Джузепе Джена
В името на Измаил (72)

Инспектор Давид Монторси

Проспер: Дисперата ще бъде моят край, освен ако не ми се притече на помощ една толкова дълбока молитва, че да трогне самото Милосърдие и да ме освободи от всякаква вина. И тъй като бихте искали да ви се опростят греховете, нека вашето снизхождение ми върне свободата.

Уилям Шекспир, „Бурята“

Милано

29 октомври 1962

00:10

Маура беше. Мъртва.

Давид Монторси се опита да се стегне, но не успя. Затътри се като спънат в коленете. Ръцете му пулсираха като мазол, тялото му — също. Тогава изкрещя. Беше неистов крясък. Изкрещя както крещи сам човек в пустиня — вик, издаващ нещо нечовешко. Стори му се, че се върти около ядро от нажежена до бяло празнота. Нещо яйцеподобно. Продължаваше да крещи, кръжащ сякаш около съвършеното ядро на времето. Усети нещо като пясък в гърлото и за сетен път изкрещя. Вик, който предшестваше човешкото, вик, отвъд болката. Не чувстваше. Не чувстваше, че вика. Той беше рупор на болката, мощна и нахъсана, невиждаща. Видя тънкия сноп светлина на сина си, един малък плод да се стопява в по-голямата светлина. Долови уханието на Маура, застоялата сладост на загниваща магнолия или нещо подобно. Губеше представа за нещата, в цялата тази белота думите се изличаваха. Отвън изглеждаше, че стените вибрират от крясъка му. Стори му се, че е оживял древен мъж. Не, болката му не беше обикновена болка, не беше болка в чист вид, беше някак накъсана, дори безплътна, изпразнена от съдържание, неописуема. Да, наистина се почувства като праисторически дивак, чийто вик възпламенява огъня. Слоевете на времето се бяха разместили.

Почувства се натежал, падна на четири крака, на колене, с длани на земята. Дъхът му секна, а той продължаваше да вика, да вика в тишината, с хриптящ глас, без глас. Не виждаше, навсякъде владееше тъмнина, сетне прогледна и видя дребния труп на Маура — раздърпана, изкълчена, цялата разкривена, бенките й, сега по-тъмни по синкавата кожа.

Видя окото й, лишено от зрение — едно широко отворено око. Другото бе полузатворено. Кракът й бе изкълчен, обърнат в неестествена нелепа поза. Бяха й размазали устата. Изпочупените й зъби бяха по земята. Бяха й ги счупили с чук. Чукът беше на земята, на метър от нея.

„Бледи устни, манастирска утвар от слонова кост, вливаща в мен меда на думите и на бъдното. Теб вече те няма. Вече не съществуваш. Ти беше до мен, печална светла сянко. Ти със светлина ме захранваше и с бъдност, ти плътта беше на всичките сладостни утрини. А няма те вече, вече те няма“.

Беше престанал да вика. Надаваше само жален плач, подобен на скимтене. Взе от земята между палеца и показалеца си един почти цял почернял зъб и се вторачи в белите му корени. Беше резец. А тя вече се вкочанясваше в смъртта си.

„Ръка студена, пак ме вдигни. Вдигни ме в светлината, ръка студена. Ти щом не съществуваш, и аз не съществувам“. Не беше в състояние да мисли за себе си. „Ти отлетя, малка светла сянко, и се разсея в небесносинята вибрация на небитието“. Стори му се, че онзи зъб беше пръст, щипка пръст и креда. „По-скоро аз ще умра, отколкото ти, лека и уханна, малки бял призрако, който всяка нощ отсега нататък ще оживяваш, всяка нощ, всяка нощ, всяка нощ, всяка нощ, всяка нощ, всяка нощ…“

Беше празен. Спря да издава звуци. Жалбата му свърши в мълчание.

Беше мъртва. Маура беше мъртва. А с нея, вътре в нея бяха убили сина му, сина му, сина му, сина му, сина му…

Бяха убили сина му.

Не можеше да издаде и стон. Падна на лакти като празна торба. Течението на нищото го погълна и той видя разкривени мъжете наоколо си, съзря безизразните им бели лица, почти усети пространството между черните нишки на сукното на костюмите им. Видя Крети и не го позна. Видя млечнобелите одеяния, които някога са били парашути, видя синия мехур на небето навън — лилавеещо и бляскаво — видя нещата да се отдалечават, видя размазаните тела, видя отпускането на собственото си натежало тяло на мръсния под, видя от високо малкия труп на Маура, сякаш от единия ъгъл на тавана на хангара.

И рухна. Затвори се в себе си. Почувства плътта си да пулсира. Възприе смъртта в себе си. Усети я навътре чак до гръбнака.

Не беше болка. Беше отвъд болката.

После, след часове, щеше да започне да изпитва болка, разкъсваща болка.

Мъжът от службите, Джузепе Крети, се доближи до него. Монторси бе изпаднал в безпаметен унес. Оплакваше я. Плачеше мълчаливо, като жена. Беше изопнат, почти опираше земята. Цветът на лицето му беше същият като на жена му. Хъркаше като в агония. Изчака риданията му да отзвучат. Вече отслабваха. Сложи ръце под мишниците му и едва го повдигна, отпращайки останалите с яростен поглед, нетърпящ възражения. Монторси беше като огромно чучело, натрошено на много места, като трупа на жена му. Облегна го на едната си страна и почувства притискащата му тежест, острия мирис на пот. Почти накуцвайки, го изведе с неуверена стъпка от хангара. Монторси се огъна назад. Изхриптя. Избухна в далечен плач, потопи се в него, като се опитваше да си поеме въздух.

„Аз те обичах. Винаги съм те обичал и ще те обичам винаги. Роден съм да обичам, а ти бе родена да бъдеш обичана“.

Крети го завлече до колата, сложи го да седне с крака и глава извън купето, за да подиша чист въздух.

Четирийсет годишният с тъмното палто още стоеше до колата, остана още малко мълчалив, после попита Крети:

— Май беше по-лошо, отколкото очакваше?

Крети кимна.

Остави го до Монторси, хълцащ на пресекулки. Отдалечи се към входа на хангара, обърна се, преди да изчезне в него, и видя, че Монторси бе започнал отново да повръща. А другият, с ръце в джобовете на черното палто, го гледаше ням.

Крети започна да дава разпореждания на хората около трупа на жената. Накара ги да направят стотици снимки. Чукът, с който й бяха разбили устата, бе на няколко метра от тялото, към сляпата стена на хангара. Част от хората му отидоха с мощни прожектори към тъмните ъгли. Един засне следите в някои участъци на пода, покрити с дебел слой прах. Припламваха светкавици от фотокамери. Крети оглеждаше наоколо. Даде заповед щом свършат, да напуснат. Щяха да съобщят за трупа след приключване на заснемането. Предупреди с обаждане в управлението.

Хората му останаха там часове. Претърсиха всичко, което можеше да се претърси.

Крети се върна при колата. Монторси бе покрит с палтото на другия. Люшкаше се с мътен поглед, вперен в стъпканата трева.

— Имате ли къде да спите?

Монторси го погледна отчуждено, като че ли го заговаряше човек, когото никога досега не бе виждал. После като че ли се завърна бог знае откъде и изпелтечи:

— У дома… У нас… — После отпусна глава като бездушна тежест.

— Не. Не може у вас, инспекторе. Не е сигурно.

Той отново вдигна глава.

— Така ли?… Не е ли сигурно?

— Не.

Бяха се обадили на службите директно, на номер, който не фигурираше в указателя. Секретен номер, с който си служеха понякога в Милано. Двамата агенти, които бяха приели обаждането, бяха останали с отворени уста. Наистина не беше възможно някой извън службите да знае този номер. Онези бяха посочили мястото. Бяха им казали за трупа на жената. Имаше запис. Крети прослуша — търпеливо и многократно лентата. Гласът звучеше без акцент сред припукването на записа, с магнитно смущение на фона. „Измаил ви подари нов символ. Можете да го намерите в местността Рескалдина. Там има малко изоставено летище за хеликоптери. Вътре в хангара. Жена е. Измаил е жив — чак до свършена на света“.

Вече бяха получили сигнали от Измаил. Знаеха за разследването на Монторси на „Джуриати“. Бяха настояли той да се занимае с това заедно с шефа на Следствения. Той беше прокопал тунел на правилното място. Беше си проправил път като куче с муцуна в голата земя право към сърцето на Измаил. С идването на Измаил службите се бяха разцепили. Малко отдели издържаха на натиска на Измаил. Джузепе Крети оглавяваше един, останал независим от властта му.

Всъщност той не се казваше Джузепе Крети. Това бе фалшиво име, дадено му, когато бе решено един отдел от италианските тайни служби да се опита — доколкото можеше — да се противопостави на инвазията на Измаил. Въпреки това той знаеше твърде малко за Измаил. Много по-малко, отколкото знаеше Монторси. Когато се бяха сетили да вземат машинописните ленти от убития журналист от „Кориере“, тях вече ги нямаше. Крети подозираше, че е бил Монторси. Държаха го под око. Крети го бе видял предната нощ да се навърта около пропитите с керосин дънери на полето в Баскапе. Беше разбрал, че вбесява шефа си. Но това беше друга история. Джузепе Крети бе наясно в най-малки подробности за проекта за преструктуриране на институциите, като се почне от тайните служби и от силите на реда. Със смъртта на Матеи започваше нова епоха. Измаил се възраждаше. Беше избрал Италия за мост към Европа. Американското разузнаване го захранваше, осигуряваше възхода му. Скоро щеше да проникне навсякъде.

Измаил се канеше да обвие с пипалата си цяла Европа.

— Даваме ви на разположение един апартамент — каза Крети сухо. — През тези нощи ще оставя при вас моя помощник. Сега ще ви повикам лекар. Имате нужда от успокоителни. Трябва да постоите малко сам, Монторси. Утре ще мина да си поприказваме.

Той кимна към помощника си. Казваше се Андреа Малджольо. Работеха заедно от една година и няколко месеца — от сформирането на службата, чиято дейност Крети трябваше да координира. Измаил приличаше на черен облак — заплашителен и невъзпираем. Бяха успели да откъснат само незначителни късчета информация. Знаеха за журналиста Фольезе. Знаеха за инфилтрираните в Нравствения отдел и в лабораторията. Следственият отдел в Милано беше чист, той щеше да падне последен. Шефът бе поддържал тесни контакти с Матеи. Гнилото беше в Рим. В ход бе бавно и сигурно проникване на политическо ниво. После Италия щеше да се превърне във владение на Измаил. Той не бе разбрал напълно смисъла на операцията на неговия отдел. Приличаше му обречен напън, изолиран от канцерогенното тяло на цялото, в плен на нови, по-жестоки структури.

Ясна му беше общата картина. Убягваха му подробностите. Искаше да говори за това с Монторси щом бъде възможно.

Разбра се с Малджольо. Решиха да се върнат в Милано. Избрали бяха заедно апартамента на улица „Подгора“. Ползваха, го от време на време. Беше в центъра, между Ротонда Безана и Съдебната палата. В момента беше празен. Малджольо трябваше да остане с Монторси поне седмица. Определиха смените, заместниците. Каза му, че ще мине преди обяд. Обърна се и махна на един от хората си. Онзи се разбърза. Беше военен лекар. Каза му да следва с колата си Малджольо и Монторси и да не прекалява с успокоителните. Боеше се Монторси да не направи нещо в пристъп на отчаяние, но в края на краищата се усмихна — не му се вярваше.

Щеше да направи предложение на Монторси.

Знаеше, че той ще съумее да преживее кризата. Знаеше, че ще приеме.