Джузепе Джена
В името на Измаил (8)

Маура Монторси

Ти си толкова мъничка с твоята блестяща бяла кожа и меки коси.

Джеймс М. Кейн, „Пощальонът звъни винаги два пъти“

Милано

27 октомври 1962

08:40

Когато се обадиха от полицейското управление, вече зазоряваше. Маура Монторси беше привикнала с тези внезапни обаждания. Не, всъщност никога не свикна наистина. Давид бе хукнал. Както обикновено, не й бе казал за какво става дума. Тя беше заспала отново и се бе събудила в осем. Направи си кафе.

Изневеряваше на Давид от четири месеца и той въобще не беше разбрал. Беше забременяла и не знаеше от кого. Можеше да е от Давид. Можеше да е и от Лука.

Лука не беше женен. Тя беше на двайсет и шест години, а Лука — на трийсет. Работеше във финансите, не бе разбрала какво точно. Една седмица след запознанството им бе легнала с него. Беше й се сторило, че се люби за първи път в живота си.

Познаваше Давид от шестнайсет години, бяха на едни години. Ожениха се на двайсет. Давид й действаше успокоително. Не беше само от телосложението му. Беше съпричастен към нещастието на Маура — едно нещастие без основание, една изтощителна тъга, която периодично я докарваше до кризи. Лекарят й беше дал успокоителни. Те я видиотяваха и тя избягваше да ги взима. Давид й съчувстваше в нещастието, без да го разбира — просто го приемаше. И това бе повече, отколкото Маура бе очаквала. Тя го желаеше. Той беше единственият мъж в живота й. Чувстваше го с всяка фибра на тялото си.

Ала после бе срещнала Лука. Приятел на нейна колежка. Изпитваше тръпка на удоволствие, като го види. Той беше необуздан. След една седмица Маура се предаде. Беше ужасена, че Давид може да научи. Никога преди това не му бе изневерявала.

След два месеца цикълът й закъсня. Менструацията й не идваше. Гинекологът й каза, че е бременна. Беше се любила и с Лука, и с Давид. Бясно бликащото желание и чувство за вина я повличаха към нова криза. Усещаше го. Кратки тръпки, световъртеж, напрягаше се да чуе какво й говорят, но не разбираше. Безпокойство. Сърцебиене. Кризата май беше настъпила.

Сърбаше кафето зашеметена. Беше изумена от слепотата на Давид. Полицейски инспектор беше в края на краищата. Тя бе убедена, че той ще разбере моментално за Лука. Той обаче бе прекалено отдаден на своята работа. Само умрели, непрекъснато умрели. Той казваше, че мъртъвците не оставят следи, обаче не беше вярно. Маура бе забелязала през годините втвърдяването, притъпяването, което го обземаше. Беше невероятен — на по-малко от двайсет и пет години беше вече в Следствения отдел. Това си бе рекорд или нещо от този род. Но си остана момче. Наивен и неловък. Тя бе си дала сметка за това, когато се бе изчукала с един истински мъж. Часове наред се бе изгубила с Лука. Не си даваше сметка за времето. И го желаеше. Още го желаеше. Не бе му казала за детето. Не знаеше какво да прави. Този човек сякаш й сваляше кожата. Когато се бе любила с Давид, след като се бе чукала с Лука, изведнъж бе разбрала, че изпитва болезнено съчувствие към мъжа си. Беше се затворила в себе си. Нямаше търпение това да свърши. И то свърши.

Сега пък детето. Искаше дете от Давид. А сега беше ужасена. Остави чашката в мивката и видя, че ръката й трепери.

Преподаваше в „Парини“, един от най-добрите милански колежи. Работата я изстискваше. Мразеше миризмата на пот, когато влизаше в клас. Караше ги да отворят широко прозорците, дори и през зимата, но не помагаше. Миризмата на пот на децата полепваше по нея.

Приготви се.

Преди да излезе, телефонира на Давид. После на Лука. Неговият глас разтърсваше стомаха й, корема. Разшири ноздри. Щяха да се видят следобеда. Нямаше проблем. Давид щеше да остане в управлението най-малко до осем.

Излезе. Небето бе сиво. На площадката се разтрепери. Не можеше да различи дали това е кризата, или предвкусваше удоволствието.