Джузепе Джена
В името на Измаил (54)

Инспектор Давид Монторси

Човешката душа е в състояние да промени външните неща както си иска и да повлияе магически на света, когато е жертва на прекадена любов или омраза.

Алберт Маньо, „За чудесния свят“

Милано

28 октомври 1962

14:20

Давид Монторси пристигна в управлението почти в два и половина. Беше му зле. Маура беше зле и той се чувстваше зле. Бяха правили любов, за да не признаят, че им е зле. Почувства как нещата пропадат. Качи се направо в кабинета си и не обърна внимание на Омбони, който искаше да говори с него. Отвори внимателно вратата на стаята. Парченцето хартия, което беше оставил пред вратата, се бе преместило към стената. Бяха влизали. Отвори чекмеджетата. Беше запомнил положението на документите и ги намери разместени — леко, но разместени. Седна, зарови глава в ръцете си с лакти на бюрото. Стоя така, без да мисли за нищо. Нямаше желание да мисли. Всичко беше толкова невъзможно за възстановяване, така неуловимо, смътно и дори сложно. Почука се. Каза да влязат. Вратата се отвори. Беше Омбони. Остана на прага и каза само: „Ела“. Той го последва тихо, през жуженето и потракването на пишещите машини в кабинетите и едва на двора — докато се качваха в служебната кола — му каза:

— Убит е един журналист. Един от „Кориере“. Итало Фольезе, струва ми се.

Опита се да мисли, ала му се стори излишно. Понечи да нареди отново елементите, но мисълта му неизменно отлиташе към Маура. Опита се да направи връзка между убийството на Итало Фольезе и срещата си с Арле, но не успя. Пак се опита и пак не успя. Не можеше да спре да мисли за Маура. Потръпна.

Фольезе беше мъртъв.

Измаил беше ударил.

Омбони псуваше миланския трафик, докато караше към апартамента на Фольезе в Ламбрате.

Домът на един самотен мъж. Признаците на самотата — гранясалата мръсотия около гуменото уплътнение на вратата на хладилника, бързоварът в средата на мивката с кора от отложен варовик, пишещата машина на масата, десетина книги, натрупани на земята до дивана. Немият слуга от още лъскаво дърво, върху който самотният мъж слага дрехите си, едно подобие на ред, на което да се облегнеш, успокояващото чувство на грижата за себе си. В банята — лекарства с изтекъл срок в шкафчето до огледалото, петна от ръжда и смог между лентите на металната млечнозелена щора, черен прах, коагулирал на плътни непрозрачни корички по плочките на балкончето.

Бяха го открили в Падерно Дуняно. Застрелян с три куршума. Тялото беше намерено зад една фабрика за тръби. Хората от лабораторията определиха настъпването на смъртта между четири и пет часа сутринта. Монторси тутакси си помисли: Арле! Тялото на Фольезе беше подгизнало от дъжда, дрехите тежаха от водата. Един от изстрелите, най-вероятно третият, бе преминал през мозъка, влизайки отдолу, където е по-малко съпротивлението на черепната кутия, разцепвайки на две горната му устна. След това избивайки резците, бе преминал през носния канал и бе излязъл точно в центъра на тила, а ликворът бе оставил ясни следи по тротоара, преди дъждът на разсъмване да успее да го отмине.

Измаил беше се раздвижил. Обзе го страх.

Не каза нищо на Омбони. Нито за Арле, нито за Болдрини, нито за детето, нито за „Джуриати“, нито за снимката с Матеи в „Кориере“. Нищо. Започна обаче да търси. Търсеше едно копие на досието на Фольезе за Измаил и американците, онова, дето прати в „Джорно“ — вестника на Матеи. Прерови чекмеджетата (смачкани ризи, които все пак миришеха на колосано и нафталин). Разбута книгите. И в кухнята претърси, дори между покривките и салфетките. Търсеше досието или снимката, онази на Матеи на „Джуриати“ точно там, където беше намерен трупът на детето. Омбони го наблюдаваше под око, без да разбира старанието при претърсването. След това се огледа наоколо. Монторси потърси и в банята. Видя транквилантите, още неотворени и вече с изтекъл срок. В хола Омбони се взираше в снимката на жената на Фольезе, почесвайки се по главата.

— Трябва да й съобщим. Досега никой още не го е направил.

Монторси се съгласи. Върна се при книгите. Отвори наново голямото чекмедже в спалнята. Претърси вътрешните джобове на сакото. Имаше една смешна вратовръзка в ръждив цвят. Опита и под леглото, между пружината и дюшека. Омбони стоеше на прага, все по-объркан от това страстно усърдие.

— Да минем през редакцията. Ще проверим и „Кориере“. Може би нещо по бюрото му… — каза той.

Сега Монторси бе повдигнал пишещата машина от масата, изследваше дъното й, отметна плата, който покриваше плота, погледна Омбони и кимна да вървят.

Омбони затвори вратата. Но по средата на стълбите, между етажа под апартамента на Фольезе и следващия, Монторси спря. Поиска от Омбони ключовете, каза „Момент, веднага идвам“, и бързо се изкачи, отвори, влезе направо на тъмно и се приближи до масата, напипа ролките под капака на пишещата машина, развинти ги и взе лентата. Нави плътно една върху друга двете черни ролки, блестящи дори и в тъмното. Пъхна ги в джоба си и излезе. Омбони продължаваше да стои объркан на площадката. Монторси тръсна глава, затвори вратата и каза:

— Нищо… Нищо… Последен оглед… — Омбони сбърчи чело и заслиза надолу.

В „Кориере“ не намериха нищо. Прие ги самият директор. Беше потресен. Каза, че Фольезе бил добро момче, толкова добро момче… Те вече били подготвили малка биография, която щели да публикуват на другия ден. Монторси отиде да провери бюрото. Омбони остана с директора и репортера, който щеше да следи за „Кориере“ разследването на следствието за убийството на Фольезе. Омбони зададе няколко въпроса. Очевидно в „Кориере“ бяха потресени от новината за смъртта на Фольезе — повече, отколкото в другите вестници. Директорът бе изпратил петима от своите хора да отразят историята. Фольезе не беше бил част от тази група. Той се занимаваше с черната хроника. Особено във вътрешността на страната. Правеше материали и за Министерството на вътрешните работи. С политика почти не се занимаваше. Но директорът щеше да накара да съберат материалите му от последните три години и да ги изпратят на Омбони. Може би пък от тях би излязъл някой полезен елемент. В това време Монторси се върна. Нямаше никакви бележки в чекмеджето на Фольезе. Той беше проверил в архива — снимката на Матеи на игрище „Джуриати“ бе взета лично от Фольезе, който не бе имал време да я върне — но не го каза на Омбони.

Върнаха се в управлението. Щяха да чакат заповедите на шефа. Кой и как да се занимае със случая „Фольезе“. Може би щяха да работят заедно, може би не. Четвъртият етаж на „Фатебенефратели“ бе още под пара от смъртта на Матеи. Телефоните звъняха. Омбони продължи да гледа в земята отчаяно. Само промърмори, че всичко се превръща в хаос. Монторси си взе довиждане с него, влезе в кабинета си и заключи отвътре. Потърси в джоба си и напипа лентата от пишещата машина на Фольезе. Щеше да има нужда от време, за да извлече текстовете, писани от журналиста. Започна да я развива, възглавничките на пръстите му веднага се напоиха с мастило и той видя как се разтапят редовете с букви. Първите смислени думи започнаха да се проявяват.