Джузепе Джена
В името на Измаил (5)

Инспектор Гуидо Лопес

Когато се отдава внимание на обекта на чувствата, се поражда привързаност. От привързаността възниква желание, а от желанието — сприхавост.

От сприхавостта тръгва объркване, от объркването — загуба на паметта, от загубата на паметта — отслабване на разума, а човек, лишен от разум, тича към своята гибел.

Бхагавадгита

Милано

22 март 2001

22:40

Лопес се бе върнал у дома в десет. Нямаше желание да яде. В хладилника имаше само замразени храни като „Финдус — танци в тигана“ — каква гадост! Какво беше взел този път? Пиле. Да, пиле със зеленчуци. Бяха кубчета замразена мазнина с влакна от бяло месо, парчета чушка и син домат, твърди като лунни камъни. Нямаше желание да се хване да готви дори и замразените храни. Влезе в един „Макдоналдс“ близо до дома си.

Целият район смърдеше на „Макдоналдс“. Беше сладникава миризма на прекалено подсладено хлебче, изпечено повече от необходимото, леко намирисващо на свинско, като месо от неотлежал колбас, доближаваща се до смрадта на стара урина в някои обществени писоари. Това беше единствената осветена зона на алеята, заедно с жълто-сините отражения на „Блокбъстър“. Вътре имаше само момченца. И негри. Момченцата дъвчеха големи залъци с уста, пълна с жълтеникав сос, докато с едната ръка натискаха бутоните на мобилните си апарати с безизразни очи, втренчени в дисплеите на телефончетата. Или пък си пробваха музикалните сигнали — те бяха изнервящи. Негрите пък седяха на групи, говореха тихо и се оглеждаха. Всички негри забелязаха Лопес, като влезе, и млъкнаха. Той си взе само картофки и една кока-кола. Кока-колата беше много разводнена, пълна с лед. Остави я отвратен след първата глътка — миришеше на препарат за пране. Картофките бяха студени, изпържени само отвън, а вътре бяха нишестени и белезникави. На хартиената салфетка Лопес прочете инструкции как да спечели пътуване до Куба. Силуетът на куклата на „Макдоналдс“ беше с гръб към него и имаше широк, жълт задник. Мъжът от охраната дори не беше забелязал Лопес, не гледаше негрите, гледаше бясно шарещите по телефоните ръце на момченцата. Уморен филипинец прекарваше влажен парцал по светлия под. Навън пушеха. Остави и картофките, излезе, сгуши се в непромокаемото си яке и се отправи към „Блокбъстър“.

„Блокбъстър“ будеше погнуса.

Тук бяха новите касети: Алмодовар, Брус Уилис, Ед Нортън, Никълъс Кейдж. Всеки път, когато разтваряха широко входната врата, излизаше непоносима жега и дразнещият глас на една блондинка, която говореше от трите телевизора, увесени от тавана на магазина. Никаква касета.

Китайският ресторант под дома му беше затворен. Чуваше се шумът от камиона, който миеше улиците, откъм дъното, вероятно спрял зад ъгъла. Пъхна ръце в джобовете си, потърси ключовете и отвори вратата. После размисли.

Измина пеша надлеза до Инспектората на улица „Рипамонте“ — огромен и празен мост над железопътната линия. Кривна надясно по една тъмна уличка, която миришеше на пикано и гнило. В дъното на улицата хората крещяха. Всички бяха много млади, но Лопес не спря да ги погледне. Пререди опашката, проби си път до първия охранител (един набит тип с остра брадичка, с вид на метис със сплескано червено таке на главата) и влезе. Това бяха заседанията „Дженерали“ и всички охранители добре познаваха Лопес и знаеха, че е полицай, при това важен, и го пускаха да мине. „Дженерали“ бяха един от най-посещаваните локали в града. Там се изнасяха концерти, организираха се празници, чествания. „Там е пълно с кучки“, така казваха на Лопес, когато разказваше, че е бил в заведението. Той оставаше седнал на ръба на дансинга, където, бледи от блиц лампите, бездушните тела на млади и някогашни млади, танцуваха точно до барплота, облян от светлината на белите прожектори, където наклякали хора от рекламата, маркетинга, интернет и връзки с обществеността си бъбреха френетично… Лопес ги наблюдаваше, без да ги вижда. Висеше на едно бар столче, висок и сух, с чаша в ръка, пълна с нещо като „Куба либре“, плакнещо се в лед, с очи, от време на време втренчени в самия лед, оглушал от музиката, чиито басови акорди бучаха и го блъскаха в гърдите. Стоеше така по два часа. Почти никога не намираше жена, защото освен всичко друго, там имаше повече момиченца, отколкото жени, а жените, които бяха там, работеха почти всичките в рекламата или като пиарки, а Лопес не обичаше жени, които работеха в рекламата или като пиарки.

Друг път се дрогираше.

За да се дрогираш с гъби, направи следното. Вземи от онези гъби дето съдържат псилоцибин — няма да ти размътят съзнанието, няма да го помрачат, струват доста и не се намират лесно. Гарантират ти едно пътуване не повече от три часа и не увреждат мозъка. Напротив — субстанцията се поглъща равномерно от цялото тяло, както от панкреаса, така и от мозъка. Ще ти отмалеят краката, ако ядеш такива гъби. Гъбите въздействат и се изпаряват, така че накрая си невредим. Обаче ги изсуши. Направи така: 6–10 часа ги дръж в газова фурна на ниска температура (шестдесет градуса е добре). Извади ги от фурната. Трябва да ти заприличат на соленки, да не са меки или порести. По-добре е да ги затвориш във вакуумирани пластмасови торбички, но никога повече от пет грама наведнъж. Постави торбичките в херметически контейнер и ги замрази. Не замразявай пресни гъби, без да си ги изсушил: студът ги превръща в черна лепкава каша. В краен случай ги сложи в отделението за зеленчуци на хладилника, но за не повече от десет дни. Изяж ги. Изчакай. След половин час се опитай да стоиш неподвижен — гъбите имат ефект. Това ся ти, нищо друго. Излизаш от съзнателен сън, опиянен и уморен, само след три часа.

Можеш да се върнеш у дома.

Лопес държеше гъбите в десния джоб на сакото си. Поръча си „Куба либре“. Поиска малко лед. Сипаха му кока-кола и ром върху десетина кубчета лед. Седем момичета и момчета работеха зад бара, заслепени от бялата светлина. Мятаха ръце, завъртаха тела, движеха китки в непрекъснат ритъм, ускорявайки го в края на всеки коктейл. Носеха бели фланелки, бяха бледи: четири момчета и три момичета. Лопес погледна с крайчеца на окото си гърдите на момичетата: те не танцуваха, оставаха си неподвижни, не следваха тръскането на телата, които се люшкаха и клатеха. Всички се усмихваха с фалшиви усмивки. Лопес се отправи с коктейла към тъмната зона.

Хапна от гъбите, наистина приличаха на соленки — кафяви. Повече от три часа виждаше само замъглено някакви бездиханни хора. После се сепна и си тръгна. Върна се у дома пеша, замаян. Нямаше курви. В два и половина беше в леглото и заспиваше. В шест сутринта звънна електрическият звънец на гадния телефон. Бяха убили някакъв на улица „Падуа“.