Джузепе Джена
В името на Измаил (75)

Инспектор Гуидо Лопес

Хора от разни страни се оказаха заедно с намерението да влязат в онази зловеща конспирация със строги изисквания.

Ги Дебор

Милано

27 март 2001

15:50

Бившите настоящи силни на деня дефилираха. Фотографите бяха във вихъра си. Напрежение хиляди волта. Лопес стоеше пред входа на ИСПЕС. Видя бавното пристигане на първата лимузина, предшествана от мотоциклети. От ъгъла вляво — втората лимузина. Полицаи на мотори, занемели сирени, светкавици.

Третата лимузина.

Четвъртата.

Петата.

Шестата.

Всички вече бяха тук.

Започнаха да се отварят вратите.

Първи слезе Солана. Бившият бос на НАТО в Европа. Рядка брада, посивели коси, очила. Неприятно лице. До него: трима мъже — личната охрана; четвъртият от охраната беше на волана на лимузината. Той бавно мина през илюминацията от светкавици, за да направи път на чакащите в автомобилите. Солана бе много бърз, не се усмихваше. От оперативната зала бяха слезли шефовете — Сантовито бе сред тях. Лопес видя как той леко се приведе към испанеца, стискайки му ръка. Всички вървяха много бързо. Вече бяха в ИСПЕС, на сигурно място. Лопес потърси с поглед снайперистите на покрива на сградата на Медиобанка — бяха почти неразличими.

Втората кола.

Слезе Джордж Буш-старши — много по-висок, отколкото би могъл да си го представи човек. Страшно висок. За разлика от Солана, Буш се усмихваше. Кожата му бе зачервена, много широка усмивка, протегната ръка за поздрав към фотографите. Само една снимка. Въпреки това викаха към него:

— Мистър Буш! Мистър Буш!

Той се обърна отново към тях и ги поздрави.

Два метра сърдечност. Абсолютно президентски стил. Секунди напрежение. Сантовито и другите шефове се бяха върнали на прага в очакване на тяхната хапка. Около Буш — пълна бъркотия. Трима охранители, малка тълпа американски агенти, външен кордон от италианските служби. Буш ли бе целта на Измаил? Американците залагаха на него. Лопес разбра. Всичко можеше да се случи. Измаил можеше да удари. Важното бе татко Буш да се закара невредим у дома. Но той бе заобиколен от шефовете. Ръкостискания. Едва пристъпваше, разцепвайки тълпата. Озова се вътре. И той беше в безопасност.

Трета и четвърта кола. Карлсон и Перес де Куеляр слязоха заедно. Бившият шведски премиер, онзи, дето беше заел мястото на Улоф Палме след атентата — рус, висок, сух. Не можеше да бъде друг, освен швед. Той беше най-маловажен сред гостите, й наистина на никого не му дремеше за него. Формални любезности от страна на шефовете. Набързо влезе вътре.

Перес де Куеляр — разяждан от рак. Ходеше трудно, облягайки се на бастун. Двама от охранителите му го поддържаха под мишниците. Вдетинен старец, който с години бе ръководил Обединените нации. Сивкав цвят, като на някое влечуго. Сега шефовете се правеха на почтителни — без да се блъскат, поздравиха Перес със съчувствено, хладно вълнение. Това бе може би последната му поява пред публика.

Фотографите бяха в очакване.

Пета кола. Хенри Кисинджър. Неузнаваем. Беше едър, бял старец със съвършено бели коси. Никога не би го познал, нямаше нищо общо с човека, монополизирал пресата трийсет години по-рано. Беше избегнал атентат в Париж и сега демонстрираше естествена сигурност. Не се усмихваше. Зад него също имаше трима охранители. По някоя снимка от фотографите. Шефовете се разчекнаха. Лопес видя Сантовито почти да подскача, за да се доближи до Кисинджър. Беше стар и като че ли извън голямата игра. Но очевидно не — шефовете се изтрепваха да говорят с него. Той беше много бърз. До онзи момент всичко беше много добре.

Шеста кола: последната. Михаил Горбачов — шоу. Фотографите полудяха. Тътен. Всички крещяха: „Михаил! Михаил!“ Горби също бе остарял. Раиса бе умряла. Той бе идвал в Милано доста пъти и Лопес бе организирал службите за сигурност по повод на всичките му посещения. Вече го беше виждал отблизо. Сега беше някак сив, отслабнал, блед. Изпразнен мях. Усмихваше се с фалшива усмивка. Като Буш протегната към фотографите ръка — поздрав към нищото. Буш и Горбачов — героите на разведряването. Случващото се от десет години насам зависеше от тях. Берлинската стена, рухването на Съветския съюз, реформата на световната икономика. Те стояха зад това.

След тях се задаваше империята на злото — империята на Измаил.

Ликуващи ръце, бързи усмивки. Горбачов хлътна във входа на ИСПЕС, а шефовете след него. На Лопес му се върна вкусът на гадното кафе от улица „Мандзони“.

Влезе бързо на първия етаж.

Перес де Куеляр бе още по средата на стълбата. Кисинджър и Горби го бяха настигнали. Всичко течеше бавно, прекалено бавно.

Лопес загърби шефовете и мина на метър от Горбачов. Мерна петнистата и съсухрена кожа на Перес де Куеляр. Карлсон беше на върха на стълбите. Конгресната зала се падаше вляво.

Провери хората от четирите страни на коридора — всичко беше наред.

Как обаче стояха нещата вътре в залата?

Буш и Солана се усмихваха един на друг. Вече се настаняваха в ложата.