е по-добре.

Останала сама, тя се намести блажено в топлата пряспа от лен и вълна, между чаршафа и завивката, а шарените квадрати на юргана грееха ярко като някогашните циркови знамена. И докато лежеше, почувства се мъничка и скрита, като в утрините преди осемдесет и няколко години, когато, пробудила се рано, протягаше нежното си телце в леглото.

Преди много години, мислеше си прабабата, сънувах един сън, който беше безкрайно приятен, но някой ме събуди и това стана в деня, когато се родих. А сега? Чакай да видя… Тя се върна в спомените. Къде бях тогава, запита се прабабата. Деветдесет години… как да подхвана отново нишата на оня, някогашен сън? Протегна тъничката си ръка.

Ето го… Да, същия сън. Усмихна се. Все по-дълбоко и по-дълбоко сред мекия сняг потъваше главата и във възглавницата. Така вече беше чудесно. Да, сега го видя да се оформя бавно в представите й с такава яснота, сякаш море се плискаше по безграничен и вечно подновяващ се бряг. Отпусна се, остави някогашният сън да я докосне, да я повдигне от снега и да я понесе над вече забравеното и ненужно легло.

А долу, мина й през ума, долу лъскат приборите, разтурват мазето и мият коридорите. Чуваше ги да живеят из целия дом.

— Чудесно е — прошепна прабабата, докато същият я носеше на своите вълни. — Както всичко останало в този живот, и това е чудесно.

И морето я приласка обратно, навътре от брега.