Джузепе Джена
В името на Измаил (58)

Инспектор Давид Монторси

Кого така упорстваш да спасиш?

Андреа Дзандзото, „Метео“

Милано

28 октомври 1962

17:10

— Инспектор Монторси? — прозвуча познат глас в слушалката.

Тази изкуствена студена вибрация в дъното на гласа — един нечовешки, безстрастен пад. Беше Арле.

— Да, Монторси е.

— Арле се обажда. Доктор Арле.

— Да.

— Вижте… — Проточено, неестествено мълчание. — Вижте, исках да ви питам дали… — Смущение по линията. Случайно ли беше? — … е възможно да се видим.

Цвъртене на чувства, свръхчиста фибрилация на нервите пред опасността.

— Във връзка с какво, докторе?

— С онова, което си казахме днес, инспекторе…

— С онова, което си казахме днес?

Металическата тишина, въздухът между частиците въглен в магнитния пояс на линията.

— Да. С онова, което си казахме днес. Детето от „Джуриати“. Мислих за онова, дето ми казахте, Монторси. За това колко деца в подобно състояние са минали през лабораторията през тези години.

Център. Монторси реши да скрие еуфорията си. Трябваше да покаже смущение, да изчака.

— Да, разбирам…

— Възможно ли ви е, инспекторе?

— Мисля, че да.

Изсъскване в другия край на жицата.

— Добре. Много добре.

— Кога можем да се видим, докторе?

— Какво ще кажете за довечера? Донякъде е спешно…

Нова пауза.

— Тази вечер е добре — съгласи се Монторси.

Точно тогава му дойде наум една друга фраза от доклада на Фольезе до Измаил. Миланското следствие е отстранено от разследването. В него, както е известно, някои личности поддържаха тесни връзки с Матеи. Кой поддържаше тесни връзки с Измаил. Като светкавица му проблесна лицето на шефа и Монторси изломоти:

— Да, тази вечер е добре. Но след вечеря. Тук в управлението ще имаме събрание.

— Да, разбира се… В девет става ли? Добре ли е за вас, инспекторе?

— Да, чудесно. — Ново мълчание. Пресметнато.

— Много съм заинтересуван. Къде ще се видим? Аз ли да дойда във вашия кабинет, докторе?

Без паузи. Пукнатина в гласа на Арле — безпокойство.

— Не, не. Не в лабораторията. Вижте, да направим така. Аз завеждам един друг институт. Напускам лабораторията. Ще се посветя… на друго.

На какво?

— Някакъв частен институт ли, докторе?

— Да, частен е. Така че, нека да бъде там. Намира се на булевард „Аргон“ 13. Като влезете, попитайте за мен. Ще ви очаквам в кабинета си в девет.

Той не знаеше за никакви медицински институти на булевард „Аргон“. Никога не бе чувал за болници или медицински институти там. Сетивата му жужаха като насекоми.

— Добре. Добре, в девет. Казахте, булевард „Аргон“, номер 13, нали?

— Да, да. Значи ще дойдете, нали? Очаквам ви… До скоро, инспекторе.

Всичко се беше раздвижило. Измаил се беше раздвижил — бе започнал с премахването на Матеи. Сега пък Арле се раздвижваше, след като Монторси беше допуснал съществуването на канал за „любители на деца“. Може би Арле го викаше, за да продължи да покрива канала? Нещо му убягваше.

Злото ускоряваше ход.

Монторси се опита да обедини съмненията си в един невъзможен, хлабав възел. Ами ако Символът на Измаил — онзи, за който намекваше в доклада си Фольезе — беше именно детето?

Изнасиленото, заклано дете, оставено на специално място — под паметната плоча на „Джуриати“. Символът предизвестява Събитието. Подсказва естеството му. Събитието пък е известие, че Измаил е тук, сега. Събитието бе убийството на Енрико Матеи, човекът, който олицетворяваше Италия. Италия сега принадлежеше на Измаил — една тайна, разклонена сила с безброй пипала. Една скрита духовна власт, която очаква скоро да се наложи. Един хищник, който остава в сянка. Много хора знаят за Измаил, много са вече неговите „верни ученици“. Агентите на Измаил са смълчани маси, всяка от които знае само онова, което трябва да извърши. Детето и Господарят на Италия бяха обединени от смъртта, под сакралното мълчаливо име на Измаил. Насилието от негова страна бе осъществено. Това бележеше началото. Измаил бе произнесъл паролата на своето възцаряване с убийството на Енрико Матеи. Отново премисли тази хипотеза — връзката беше много тънка, но напълно вероятна.

Ами той, Монторси? Какво беше той в цялото това зловещо движение на хора на този кръстопът на мъртъвци? Какво беше той? Кой беше Измаил? Измаил оповестяваше нова война. Сякаш се опитваше да спре времето. Вашингтон, Рим, предни постове из Европа. Москва. Дали наистина не бе започнала нова война, ужасяващо безмълвна, смразяваща? Тогава защо Измаил се занимаваше с него? Фольезе вече бе предал доклада си на хората на Измаил и го бе споменал… Обзе го страх, потръпна. Мислите му се явиха под формата на пепел — повдигане на изгорели частици, разпръсващи се, завихрящи се в съзнанието му. „Нешънъл Секюрити Ейджънси“, „разположена в“, „Ногароле“ — все думи от доклада на Фольезе, все думи от една тайна история. Историята на Измаил. А името на Измаил не изчезваше от съзнанието му, също и името на Маура, разкъсаната устна на Фольезе, куршумът, който беше продънил черепа, слизестата ръка на детето под плочата, мумията на анонимния партизанин…

Фольезе го бе мамил от самото начало — „верният ученик на Измаил“. Бяха го убили, но защо? Хората на Измаил ли бяха сторили това? Много е знаел ли? Виждал ли е Измаил? Познавал ли го е лично? На Монторси му се стори, че се превръща в нула пред огромната бездна, съвпадаща със света на Измаил. И него ли щяха да заплашват? Щяха да го корумпират, разиграват, преиначават. Щяха да го накарат да излезе от черупката на своето безлично мъчително съществувание. Щяха да оголят мумията в него. Искрената усмивка на Фольезе се очерта в едно далечно, въртеливо изображение около златните букви, с които бе изписано името на Измаил. Измаил… Значи имало такъв американски проект в Европа… Да се появи името на Измаил от нищото… Един нов Христос… Но лош…

Безпокойство. Кратко вдишване. Горещият въздух. Парното отопление…

Отново треперене, страх — конкретен, реален страх. Обади се на Маура. Не отговаряше. Всичко му се струваше прекалено необхватно, за да бъде истинско, достоверно — изпълнимо. Може би Маура искаше да поспи и беше откачила телефона. Прекара ръка по косата си, почувства я мазна. Умората обикновено се превръща в мръсотия, в точности, в мръсна лимфа. Бялото лице на Маура отвъд зоната на мрака, едно магнетично нечовешко бръмчене. Отново си помисли — кой би могъл да има тесни връзки с Матеи вътре в управлението.

Накрая се реши. Стана, напусна стаята, оставяйки мислите, откъслеците от мисли, мъглявите не излезли сметки, и отиде да почука право на вратата на шефа. Беше решил да говори с него за Измаил.