Джузепе Джена
В името на Измаил (50)

Инспектор Давид Монторси

„Мистерията на злодеянието“ е в ръцете на човек, който държи властта, и когато този човек бъде премахнат, ще настъпи Хаосът.

Франсис А. Йейтс, „Астреа“

Милано

28 октомври 1962

11:30

Фольезе закъсняваше за срещата. На ларго „Рикини“, пред старинната фасада на университета, на една пейка сред гъстия листак, Монторси чакаше вече повече от половин час. Журналистът закъсняваше, но това беше типично за журналистите. Шлифованият брик на фасадата на университета пробиваше с угаснал блясък клони и листа, тъй като светлината бе помръкнала до матово. Излезе силен вятър. Студентите вървяха бавно, на малки групи. Едно дете с разчорлени коси и дебели замъглени лупи на очилата четеше нещо на пейката срещу тази на Монторси. Минаваше по някой минувач, загърнат до немай-къде, а велосипедистите бавно взимаха широкия завой за влизане в площада. Лятото беше далече, студът упорито сковаваше Милано вече от дни. Студентите имаха вид на салонни учени, разговарящи за Микеланджело. Всичко беше някак абстрактно, замръзнало.

Арле потулваше всичко. Откриването на детето. Смъртта на Матеи…

Какво всъщност бе станало преди откриването на трупа на детето на „Джуриати“? Точно там беше ключът. Монторси беше усетил това, каквото и да е било решено, точно там то бе започнало да се проявява. Фольезе никакъв не се виждаше. Монторси се опитваше да подреди мислите си, фактите. Маура — съсипана. Свят му се завиваше като помислеше за това. Според него основното беше историята с американците в Италия, която Фольезе беше вкарал в неговата папка и беше предал на вестника на Матеи — „Джорно“. Американците окупират Италия — отново, с по-фини методи и с трудни за откриване стратегии. От една страна Щатите решават да установят корпус на тайните служби в Италия, за да спират агентите на съветския блок. Той се бе докоснал до това предния ден в коридорите на управлението, пълни с американци в тъмни костюми. Вероятно въпросът с ракетите в Куба изостряше тайния сблъсък в Европа. Според информацията на Фольезе американците се били установили в една военна база извън Верона. Освен това… Освен това американците финансираха паралелни дейности, на пръв поглед неоткриваеми в списъците с военни или секретни операции. Сектата, за която говореше Фольезе, бе една от тези дейности. Дъжд от пари. Архив с имена, места, хора. Натиск, преди всичко натиск. Бяха избрали Измаил. С тази цел ли беше пратен в Италия Измаил? Може би щеше да изпълни първата част от една културна и духовна промяна? Кой беше Измаил? Наистина ли действаше далеч от военната логика на американските служби? Или беше вплетен в техните операции? Октоподът Измаил беше ли вече протегнал и омотал всички със своите пипала? Монторси клонеше към хипотезата за културна и духовна окупация на Италия. Чувстваше го — имаше окултна и невероятна сама по себе си връзка, изтъкана от случайности и стратегия, визираща откриването на детето на „Джуриати“ и атентата срещу Матеи. Било е атентат, това бе сигурно. Капките кръв по листата на дърветата, невредимите клони на Баскапе, той лично ги беше видял, беше ги пипнал с ръка. Оттам трябваше да тръгне. Ако тръгнеше оттам, всичко се наместваше. Беше една верига, на която можеше да измери всяка брънка и как всяка следваща се закачва за предишната. Арле бе отговорен за аутопсията и придружаващите я изследвания. Той бе в идеалната позиция — можеше да покрие истината, както и когато поиска. Твърдеше, че е било инцидент. Беше атентат, а той твърдеше, че не е, че е било инцидент, разбиване, може би грешка на пиян пилот — това пишеше по вестниците. Междувременно на Следствения бяха отнети компетенциите по това разследване. Което говори за натиск. Натиск отвисоко. И пак натиск — на Монторси отнемат разследването на случая „Джуриати“ — веднага след хипотезата му за канал на „любители на деца“. Това също ли е натиск? Натиск отвисоко? До какво бе довело разследването за трупчето от „Джуриати“? До Матеи. В края на краищата, до това бе довело — до Матеи. Единственото конкретно нещо, което можеше да се види и да се пипне с ръка, беше снимката, която бе намерил в архива на „Кориере“ — Матеи заедно с други партизани точно на мястото, където беше открит трупът на детето. Той очакваше някакво развитие, свързано с тази снимка — кой бе на нея зад Матеи, чие бе онова белезникаво, неестествено замъглено лице? Едно бяло лице с хлътнали очи в някогашна, почти изкуствена сянка… А задушаващото измамно естество на натиска отвисоко — натискът, който приличаше на скелет на цялата машинация. Машинацията Матеи, та не беше ли се докоснал той до нея в партизанския архив? Всичките онези липсващи картони на партизаните, загинали при трагедията на „Джуриати“, точно на мястото, където беше намерен трупът на детето… Ами изчезналите материали от вестниците, същите, които Монторси бе намерил после в „Кориере“?… Какво всъщност означаваше това?

Всичко беше направено така, сякаш някой е искал да подскаже нещо, но не докрай. Да подскаже нещо отчасти. Та който има очи да го види ли? Кой трябваше да има очи за тези сигнали? Знак ли беше откриването на детето на „Джуриати“? За кого? За Матеи ли? Това знак за някакво начало ли беше? За началото на господството на Измаил ли? Кой беше Измаил? На кого се бяха доверили американците? И защо тук, в Италия? Защото часове след смъртта на детето умира и Матеи. Несъмнен сигнал за тази втора тайна американска операция. Кръгът на хипотезите се разширяваше. Нови орбити прекъсваха обичайните линии, образувайки меридиани и паралели, дължини и опорни точки се отдалечаваха. Белият дом, Куба, цяла Италия, планетата изобщо… Той стоеше като втрещен, не успяваше да си извади заключение, нито да се усъмни категорично, само стоеше слисан пред сложността на една тотална, заплетена, перфектно точна схема. Един отдалечен механизъм в пространството с неразбираемо съвършенство. А в центъра на този необятен инкрустиран глобус, в центъра на този механизъм, който безспорно граничеше с машинация, Монторси съзираше да се откроява, блестящо и мрачно, името на Измаил.

В 12:40 Фольезе още го нямаше. Явно нямаше да дойде. Щеше да му се обади следобеда в „Кориере“. Когато си журналист, времето за теб не е постоянна величина, можеш да бъдеш запратен, където и да е по всяко време, горе-долу като полицаите. Той обаче реши да се обади на Маура. Нямаше желание да ходи на „Фатебенефратели“. Реши да хапне с нея, за да не позволи да ги отдели завесата от притеснения, която винаги се спускаше след криза, с онзи виновен и болезнен свян на жена му, с онова помръкнало сияние на бялата й кожа. Сякаш още една следа от кризата се бе увековечила в това помръкване, в раната, която уморената, изтерзана съвест на една жена, закъсняваше да зашие, да забрави. Видя една телефонна кабина и отиде да се обади.