Джузепе Джена
В името на Измаил (73)

Инспектор Гуидо Лопес

Ти си проявлението, което съвместява всички ни. Времето изтича, така че по-бързо, говори, няма време вече, разкажи ни.

Дон Делило, „Екстазът на атлета, приет на небето“

Милано

27 март 2001

13:40

Беше късно. Прекалено късно.

Оставаше малко повече от час до началото на Чернобио. Къде биха ударили? В ИСПЕС, пред Медиобанка? Или директно в Чернобио? Кой беше целта?

Намереното сред документите не вършеше работа. Нищо не вършеше работа. 27 октомври 1962 — началото на всичко може би. Енрико Матеи е бил първата жертва на Измаил. Вероятно. Инспектор Давид Монторси — втората.

Преди всички обаче бе детето от „Джуриати“. Също и сега — имаше ново убито дете на „Джуриати“.

Напразно беше. Всичко беше напразно. Измаил е велик.

Потърси причини за уволнението на инспектор Давид Монторси. Служебно дело, шест месеца след смъртта на жена му, с резолюция: „СЛУЖЕБНИ ОТНОШЕНИЯ — ПРЕКРАТЕНИ“. Нищо друго. Никаква мотивация. Никакъв намек за следващата му работа.

В телефонния указател — никакъв Монторси. В регистъра на управлението — никакъв Давид Монторси.

Два часът. Трябваше да се размърда.

Вече беше в полицейската кола. Само няколко минути бързане и се изстреляха на улица „Филодраматичи“. Сградата на Медиобанка изглеждаше дискретна като погребална агенция. На входа на ИСПЕС — Институтът за политически, икономически и социални науки, имаше впечатляващо струпване на хора. Сантовито говореше с един американец, Калимани — с група агенти. Четириъгълникът беше блиндиран. Лопес хвърли един поглед на покрива на Медиобанка — мъже в черно, с каски и снайпери. От Медиобанка излизаше група американци. Вероятно бяха проверили и там. Сапьори щъкаха навсякъде.

Отиде на площад „Ла Скала“. Засилено присъствие на карабинери. Бяха ги оставили извън голямата игра — пазеха мястото пред четириъгълника. Малко туристи. Малко минувачи.

При двореца Марино, откъдето трябваше да дойдат колите с бившите силни беше разгъната плътна верига полицаи от управлението.

Позна някои приятели от службите. Спря да поговори с тях. Знаеха всичко за Измаил. Знаеха за Париж, за Хамбург, за Брюксел. Бяха оптимисти въпреки всичко — и в Париж Измаил се бил провалил. Поздрави ги. Спомни си за детето от „Джуриати“. За Матеи. За Монторси.

Измаил никога не се проваля.

Влезе в един бар в началото на улица „Мандзони“, близо до книжарницата. Пи кафе — беше отвратително. Обади се на Лаура — даваше „заето“. Върна се в ИСПЕС.

Сантовито, Калимани, Лопес — летящ корпус. Щяха да се движат свободно вътре в сградата. Също и във Вила д’Есте в Чернобио. Американците щяха да контролират ситуацията вътре в ИСПЕС с детектори. Мястото беше чисто, никакви взривни устройства. Калимани със своите хора щеше да има грижата за залата на срещата на първия етаж.

Започнаха. Оставаха двайсет минути до пропускането на акредитираните.

На първия етаж се усещаха лоши вибрации. Черни вибрации. Мраморният под беше бляскав, а стените — мръснобели. Лопес бе избрал шестима мъже. Провери в тоалетките. Влизаха и излизаха американци, хора от службите. Сервизните помещения бяха празни, офисите — също. Един коридор обикаляше от четири страни сградата, а шестнайсет офиса — залата за срещата. Почти всеки ъгъл се наблюдаваше. Не се наблюдаваха офисите, сервизните помещения и тоалетните. На горния етаж архивът бе превърнат в оперативен център от американците, службите, полицията и карабинерите. Лопес разположи верига от свои хора — по един странично, да наблюдават всичко наоколо. Още двама полицаи постави вътре в залата. Той щеше да се движи свободно.

В залата за срещата работеха техници по настройката на аудио — видео техниката. Агенти от службите проверяваха стол по стол всяко място. Имаше американци навсякъде. Уоки-токи, слушалки.

Сигналът.

На партера започваха да пропускат акредитираните.

Лопес слезе до входа. Калимани му се стори на ръба на истерията. Сантовито беше в архива — така наречената оперативна зала на втория етаж. Акредитираните трябваше да покажат поканите си на три поредни пропусквателни пункта. Американците и хората от службите ги следваха и ги проверяваха допълнително между отделните бариери. Трябваше да преминат през тройна проверка, плюс двама американци с детектори — повече от достатъчно.

Списъкът на акредитираните се състоеше от 572-ма души. Жестока работа. Щеше да им трябва половин час. После щяха да пристигнат бившите силни.

Сред акредитираните бяха некоронованият император на миланската икономика, политици от Рим, журналисти от всички големи медии. Те пристъпваха мудно един зад друг, тъй като операциите по проверките бяха сложни. В този момент изпразваха чантата на една журналистка — тя беше бясна.

— Джакомо каза, че американците са наредили да не се пуска един журналист — възбудено му каза Калимани.

— Кой е той?

— Някакъв американец. Не можах да разбера. Казва се Линдън Галодет. Ако окаже съпротива, ще се намесим ние. Американците ще имат грижата да го спрат.

Прочетоха в списъка: „Линдън Галодет, «Интърнешънъл Интелиджънс Ривю».“ Нямаха представа кой може да бъде. Объркване. Викове. Четирима мъже от службите се хвърлиха едновременно върху един човек. Лопес и Калимани скочиха. Беше Галодет. Бяха го задържали.

Лопес взе нещата в свои ръце. Журналистът викаше и се мяташе — беше млад човек. Искаше да влезе, наричаше ги копелета. Лопес нареди да го отведат с полицейска кола в управлението и да го задържат за проверка до вечерта, след края на прехвърлянето в Чернобио.

Наоколо се виждаха готини мацки, като на ревю. Нито една обаче не обърна внимание на Лопес. И сбръчкани дъртаци. Един се бе омотал в бял шал и бе облякъл лоден, който струваше няколко заплати на Лопес. Купища журналисти. Пред входната врата — стена от фотографи.

Калимани вече бе обзет от параноя. Сантовито го нямаше наоколо. Кой знае как се кефеше в централната зала, горе, в архива, сред онези, които важаха. Той бе започнал своя валс. След Чернобио щеше да напусне Следствения и да получи назначение в Рим. Лайнар! Лопес си спомни за шефа на Следствения от 1962 — бяха го очистили.

Рано или късно щяха да очистят и Сантовито.

Присъстваха само политици на ниво. Кметът на Милано стискаше ръце с усмивка от сто карата, с блестящо теме и очила с олекотена рамка. Дразнещо. Супер католикът областен управител също беше на линия. Тук-там депутати — усмихващи се последни дупки на кавала. Жени около петдесетте — гримиран пергамент. Лайна. Навсякъде лайна. Споменът за казаното от Лаура предната вечер: „Защо го правиш?“

От отчаяние. Правеше го от отчаяние.

Никаква следа от Измаил. Последните задъхани акредитирани напираха с маски на загриженост. Тъпаци!

Последва фурор.

Започваха да пристигат колите на бившите силни.