Джузепе Джена
В името на Измаил (81)

Давид Монторси

Струва ми се, че този рунд го спечели долуподписаният.

Уилям Волман, „Проститутки за Глория“

Волтера

21 септември 1971

15:40

Мергелът^[1] проблясваше с лунния си цвят сред гънките на неравния терен. Между редиците дървета бе забита лопата, светла като сребриста хартия. Заприлича му на еднокрак човек. Завоите на пътя към Волтера бяха хармонични, не резки, изкачваха стеснението на падината, спускаха се кротки до следващия крайпътен камък. Хлъзгавият асфалт припляскваше под гумите. Черната кола и бялата кола се движеха с еднаква бързина, последната следваше отдалече първата. От височината на полусрутените селски къщи, осветени в охра от следобедната светлина, се виждаше проблясването на черната кола, потопяващо се в нов хоризонт.

Давид Монторси почти стисна очи, за да усети в края на следобеда, охрената светлина в зрялата й пълнота. От върха на хълма той гледаше еднообразния ход на тъмния автомобил.

Информацията струваше скъпо. Много скъпо. Трябваше да употреби премиите си, не беше достатъчно да вземе само останалото от заплатите, внесени на кодовото му име от службите. Информацията бе долетяла от Ирландия към Франкфурт. Беше му се обадил лично един от агентите, работещ в Берлин. Освен това италианците в Берлин бяха шепа хора. Новината, че след девет години доктор Джандоменико Арле щеше да направи пътуване до Италия, му бе съобщена с фонограма. Монторси го очакваше от години. Не бе успял да изтръгне кой знае колко от мрежата на Измаил. Знаеше, че Арле работи в една генетична лаборатория в Рослин, но не стои там непрекъснато, често пътува до Съединените щати и често под фалшиво име. Колкото повече минаваше времето, толкова повече омразата се втвърдяваше — бавно, упорито. Тя бе вкаменена като бъбречен камък, твърд и бляскав като мергеловата подпорна греда, нагълтваща сякаш пътя и въздуха сред отразената в локвите светлина през падините на Кианти. Изкачваше се и слизаше към шубраци и тъмни влажни гънки и мразовити участъци, преди да се издигне пак до слънцето, което узряваше сред потрепващите лозови ластари.

Виждаше го. Виждаше колата му. Информацията беше точна. Но струваше много. Това бе информация на висотата на цената си. Арле бе отсъствал от Италия девет години. От нощта, в която Монторси се бе навел над трупа на Маура. Зарови се отново да изследва сандъчето със спомени в паметта си. Ураган от образи. И навсякъде — Маура. Прекара ръка по очите си. Беше уморен. Усети мъчително буцата в гърлото си. Първоначално лекарите допуснаха, че е разширена вена. Болезнената гастроскопия не бе открила нищо, абсолютно нищо. „Психосоматичен синдром“. Бяха му предписали успокоителни, които, както винаги, нямаха никакъв ефект.

Видя черната кола да завива към Поджибонси. Даде газ.

Арле беше в Италия с охрана от трима души. Англичани. Монторси бе платил, за да провери паспортите им. Бяха фалшиви. В хотела бе платил — не много, — за да научи номерата на стаите им. От скъпоструващата информация разбра, че Арле отивал във Волтера. Първо — в музея на етруските. После — при подземните гробове. Щеше да го убие в етруския музей. Беше го мярнал бегло в хотела за миг. Арле излизаше с тримата мъже — охраната, дадена му от Измаил.

Култът към Измаил се разрастваше с всеки изминал ден. Континенталните църкви бяха вече осем. Над три хиляди бяха адептите, доставящи информация. Невъзможно бе да се пресметне броят на агентите от разузнаването, подкрепящи Измаил. Осем църкви. След Италия — Франция. Последният опит да пусне корени бе в Германия, и то точно в Берлин. Според пророчеството на Измаил, малко преди настъпването на неговото време тази фалшива тиха война, водеща се в Берлин, щеше да приключи. Съединените щати и Съветския съюз щяха да захвърлят своите одеяния. Това беше скокът на историята към царството на Измаил. Разсъждаваше.

Беше разбрал какво искаше да каже доктор Арле по време на разговора им, мъглявите му думи няколко часа преди заплахата да приеме форма. „Мъничка, невинна Маура, и аз — сам завинаги…“ Разкъсващата и проста сила на вината беше само външна обвивка на болката, която го разкъсваше. Вина и жестоко отсъствие, жестоко отсъствие.

Даде газ към Коле Вал д’Елза.

Тъмната кола вече не се виждаше. Знаеше, че отива към Волтера. Трябваше да я предвари. Трябваше да влезе в музея на етруските преди Арле.

Пейзажът се спускаше към падината като кървав порой. Големи тикви — огромни валчести плодове от пръст и глина — се редуваха, блъскайки се като темета на титани, погребани в мъртва пръст от хилядолетия. Земята от креда мъчително дишаше. Хълмовете станаха ридове, една долина премина в друга, кредата равномерно се разпадаше, огромни землисти очи от глинени блокове бяха насочени към наситено синьото небе. Подмолни трусове, полегати склонове, които прикриваха сбръчканата идиотска земя. Една първобитна, първична идиотщина. Стори му се, че видя кости, не, може би не бяха кости. Нито една къща не нарушаваше линиите на тази сложна геометрия — един минерален език между небе и фон. Небесносини масиви се спускаха стъпаловидно към линията на вдлъбнатия хоризонт.

Преди един широк завой към Кастел Сан Джиминяно, задмина тъмната кола с охраната на Арле. Видя професора — слаба бяла мумия в тъмната светлина между двете прозорчета, права и няма в разтегленото време на разминаването. След завоя даде газ, видя в огледалото как изчезва черната кола — тъмно петно на правата линия.

Към Волтера започна изкачване. Отклони се по един черен път. Обиколи обширния хълм, като вдигна охрената медна пепел. Върна се на асфалта. Отново беше на главния път, онзи, дето идваше от юг. Спря колата на няколко метра от етруския портал. Слезе. Премина през огромни червеникави блокове отпреди две хиляди и петстотин години, сред които се подаваха големи очукани овали, които някога са били глави — три скулптирани глави. Две от тях бяха наклонени като в израз на упорит свян, а другата, на върха на арката, беше като завършек. Той вдъхна гъстия влажен въздух от вътрешната страна на портала, многохилядния застоял мирис на останките от телата, които се бяха потривали едно о друго в забравени времена. Отгатна фосфоресциращия отпечатък от сенките по платформата от гол камък. После влезе в цитаделата.

Знаеше къде отива. През нощта беше проучил картите. Вече спеше много малко. Изпитваше ужас — детски ужас — от онзи призрак, който изникваше в съня му от безкрайната прегръдка на времето.

„О, Маура…“

 

 

Входът на етруския музей. Тръгна из тунелите, после направо. Озова се пред стъклена врата и излезе навън в градината. Остана в сянката, между две стени, целите в урни на покойници — пътуване в света на мъртвите. Плочки покриваха прахта на умрелите. Урните бяха с формата на неправилни извити паралелепипеди с проядени от две хиляди годишната влага ръбове. Видя светите изображения, изрисувани по страните на урните. Дълги пътувания към царството на мъртвите — в квадрига или пеш съпругът вървеше смирено пред покойната си съпруга към нечовешката граница на онова печално, смълчано царство. Четири несъразмерно големи коня теглеха един отдавна умрял магистрат към реката на мълчанието. Един конник от алабастър беше с вързана уста. Един гном. Един титан…

Влезе Арле.

Тримата от охраната вървяха пред него и се оглеждаха. Арле стоеше и гледаше червеникавата охра. Сбърчи вежди, изви ръце и облегна ръка на брадата си. Беше остарял и още по-слаб. Имаше тънкия врат на човешка костенурка. Остана да съзерцава свещените сцени. Етруските погребални ритуали. Интуицията подсказа на Монторси, че това бяха ритуалите на Измаил. Символите на Измаил. Онзи студен дъх, предвещаващ безлична, бяла, насилствена смърт. Беше самият Измаил. Самата Маура, превърната завинаги в символ на Измаил, сякаш се мраморизира и полегна на капака на една алабастрова урна.

Арле реши да се изкачи. Монторси тръгна пред него.

Хората от охраната вървяха пред Арле нагоре по мраморните стъпала. Много табелки, надписи на латински от осемнайсети век, една безучастна арка около статуята на основателя — монсиньор от осемнайсети век, събирал материалите за музея.

Сред купчините предмети Монторси видя отразеното лице на доктор Арле да се изкривява в еластична форма.

Влезе в Залата на артефактите. Бяха стотици, натъпкани с болезнена равномерност в широки етажерки от дърво и стъкло. Бяха тъмни, като зъби на хищна риба, изтръгнати след битка до кръв, издупчени и яки, доведени до черен съвършен блясък, окачени и наблъскани един до друг — стотици. Правилни зъби — извити или дълги куки — натъпкани черни иглени уши. Следваше витрина от осемнайсети век с инструменти по патоанатомия. Оръжия, куки, фосилизирани влечуги в светлика от блясъка на едно излъскано, проядено от червеи дърво, зад финото, съвършено прозрачно стъкло.

Арле се приближи до витрината. Вгледа се в предметите и остана в съзерцание.

Давид Монторси предугади последното място — там, закъдето Арле се бе запътил.

Крайната точка.

Арле разбута охраната си и се извини. Слезе по стълбите под мълчаливите им погледи. На приземния етаж се обърна наляво и отвори стъклената врата, която гледаше към градината.

Пърнари, тамарикси и кехлибар. Видя саркофази. Бъз растеше по едната тъмна стена, засипана чак до напуканата подпорна греда, крепяща дъги от бял метал, и пълзеше към гладките, просмукани с влага базалтови блокове в основата на пресъхнал кладенец.

Наведе се над парапета към обраслата пропаст под музея, гледайки, без да чува, към привечерната синева, димяща сякаш откъм глинестите полета на Волтера, отвъд крепостните стени. Отвори пакета папие майс. Запали една цигара. Смукна.

Беше готов.

Вратата се отвори, но не беше Арле. Беше група от четирима английски туристи. Те стигнаха до пейките от зелено дърво в другия край на градината. Не забелязаха Монторси.

После се появиха двама от охраната на Арле. Огледаха наоколо. Преминаха градината чак до Монторси. Застанаха близо до него. Единият си запали цигара. Свършиха с цигарите. Монторси запали нова цигара. Предложи и на охраната. Отказаха, без да се усмихват. За тях той беше само един огромен мъж в бял костюм. Тръгнаха. Спряха за малко зад четиримата английски туристи. Единият от двамата мъже размени с тях няколко думи. Върнаха се към вратата. Направиха знак с глава на шефа си — Арле можеше да влезе.

Арле се разхождаше бавно, беше уморен. Монторси стоеше на едно място, стърчащ над парапета. Гледаше как се стопяват сините спирали на дима от цигарата му папие майс. Вдишваше третокачествения дим и усещаше как дразни ноздрите му. Не мислеше за нищо. Не можеше да мисли за нищо.

Беше чакал девет години. Щеше отново да се докосне до Измаил. Канеше се да го хване. Беше готов да го хване.

Арле вървеше с къси, бавни крачки. Тримата мъже от охраната говореха помежду си по стълбите пред стъклената врата. Арле гледаше каменните оброчни куполи, прилични на бързо свиващи се минзухари, с невероятните пулсации на тези нощни красавци. Беше почти радостен. Далеч от всякакви мисли. И въпреки това носеше онази далечна сянка на съсредоточаване. Изглеждаше все така вглъбен в някаква вътрешна точка, която убягваше от зрението на всички хора.

Монторси се подготви.

Бяха изминали девет години. Светлият образ на Маура никога нямаше да го напусне. Спомни си наниза от зъби, превърнати в отломки.

Обърна се, като държеше главата си наведена.

Арле бе само на няколко метра.

Хората от охраната тихо си говореха. Единият хвърли поглед на приведения гръб на Арле. Видя огромния мъж в бяло да се отделя от парапета. Не успя да разтвори ръце. Не успя да извика.

Монторси извади пистолета. Почувства тежестта на заглушителя, завинтен предната вечер откъм края на цевта. Арле го позна. Изумление, предхождащо скръбта. Признание. Всичко трая само миг. Монторси видя мъжът от охраната да разблъсква колегите си, опитвайки се да извика, махайки с ръце.

Стреля три пъти. Три мощни изстрела един след друг. Беше избрал куршуми, които избухваха при съприкосновение с мека плът. Експлозиите разкъсаха Арле отвътре. Беше се целил в корема.

Щеше да умре в мъки. Не му бе оставил изход.

Обърна се и прескочи парапета. Беше проучил картите и схемите. Двама души от охраната се хвърлиха върху тялото на Арле само след секунди. Трети се подаде над парапета и започна да стреля напосоки. Шест изстрела напосоки в гъстия храсталак.

Давид Монторси вече тичаше по главния булевард. Зави по две съседни улици. Бяха тесни и влажни. Видя пране да виси от просторите, провесени от корнизите. Излезе отново на булеварда, който водеше на юг, към противоположната врата на онази, от която бе влязъл Арле и където бе паркирана колата на неговите хора.

Запали. Включи фаровете. Синкава мъглица се издигаше от топлата глина. Даде на задна. Видя да се стопяват в синята мъгла чертите на трите откъснати глави на етруския портал и полетя в падащия мрак.

На другия ден седя с часове под едно възлесто дърво без листа, в изсъхнало поле от червеникава пръст — приведен, все така облечен в бяло.