Джузепе Джена
В името на Измаил (66)

Инспектор Давид Монторси

Ако има по-тъмни места от нощта, той би ги открил.

Кормак Маккарти, „Син Божи“

Милано

28 октомври 1962

20:20

Отиваше на срещата с Арле, със Злото.

Осем и двайсет. Пътуваше с такси. Монторси бе решил да не казва на шефа и на останалите. Искаше сам да отиде в института на Арле на улица „Аргон“. Не искаше да оставя следи, не искаше да бъде проследен от управлението до мястото, което доктор Арле се канеше да заеме, като напусне Следствения.

Беше открил снимката на „Джуриати“ в дома на Матеи, а зад Господаря на Италия Арле, с погребално изражение. Арле ли беше Измаил?

Трафикът беше слаб. През нощта щеше да има заледявания. Таксито излезе от центъра и се отправи на юг. Спирали бял дим от комините на комплексите за бедни се издигаха тежко, призовани химически от мистериите на земята, от мокрия сън на гранулирания асфалт — да, мистериите на земята упорито присъстваха и тук, в сърцето на града. Изкуствената кожа в купето на таксито издаваше топлина и сладък утешителен мирис на пот. Въздухът сякаш издишваше себе си. Отпусна тила си и почувства как прилепва изпотен към издутата светла кожа на задната седалка.

Виждаха се звезди. Студени и далечни, изникнали от нищото. Може би тази звезда вече не съществуваше, а светлината, която беше излъчила, пробиваше пространството, упорстваше бяла и ледена. Същата бледа тъкан като лицето на жена му, когато се натъжаваше, същите конвулсии, които караха тялото на Маура да хълца и на устата й да избива пяна, те ли бяха разтресли в далечни времена небесните тела? А сега светлинният товар, изпратен от звездата като дълго тънко светещо стенание от животинско отчаяние, достигаше дотук отвъд собствената си смърт, тъй като вече не съществуваше източникът, който го бе произвел.

И така, отпусна се. Още му се струваше, че е самият той, макар да си мислеше, че вече е друг. Заспиваше. Главата му потрепна — условния рефлекс на децата между две леки задрямвания. Беше почти като сън. Колите, улиците, Милано… Така нареченият бум… Видя Милано да се разтопява в огромни потоци пари, видя хората в купетата на техните коли как стават светли и мъгляви като парите, видя парите да се втечняват, да се процеждат и самопоглъщат — странен искрящ кръг… Колко зла можеше да бъде една целувка? Какво е съотношението между болката и златото? Мислеше, мечтаеше. Виещата се последователност на нуждата… Нуждата, която прави светещ въздуха, застоялия въздух. Тя е като кюлче с неоценима стойност, светъл кристализирал въглен, утаен, станал блестящ и черен, от който винаги могат да бъдат изковани ограничен брой пари, монети — лири, които ще носят отпечатани ликовете на големи личности… Нуждите… За миг видя Маура да ходи по голяма нужда… И клюмна като умрял, забравяйки се на седалката на таксито. Сънят го бе завладял.

Присъни му се Енрико Матеи. Беше седнал, наведен над скален ръб, с опънат, леко наклонен прът на въдицата, блестящата корда бе неподвижно потънала във водата до далечна плискаща вълна, голямо бурно водно огледало, сиво-син простор, който в далечината се сливаше с небето. Трябва да беше Исландия. Матеи беше наведен. Давид можеше да види темето му. Вятърът го брулеше в самозабрава. Той се приближаваше до Матеи и усещаше как дишането му се затруднява. Силуетът на Матеи леко се поклащаше, като майка, която люлее въображаемо дете. Едно много бяло дете… Той се приближаваше, а Матеи беше там, на две крачки, ловеше риба и се поклащаше. Виждаше ръката си да се протяга към Матеи, виждаше квадратчетата на шотландското каре на ризата му, приведеният му гъвкав гръб, който се виеше, полюшквайки се. Накрая го пипна и му се стори, че пипа мъртвец. Ужасът начаса го разтресе. Почувства, че се опитва да крещи, а не може. Матеи се обърна бавно — мъртвец, който се движи. И тогава видя… Не беше Матеи. Беше Маура. Приличаше на Матеи, а беше Маура. Беше восъчнобяла. Приличаше на кукла от восък и му се усмихваше. Имаше толкова големи сенки под очите, че приличаха на изрисувани синини. Продължаваше да му се усмихва. Беше по-малка, още по-малка, отколкото в действителност. Практически едно дете, едно свръхбяло дете. Полюшваше леко малък посинял плод, мъртъв безжизнен плод също от восък с две големи, почти изрисувани сенки под очите без мигли. Две посинени, иначе блестящи черни очи. Маура го люшкаше и му се усмихваше. После започна да кашля, отначало леко, после все по-силно, на вътрешни пристъпи. Не беше ясно кашля ли, или се опитва да говори. Пристъпите ставаха все по-мощни, а той стоеше неподвижен. Вече кашляше и плюеше пръст. Плюеше пръст, суха и камениста пръст. И зъби, парченца от зъби. Беше престанала да се люшка и кашляше силно, като продължаваше да плюе тъмна пръст и зъби… Тогава Монторси се събуди.

Беше потънал в ледена пот.

Притесняваше го влажната и лепкава топлина на седалката. Беше заспал за няколко минути и бе разтърсен от кошмар. Извън прозорчето се точеше зеленият прашен площад „Суза“. Беше заспал дълбоко и за кратко. Образът на Маура сякаш се бе запечатал в роговицата на очите му, виждаше я отразена в прозореца, дори извън него — бледа, с дълбоки черни сенки под очите.

Тъмният тил на шофьора следваше извивката на площада. Милано беше пуст и черен.

Няколко минути по-късно пристигнаха.

Това беше частен институт. Прочете табелката отстрани до вратата: ИИГМ. А отдолу: „Институт за изследване на генетични малформации“. Какво ли значеше? Арле минаваше от Следствения отдел в този частен институт. Стоеше объркан пред табелката. С какво щеше да се занимава тук Арле? Не беше ли той преден пост на Измаил?

Давид Монторси докосна един от кръглите нитове, забити в шлифования портал — орнамент с леко средновековен привкус, фалшив и ръждясал. Струваше му се, че не се е събудил докрай от кошмара. Обърна се към другата страна на пътя. Една, две коли. Излизаха от града, още няколкостотин метра по моста и са вън от Милано. Една улица, перпендикулярна на булевард „Аргон“ от другата страна на широкия, вероятно древен илирийски път, лъщеше с неестествен блясък и сякаш лъхаше на топъл жасминов въздух. Помисли си за последните години. Бяха като пясък без мирис, който се изплъзва между пръстите. Помисли си, че всичко беше погрешно, че не трябва да бъде там, пред тази врата. Зад тази врата дишаше Измаил. Измаил беше грешка. Всичко беше грешка. Кой всъщност беше този мистичен Измаил, Измаил Носителя на Смърт, Измаил Окупатора, Измаил Безвремевия? Кое беше това златно име — злато в тъмнината — само блестящо, неуловимо и безформено? Самият Арле ли беше?

Имаше един звънец, един-единствен звънец. Позвъни.

Отварянето беше механично, малка вратичка, монтирана в голямата врата се отвори автоматично. Вмъкна се в конуса слаба светлина. Вътре го чакаше охраната. Нисък масивен тип с прашна черна престилка. Беше набит, с широк сплескан нос, с коси на странно закрепени едри вълни, като едва ли не напръскани с лак. Попита за Арле. Охраната каза, че го очаква. Той добави, че е инспектор Монторси от Следствения отдел. Типът отговори с дрезгав глас, с едновремешен акцент, вероятно от областта Емилия или от района на река По. Каза да го следва, защото доктор Арле е дал указания. Преминаха по тесен двор. Монторси го попита дали доктор Арле отдавна ръководи института, но мъжът беше затруднен да отговори, само бегло спомена, че може би от шест или седем месеца. Идваха ли много посетители в института? Около двеста и петдесет. Не е много ясно кой бива приет тук, подхвърли Монторси. Онзи отвърна, че така било по-добре, по-добре да не знаеш нищо за клетите създания. Те умират, често умират, преди да са станали на седем години.

— Преди да са навършили седем години? — удиви се Монторси.

— Да. Децата. Децата с малформации. Те живеят малко. Седем години, не повече. Не оцеляват. По-добре е за тях. По-добре.

Изведнъж проумя. Проумя защо бе такава ръчичката на умрялото дете на „Джуриати“. Щеше да поиска допълнително разследване, щом се върнеше в управлението. Щеше да поиска нова аутопсия, но не извършена от Арле и хората му. Беше сигурен, че щяха да открият някаква малформация в тялото на малкото нежно трупче от „Джуриати“. Детето идваше от института на „Джуриати“.

Прекосяваха втори двор, по-широк от първия, трябваше да има и трети. Винаги е така — хората си стоят спокойно и дори не подозират, че някои нещастия могат да се случат. Той, Монторси, имаше ли деца? Отговори, че жена му очакваше първото, и другият млъкна, не каза нищо и продължи да влачи крака, произвеждайки мек шум като от чехли, тътрейки провлачено подметки. Явно обувките му бяха големи.

Наистина имаше трети двор. По-вътрешен. Сенчест и тесен като първия. Охраната спря до него. Показа с брадата си и повдигайки за миг ръка от набитите си гърди посочи малка остъклена врата, осветена отвътре с бледа светлина, приглушена с перде от тензух. Каза му да мине оттам. Кабинетът на Арле бил в дъното вдясно. Да премине целия коридор и вратата на Арле е последната.

Каза му да не гледа по стените на коридора. Защото ако е впечатлителен, било по-добре да не гледа.

Светлината отвътре беше бяла и равномерна, а коридорът — тесен и дълъг. На един метър от пода, на равни разстояния се отваряха широки прозорци. Имаше усещането, че стъклото е дебело, може би двойно. А може би дори не беше стъкло, а някаква пластмаса или нещо такова. Не врати, а прозорци. Стъклени стени. Не ги брои. Трябва да бяха десетина, преди да завие в края на коридора.

Забави ход. Помисли си за мумията. Един ужасяващ вързоп.

Като че ли прекосяваше магнитно поле. Прозорците срещу него — един отдясно и един отляво — бяха полюсите. Погледът му се плъзгаше, опитваше се да го задържи, но той сякаш не му се подчиняваше, беше отделен от нервната система.

Двата прозореца бяха тъмни, не можеше да се отгатне нищо от онова, което беше зад дебелите стъкла. Отдясно видя само ивица засъхнала пяна, сякаш някаква мукоза се бе залепила, спускайки се бавно надолу като вендузи, които не могат да се задържат.

Но това бе само миг. После дойде стената. Отново два прозореца, по-близо до края на коридора.

При втория прозорец отдясно някакво сгромолясване го накара да подскочи — някакво тяло се бе хвърлило към прозореца. Един глух и страшен шум. Опита се да отклони погледа си към отсрещния прозорец, който беше тъмен. Шумът от падането се повтаряше непрекъснато, почти френетично. Той се опита да държи погледа си вперен пред себе си. Падането ритмично го следваше. Внезапно се обърна, като от изпуснат нервен импулс, и тъкмо навреме, за да види широките зеници на едно дете, деформираното му теме — един огромен мехур месо, завършващ в костен мазол, с лице долепено до стъклото, с огромни разширени зеници без бяло около тях. То се усмихваше. Усмихваше се с безумна усмивка. Може би това дори не беше усмивка. Лигите му течаха по стъклото, удряше с ръце. Не можеше да се разбере дали е сляпо или вижда Монторси. То блъскаше с двете си ръце по стъклото сякаш не чувстваше болка. Видя несъразмерните мембрани между пръстите му и затвори очи, а когато ги отвори след две крачки, вече нямаше прозорец, а бяла стена.

Сега ги преброи. Оставаха осем прозореца до завоя. Едно дете имаше две глави. Имаше и труп с глава, отстрани до ръба на легло. Светлините бяха мъждиви. Вероятно всички бяха слепи. Наоколо нямаше никой.

Облегна се на стената между два прозореца и си пое дъх.

Арле беше в дъното. Стигна до завоя.

След завоя нямаше прозорци. Коридорът беше сляп, равномерно осветен с луминесцентни лампи. Самото място приличаше на тръбовиден апендикс. На Монторси му се струваше, че върви през лабиринтите на черво.

Видя бялата врата. Почука. Чу гласа на Арле. Гласът на Злото. Казваше му да влезе, да влезе, разбира се.