Джузепе Джена
В името на Измаил (59)

Инспектор Гуидо Лопес

Онези, които ще бъдат убити, ще бъдат захвърлени в ъгъла. Непоносима смрад ще се разнася от техните тела, а от планините ще потече кръв.

Пророк Исаия

Хамбург

26 март 2001

07:00

Лопес беше в централата с Вунцам, когато дойде обаждането — на паркинга зад авто грила, край аутобана на запад, беше открит мерцедесът с тялото на Ребека. От авто грила бяха повикали полицията, за да съобщят за кражбата на рено еспас на двама френски туристи. Патрулът пристигна късно на мястото. Полицаите бяха срещнали затруднения с двамата туристи, които не говореха немски, нито английски, а полицаите слабо разбираха френски. За всеки случай претърсиха района на авто грила, паркинга кола по кола, после бензиностанцията, спрелите коли по посока на автострадата. Така бяха открили мерцедеса. Бяха помислили, че хората вътре спят. Бяха видели тялото на Ребека, клюмнало смълчано, обвито в мрак. Бяха почукали на прозорчето, но Ребека не бе отговорила. Тогава бяха разбили вратата. Тя седеше наведена на седалката, с лице, облегнато на тапицерията. Два куршума бяха пробили челото й. Виждаха се две равни струйки кръв и сиво вещество. Бяха се обадили в централата.

Лопес и Вунцам се бяха изгледали мълчаливо.

Хохенфелдер бе откаран в болница — черепна травма и шок. Лопес не можеше да стои дълго на крака, ударът в коленете беше му причинил две големи болезнени синини, а лявото коляно започваше да се подува. Вунцам разпореди издирването на еспаса по блокадите, а също и на границата. Човекът, който бе убил Ребека, куриерът с „малкия пакет“, двойникът на мъртвеца от улица „Падуа“, отново се бе изпарил. Мислеха, че ще смени колата, че ще открадне друга, вероятно в някое населено място, но би било невъзможно за толкова кратко време да установят с каква кола се канеше да мине границата. Дори изобщо не бе сигурно, че се кани да мине границата. Според Лопес и Вунцам една от възможностите беше мъжът лично да откара товара си в Брюксел, при положение че действително Брюксел беше дестинацията на „машините“. Прехвърлянето на док 11 се оказа отклоняване на вниманието. Люба беше притиснат и изстискван с часове. Лопес беше го мярнал за малко да минава по коридора извън кабинета на Вунцам — дясното му око представляваше подута буца, от която се процеждаше кръв, косите му бяха слепнали от пот, а раменете — превити. Вунцам се бе върнал в стаята и клатейки глава, бе казал на Лопес, че Люба не знае нищо — нито за децата, нито за Брюксел.

Бяха претърсили двете стаи на Ребека във „Форбах“. Хард дискът на нейния персонален компютър не бе оказал съпротива, но не бяха открили друго, освен работни документи, финансови проекти, невинни имейли. Бяха проверили електронния й бележник — никаква следа от Боб, от Клемансо, от Терцани. Откъм главата на леглото й обаче стоеше същата бяла лента, изписана с черно мастило, която Лопес бе намерил в Париж и Милано, в стаите на Клемансо и Терцани: „Измаил е велик“. Лопес нареди да занесат лентата в централата. Беше се вторачил в нея и не успяваше да мисли за нищо, докато Вунцам не бе се върнал от разпита на Люба. Тогава дойде обаждането от авто грила.

Не знаеха какво да правят. От политическите среди едва ли щяха да се намесят. Нямаше да има натиск по всяка вероятност. Смъртта на Ребека отдалечаваше необходимостта от предпазни мерки. Вунцам и Хохенфелдер държаха отворена следата на Карл М. — служител от антуража на един евродепутат в Брюксел. Не можеха обаче да направят никаква официална стъпка. От децата нямаше и следа. Посредничката беше отстранена. Разполагаха с една нищо недоказваща телефонна следа. Разговорите с Париж и Милано бяха само възможна интерпретация, нищо повече. Мъртвите нямаше да проговорят, нито пък живите. Опитаха с пласьора на Ребека, Францискус Клам. Опитаха с Клаус Баум — онзи дето по телефона й бе предложил една „игра“. Вунцам ги докара в централата и опита да ги разпита. Не знаеха нищо. Арестува ги, но това нищо не помогна.

Разсъждаваха до късна доба. Съвършено съвпадение на хипотези: група последователи на Измаил, дълбоко проникнали в политическия елит, която действаше несмущавана в Европа; групата се събираше, за да извършва ритуали, включващи деца; групата намираше и доставяше деца, влизайки в контакт с педофили в Европа; групата изпълняваше програмата на Измаил, която включваше сензационни акции — като атентата срещу Кисинджър в Париж — и повече или по-малко тайни акции. Във втория случай силите на реда бяха заставяни да мълчат под натиска на политиците, сред които Измаил имаше стабилни връзки. Смъртта на мъжа от улица „Падуа“, който приличаше на куриера на Ребека, трябваше да бъде по някакъв начин свързана с историята от Хамбург. Няколко дни преди нея в Хамбург бяха пребивавали представители на групата на Измаил. Малко след това един от тях бе нападнал Кисинджър. Скоро Измаил щеше да направи опит за ново покушение на срещата в Чернобио, където сред другите участници отново беше и Кисинджър.

Вунцам убедено кимаше, докато Лопес правеше схема, свързвайки фактите. Според Вунцам не оставаше друго, освен да се дочака Чернобио, да се опитат да защитят лидерите, надявайки се да стане като в Париж — операцията на Измаил да се провали. Според Лопес Вунцам имаше право, но той трябваше поне да се опита да намери детето, което бе изчезнало в Милано. Имаше две алтернативи: да го начукат на политиците, да пренебрегнат натиска върху Сантовито и да изстискат Инженера, за когото беше сигурно, че знае нещо за Измаил; или пък да тръгнат по следата от Брюксел, вярвайки на онова, в което вярваха до момента относно Ребека и размяната на док 11. Вунцам беше объркан — детето от Милано може би е било на някой от участниците в оргията. Ясно беше, че ритуалите на Измаил се правеха по време на ПАВ, без знанието на мнозинството от участниците. Възможно е мъжът, който беше отвлякъл детето от склада, да няма нищо общо с Измаил.

Може би Вунцам имаше право. Лопес трябваше да реши. Да се върне при Сантовито с празни ръце или да рискува в Брюксел.

Щеше да преспи в централата. Щеше да вземе самолета за Брюксел сутринта. Опита да се успокои. Сви си цигара, но не успяваше да извади от ума си Ребека, мъжът в мерцедеса, идентичен с Терцани, детето, Инженера, Лаура.

Лаура. Мисълта за Лаура го удряше като чук. Лаура, Лаура, и пак Лаура! Отново се сети за Измаил, за Инженера. Хвана го страх.

Върна се в офиса на Вунцам, който се бе прибрал вкъщи. Беше два и половина. Обади се на братя Пруна.

Братя Пруна живееха на улица „Томеи“ в Калвайрате и бяха трима. Но обикновено оставаха двама, защото един от тях винаги беше в кафеза — на ротационен принцип. Лопес им плащаше от парите на Следствения: следене, тайно наблюдение, мръсна работа. Те не работеха, живееха от дребно пласьорство и подред ги прибираха на топло. Той им плащаше добре. И те работеха добре. Дори бяха перфектни. Беше го страх за Лаура. Инженерът бе накарал всички да замълчат. Натискът върху Сантовито трябваше да дойде отвисоко. Инженера имаше връзки на дълбоко ниво в службите. Лопес не се съмняваше, че Лаура не знае нищо за Измаил. Тя обаче беше част от групата, кръжаща около Инженера. Боеше се, че Инженера или онзи, който стоеше над него, би могъл да тръгне срещу Лаура. Ребека бе премахната, защото знаеше. Лопес не знаеше колко знае Лаура и затова се боеше.

Братя Пруна най-накрая отговаряха и направо го пратиха по дяволите. Те обаче имаха нужда от пари. Лопес им даде адресите на Лаура Пенсанти и на Инженера. Поиска и двамата да ги наблюдават тайно. За връзка той щеше да им се обажда. Обясни им в общи линии положението. Инженера беше перверзен тип и се бе забъркал в история с дете. Лаура беше жертва и трябваше да бъде защитена. Братя Пруна разбраха много добре. Споразумяха се за цифрата и за закрилата на третия брат, който беше в затвора „Сан Виторе“. Наблюдението трябваше да започне веднага. Братя Пруна още веднъж пратиха Лопес по дяволите, после отстъпиха. Важното беше преди всичко никой да не се доближава до Лаура Пенсанти.

— А какво ще правим с нейния мъж? Ако си има някой, какво ще правим, мамка му, а, Лопес?

— Няма мъж.

Тишина. Бяха разбрали.

— А когато е на работа?

— Плащам ви. Ще го измислите как да я следите, когато е на работа.

— И колко ще трае това?

Той се обърка. Колко ли щеше да трае?

— Два дни.

Ако не стигнеха, щеше да вдигне цифрата.

— А другият тип?

— Инженера ли? Достатъчно е само да го следите. Разбихме му офиса, имаме и телефонните разпечатки. Мобилният му телефон е под контрол. Въпросът е да не се доближава до Лаура Пенсанти.

— Ама на оня трябва ли да му правим нещо лошо?

Замисли се.

— Не. Не, не правете нищо. Важното е да не се доближава до момичето.

— Абе, ти що не накараш твоите хора да ги вършат тези работи?

Другият Пруна отзад се смееше.

— Ами вие от какво ще се храните? „Стоката“ не ви стига, нали? — засмя се Лопес.

— Каква стока бе, Лопес? — Всички се засмяха, напсуваха се и се разделиха.

Дадоха му пижама, той нямаше нищо. Не си ми зъбите и в устата му беше отвратително, нямаше практически никаква слюнка от „тревата“ и напрежението. Коляното му бе спаднало, но синините пулсираха от болка. Мислеше за Лаура. За Брюксел. Мислеше за багажника на мерцедеса. Беше сигурен, че вътре е стояло бледо и неподвижно, внимателно положено детето. Може би то беше вече мъртво някъде. Може би мъжът се бе освободил от него, както се бе освободил от Ребека.

Усмихна се за миг преди да заспи, мислейки за Лаура, която също го бе нарекла „мека пишка“.

Събуди се в седем. Пак не си изми зъбите. Устата му беше същинска помийна яма. Изплакна я със сапун. Остана му горчив привкус на езика. Синините не боляха толкова, но краката му трепереха.

В осем и половина пристигна Вунцам. Прочетоха заедно записа на телефонния разговор до помощник-секретаря Карл М., а Вунцам му даде и една папка за този тип. Имаше снимка. Фотокопира всичко. Рехав доклад. Карл М. се бе опитал да направи политическа кариера при Зелените, явявайки се на местните избори четири години по-рано извън Мюнхен, на юг. Не бе се справил. Започнал да работи за партията — организация, посредничество, различни контакти. С две думи, момче за всичко. Докато не го повикват от Брюксел — там става асистент на двама зелени депутати от Европарламента. Имаше контакти с кого ли не: с хора от ЦДУ, СПД, либералите. И не само с германците. Говореше перфектно английски, френски и разбираше италиански. Никакво престъпление. Ерген. Четиридесет и три годишен. Постоянният му адрес беше в Мюнхен, но от две години пребиваваше в Брюксел. Депутатите, за които работеше, не бяха участвали в нито една история, която би могла да даде насока или потвърждение на Лопес — нищо, свързано с трафика на дрога, нищо нередно. Бяха автори на няколко проектозакона. Един от тях заинтересува Лопес: искане за режим на не облагане с данъци на църквите и сектите. Сети се за Измаил, ала сектата на Измаил не се нуждаеше от подобен режим. На практика той нямаше нищо налице срещу Карл М., освен засеченият разговор по клетъчния телефон на Ребека. Не знаеше какво да прави. Щеше да кацне в Брюксел и да се опита да направи нещо. Претегли вероятността да се чуе със Сантовито, за да се добере до някой евродепутат, но се отказа.

Телефонира на Калимани, информира го, че ще остане още един ден. Калимани не попита как е минало в Хамбург, и без това беше ясно, че в Хамбург нещата не стояха добре. Както не бяха били добре в Милано и в Париж. Каза, че Сантовито се бил изтощил до крайност заради историята с Чернобио. Предната вечер на „Фатебенефратели“ непрекъснато сновали полицаи и шефове на безопасността от американските служби. Направили план. Сантовито дал заповеди на Калимани. Американските служби, италианските служби, карабинерите, полицията и Следствения щели да нанесат удара. Би трябвало да се чувстват сигурни. Но всъщност нищо не беше сигурно.

Лопес изчака да стане десет, за да се обади по мобилния на Пруна, онзи, дето следеше Лаура. Той беше сънен, напсува го и каза, че му е набутал лайняна работа. Докладва, че нощта била спокойна. В осем и четвърт Лаура, която съвършено отговаряла на описанието на Лопес, бе излязла от къщи, беше отишла пеша до метростанцията „Порта Романа“ и бе взела влакчето за Корвето. В Корвето бе хванала номер 93, бе слязла на булевард „Ле Пулье“, в поликлиниката, където работеше. Пруна се бе престорил, че иска час за преглед. Връщал се в претъпканата поликлиника през двайсет минути, срещнал я един път, всичко изглеждало спокойно. Лопес повика другия брат Пруна, онзи, който дишаше във врата на Инженера. Той си беше вкъщи.

Обади се на Лаура. Тя беше заета с пациент. Беше му казала, че психотерапията в общинските поликлиники е на практика социална дейност. Стори му се по-любезна, дори го попита ще й се обади ли следобеда. Той каза, че ще бъде извън Милано, но че ще й се обади. Тя си взе довиждане с него, без да го нарече „мека пишка“ този път — при нея имаше пациент и не можеше да го направи.

Вунцам го изпрати до летището. Каза, че Хохенфелдер щели да го изпишат следобеда — направили му снимка и не намерили сериозни увреждания. Лопес каза, че е доволен, макар че Хохенфелдер не му бил особено симпатичен. Вунцам се усмихна, кимна в знак на съгласие и каза, че споделял мнението му за Хохенфелдер.

На сбогуване се прегърнаха.

В един часа Гуидо Лопес кацна в Брюксел.