Джузепе Джена
В името на Измаил (70)

Инспектор Давид Монторси

Ние бяхме къща в морето, а сега в земята се размърдаха червеите.

Маурицио Куки, „Последното пътуване на Глен“

Милано

28 октомври 1962

22:20

Трябваше да се прибере вкъщи при Маура. Потръпна. Потърси с очи някакво такси на площад „Суза“. Нямаше. Думите на Арле още му действаха като удари. През дърветата видя шумна пиянска компания — отдалечаваха се пеша към булевард „Плебисцити“.

Реши да изчака обиколния тролей. Седна на извитата алуминиева пейка под навеса. Коли профучаваха лениво. Шофьорите по околовръстния път му се струваха като восъчни кукли, съвсем еднакви, неподвижни, леко приведени над здраво стиснатия волан.

Безпокойството му беше като вътрешен водовъртеж, с епицентър около гръдната кост.

Помисли си за Арле. После за Измаил. Нанесената рана непременно ще ви зарази.

Навлизаше в рискова територия.

Потрепери.

Вечнозелените дървета, тънки, черни и нащърбени в нощта, сочеха на всички страни като хилави показалци към небето, към слепите прозорци, скрити зад щори и капаци. Всичко беше покрито, защитено, но светлината щеше да проникне навсякъде. Времето на Измаил. Настъпването му щеше да бъде повсеместно. Какво означаваше да се работи над едно пророчество? Генетиката, малформациите. Народ от мембрани, с огромни очи, народ, който загноява и му текат лигите. Безчувствени, излишни членове, превърнати в чукани.

Раната тепърва щеше да го заразява.

Тролеят дойде. Кръглите и прашни лампички потрепваха от тръскането на кабелите. Работници, седнали един зад друг, задрямали по издутите седалки от изкуствена кожа, хванати бездушно на тръбите от топъл матов алуминий. Носеха почти еднакви синкави работни облекла, някои с мазни петна. Тролеят беше пълен. Той се облегна с гръб на сляпата стена, единствената, на която нямаше прозорци. Те също бяха толкова матови, колкото и алуминият, мръсни и покрити с упорит слой от смога — бясно полепващото проявление на този черен град. Застана на кръглата платформа, неравномерно въртяща се по широките завои и разтегляща туловището на тролея.

Страхът не му даваше да диша.

Заплахата от страна на Измаил започваше да се материализира, да приема форма. Какво имаше предвид Арле? Измаил беше ли се докоснал до него? Беше ли му предал индиферентното зло, на което беше способен? Или той беше нищо? Просто едно нищо.

Монторси слезе на тяхната спирка, стиснал юмруци в джобовете си. При досега с нощния студ ръцете му бяха започнали да посиняват. Само няколкостотин метра и щеше да си бъде у дома, близо до Маура.

Входната врата беше осветена. Нямаше и сто метра. Представи си прегръдката, мириса на кожата на Маура. Щеше да погали корема й и да започне дълъг, абсурден може би разговор за детето. Кризата бе преминала, затова щеше да поговори за това. Пред вратата, на втората редица от паркирани автомобили имаше кола със запалени фарове и изгасен мотор.

Пристигна и затърси ключовете си. Долови металното, почти едновременно щракване при отварянето на двете врати на колата. Страхът му набъбна. Помисли си: „Измаил е дошъл за мен“. Опасността го разтресе вертикално като електрически удар от горе до долу. Помисли си, че вече е мъртъв. Че раната вече го е заразила.

Обърна се спокоен, примирен и зачака изстрела. Помисли за Маура, за трупа на Фольезе. Прокле името на Измаил. Едва успя да различи двата силуета, които се приближаваха. Сви се в кожата си, преди края.

Почти чу изстрела и почти усети разместването на въздуха въпреки заглушителя.

Обаче нищо такова не последва.

Отвори очи. Все още бе разтреперан, с изтръпнали рамене, в очакване на последния изстрел. Беше готов да умре. Ала нищо не се случи. Двата силуета навлязоха в обсега на светлината, на крачка от него. Опита се да отпусне мускули и да регулира напрежението на кръвния си поток. Мъжът отляво беше тъмен, висок, мускулест, с решителни черти на лицето. Носеше шапка. Челюстта му беше издадена. Този отдясно беше по-възрастен. С посребрени коси. Носът му бе правилен, за миг дори си помисли, че е хубав мъж. Очите му — две сини цепки. Носеше протрит шлифер. Мъжът отляво държеше ръцете си в джобовете на дългото си черно палто. Спряха на една крачка от него.

— Давид Монторси? — попита мъжът отдясно, по-възрастният.

Дали имаше шейсет години? Или повече? Можеше ли да се нарече стар?

— Да, аз съм Давид Монторси — заекна той. Шепнеше. Още го тресеше страх.

Мъжът с посребрените коси пъхна ръка във вътрешния си джоб и порови малко в сакото под шлифера. Монторси го наблюдаваше, поразен от бавното неизчерпаемо примирение, с което го правеше. Пак си помисли: „Ето сега. Сега ще ме застреля“. Но мъжът извади едно временно разрешително, отвори го и го разлисти пред пребледнялото лице на Монторси, който не успя да прочете нищо.

— Казвам се Джузепе Крети. От италианските тайни служби съм.

За миг всичко се съсредоточи в една и съща далечна точка. Не съществуваше минало или бъдеще, а само божествен заряд на съществувание. Всичко бе ясно, макар и неосмислено.

— Казвам се Джузепе Крети, инспекторе. Молим ви да ни последвате.

— Да ви последвам?

— Налага се. Важно е. Въпросът е от изключителна важност.

— Мо… мога ли да се обадя на жена си? Само за миг. По домофона…

— Моля ви. Не настоявайте, инспекторе. Елате с нас. Извънредно важно е.

— Но…

Джузепе Крети вече отваряше задната врата на колата.

— Елате, инспекторе, елате.

Обърна се, чул тихото жужене на домофона. Потърси с очи прозореца на стаята им. Не го откри. Вече влизаше в колата. Потеглиха с бясна скорост.

В тъмното успоредно прелитащите от двете страни светлини на сънливия Милано оставяха бляскави ивици по тъмните стъкла.

— Казахте, че се казвате…

— Крети. Джузепе Крети. — Монторси замълча разтревожен, зашеметен, като човек, готов за някакво разкритие. Едно дълго таено познание, което нарастваше нямо като растение.

— Мога ли да попитам за причините? За какво… става дума?

— Не мога да ви кажа нищо, инспекторе. Моля ви. Не задавайте въпроси.

Това Измаил ли беше?

Отново замълчаха. Беше се отказал да разпознава улиците и площадите, по които преминаваха, и дори не се опитваше да премине с поглед отвъд предното стъкло. Оставил се бе да го возят като неодушевен предмет.

Постепенно започваше да осъзнава. Раната скоро щеше да го зарази.

Пробягаха покрай една ротонда. Не знаеше къде са. Излизаха от Милано. Облада го някаква смътна мисъл.

Преминаха покрай празни хангари — огромни кухини от помътнял алуминий на черти. Паянтови огради, разядени от влагата, метални платна, огромни складове, непотребни контейнери, големи тенекиени бидони, пълни със застояла мръсна вода, локви от мека кал, отразяващи ослепителната светлина на периферни фарове.

Поеха по някакъв черен път.

Видя бялата арка на един мост, светлия издут търбух на циментово влечуго, което притискаше града. Той вече беше зад тях. Избегнаха скелета на изгоряла кола — изтънял ламаринен труп, стопена пластмаса, маса от смола. Фаровете осветяваха следи от гуми, запечатани в мазната кал, почти вкаменени — древна, позната отнякъде територия. Храстите бяха оголени, а сред тях — изтрити мръсни ивици пластмаса трептяха между сухите клони като хилави призраци. Вертикални купчини боклук от мокра хартия и грес — сметище. Завиха наляво. Гумите затъваха в калта. Колата обаче поднесе. Крети караше мълчаливо. За миг обърна волана обратно. Навлязоха в черно поле.

Вдясно се мяркаха правилни редици дървета, като черни гъвкави стрели. Небето извън Милано, като преди няколко часа в „Метанополи“ беше блестящ купол, кух шпил, металически, поклащащ се снаряд, гледан отвътре. Пресякоха пояс от зеленчукови градини, граничещи една с друга, ограничени пространства, от които се подаваха глави на зелки, дървени бараки и разкривени сечива, лианоподобни коренища, решетки, порутени огради. Крети усили скоростта. Отново зави, срязвайки тъмните геометрични редици. За миг се загуби светлата диря на въздуха и те попаднаха в пълна тъмнина. Пак излязоха досами напоителен канал. Въздухът в купето бе неподвижен, студен. Двамата мъже не говореха. Монторси все така трепереше.

Приближаваше се до някакво разкритие от особена значимост.

Каналът продължаваше прав и шумящ с течащата си вода. След няколко минути потискащата му воня на шахта проникна в колата — смрад на изкуствена сяра, тор и накисната хартия сред течение от топли мехури. Нов завой. Провидя се светло сияние, очертаващо кубичен тъмен силует.

Постройка като другите, които току-що бяха отминали. Очертание като от картон, но много по-голямо, високо и широко от другите хангари, което нарастваше колкото повече се приближаваха към него. Един геометрично правилен тумор насред разхвърляното поле на Миланските околности. Видя да се отваря път, подобен на гладка правилна писта, започваща от сградата в обратна посока на тази, от която идваха. Крети внезапно форсира, едно последно придърпване, зави рязко и задницата на колата сякаш пак му се изплъзна. Спря. Там явно ги очакваха още три коли. Не бяха коли на полицията, нито на карабинерите. Вероятно бяха на службите. Колеги на Крети и на мълчаливия четирийсет годишен мъж. Те внимателно отвориха вратите си. Монторси направи същото. Слязоха.

Веднъж стъпил на крака, той се почувства малък и спаружен в огромното правилно разорано място срещу огромния склад. Видя някаква жълта машина, нещо като трактор със сложни механични приспособления, като триколка отзад. Колите бяха оставени със запалени фарове — лъчи, наситени с приглушена светлина срещу външните стени на склада.

— Това е неупотребяван хангар — каза Крети. — Бил е тренировъчно летище на някакъв клуб. Вътре са си държали самолетите. Изоставен е от години. — В чертите на лицето му имаше нещо англосаксонско. — Последвайте ме, ако обичате.

Направи знак на мълчаливия мъж с черното палто, който видимо стисна челюстта си и не помръдна. Крети тръгна и Монторси го последва.

Облегнати на полуотворените врати на колите си, колегите на Крети ги наблюдаваха. Като вървеше към леката, широко отворена врата на постройката той видя останките на самолет — боядисан в бяло биплан. По чудо оцеляла наполовина перка висеше върху демонтиран мотор. Нямаше стъкла, бяха свалени.

Всички ги гледаха, следвайки мислено скърцането на равномерните им стъпки по чакълестия пясък.

От вратите — две огромни вертикални порти, които сякаш можеше да помръднеш само с полъх на въздуха и от които висеше ръждясал катинар — една нарастваща по мощност светлина проникваше от вътрешността, по-силна от онази на фаровете на многото коли, насочени към хангара. Лицето на Монторси изразяваше недоумение.

Преди да влезе, Крети се обърна към него, изгледа го, после тръгна отново.

Монторси си помисли: „Сега ще ме убият. Ще ме изстискат и ще ме убият. Ще ми сторят онова, което сториха на детето“. Беше започнал неудържимо да трепери.

Вътре имаше части от корпуси на самолети и безмоторна машина с части от светло дърво, без нито една повредена част. Сигурно сега я сглобяваха. Мястото изглеждаше като внезапно напуснато заради наближаваща катастрофа. Надушваше се силна химическа миризма на пърлено.

Употребявани парцали висяха на прашна закачалка от дърво и метал, едва крепяща се на стената. А също и комбинезон със засъхнали мазни петна. Да, беше имало катастрофа. Сякаш бял дроб изхвърляше задушливия дим. Ярки снопове светлина се сплитаха зад скелета на малък самолет за екскурзии. Платнища с щампирани върху тях шарки, като гипсови покривала, падаха вертикално и завършваха в купчина дебели леки въжета — явно бяха парашути. Монторси се опита да отгатне крайната точка, осветена от фаровете. Светлината беше същата като на терена в Баскапе предната нощ, която проникваше в обезглавения и обгорял труп на онова, което бе останало от Енрико Матеи. Мястото обаче бе покрито. Крети вървеше пред тях. Трябваше да заобиколят един кръгъл ротор, отрупан с фиксирани метални елементи като многоцифрен код — последователен, сложен и неразгадаем.

После ги връхлетя призракът, призракът на светлината.

Помисли си: „Тук. Ще ме убият тук“.

Попадането в центъра на светлината беше като стихия. Трябваха му няколко секунди, за да нагоди очите си, гурелясали от умората. Внезапно видя свръхбляскавото име на Измаил. Усети точно как инфекцията от раната прониква в плътта му, в съзнанието му, в едно необятно тяло от чувства и недоловими трепети.

Съгласно пророчеството знакът на Измаил трябваше да бъде отпечатан на обляното му от светлина чело като своеобразен център на препълненото му същество.

Тялото беше свито на земята. Някакви мъже го гледаха, подобни на мъжете, които стояха извън хангара. Изглеждаха някак тъмни, защото бяха облени от по-силна светлина. Заприлича му на лунна станция. Беше като кацане на древна, далечна планета, небесно тяло, идващо вечността. Времето се разкъса, бъдещето се стовари върху настоящето, двете пропаднаха в миналото и с трясък се сгромолясаха.

Боязън. Страх. Убеденост в края. Наказанието взимаше огромни размери.

Беше готов за трансформацията.

Тялото лежеше свито като тяло на дете, пораснало дете, придобило вече съзнание за света, но още не напълно. Тяло, което пристъпваше към една бадемоподобна по цвят светлина.

Видя зейналата рана в средата на тила. Усети точно болката, която бе изпитал мъртвецът. Видя парченцата кост, почувства скърцането при изкъртването им. Съзря мрака под черепния свод. Беше изтекло малко мозъчно вещество. Косите бяха пропити със съсирена кръв.

Приближи се с походката на мъртвец.

Отблизо осветеното тяло изглеждаше още по-малко. Надуши мириса на прах, който не можеше да покрие изцяло детския аромат. Сбърчи чело, лицето му се сви, огъна се в себе си, превръщайки се в синкава вертикална линия без очи. Не го засмука болката, а нещо по-наситено, първично, сякаш му изтръгваха самото сърце. Видя светлото жълтеникаво лице, синините под очите, многото кръв. Погали косите и усети съсиреците. Погали кожата — беше като мокър втвърден памук. Усети луничките под пръстите си. Трупът почти пулсираше от болка и самота. Заля го вина.

Раната го бе заразила.

Повърна, изцапа си панталоните.

Беше мъртва жена. Беше Маура.