Джузепе Джена
В името на Измаил (47)

Американеца

Още веднъж си припомнете за вашето влизане в сферата на борбата.

Мишел Хюелебек, „Разширяване на сферата на борбата“

Милано

25 март 2001

01:40

Малко оставаше всичко да пропадне. И Инженера, който му беше гарантирал максимална сигурност, беше дилетант. Като пакистанеца, дето Стария го бе премахнал. Измаил бе велик, но неговите хора — не.

Целият беше сетива. Усещаше всичко. Унесеното дишане на изгубилото свяст дете на седалката до него. Вертикалните ивици размесена кал, втвърдена от леда и нощта, водеха гумите като релси. Американеца се опитваше да контролира мазното поклащане на волана и беемвето браздеше тъмнината като заострения нос на тих кораб. Беше напрегнат. Наистина малко оставаше да стане белята. Бледото лице на полузаспалото дете се мяташе от едното рамо към другото от неравномерния ритъм на коловозите в разораната нива, която сега бе съмнителна писта, неподходяща за бягство с изгасени фарове. Беше успял, защото бе пресметнал всичко. Въпреки уверенията на Инженера. Въпреки че в Италия никой не знаеше нищо за Измаил, освен неговите последователи. Беше предвидил намесата на полицията. Знаеше, че това вече се бе случвало в Детройт — той беше там! — нали беше в групата, дето нахлу в склада, внедрен по искане на Измаил. Беше се случвало и в Париж. Сега се случи и в Милано. Измаил е велик. Той познава огромното тайно движение на онези, които се противопоставят на неговия бавен и неспирен възход. Беше го пратил в Милано, тъй като знаеше това, и той — Американеца, беше действал точно както Измаил искаше да действа.

Беше пристигнал от юг следобеда през гъста мрежа от черни пътища, за да провери мястото за ритуала. Другата кола, която сега ги чакаше да се прехвърлят, беше оставил далече, накрая на черния път. Половин час бе ходил пеш във влажния мраз, лъхащ от твърдата земя на пустите ниви. Беше забелязал сплетените корони на дърветата около склада. Инженера споменаваше за изолирано място. Там наистина имаше гъста растителност — храсти, къпинаци, преплетени клони, бурени. Те покриваха всичко наоколо и правеха почти невъзможно проникването, снижавайки се към дъното на падината. Мъгла с мирис на тор проникваше в дрехите. Той беше преминал пояса от дървета, за да потърси проход. После следваше промишленият склад. Нямаше как полицаите да се укрият в шубраците. Падината беше достатъчно кална и стръмна. Беше проверил за заден изход. Каквото и да се случеше, това бе пътят за бягство.

Измаил бе поръчал детето. Искаше детето. Детето трябваше да премине през ритуала. Ритуалът в Милано беше само началото. Трябваше да го вземе и да го отведе при други последователи на Измаил, по-близки и по-тайни от онези в Милано. Американеца трябваше да присъства на ритуала в Милано и да вземе детето. Транспортирането на детето бе вече организирано — съвършен механизъм, който щеше да му позволи да се върне в Италия и да извърши второто дело — най-важното! — което Измаил му беше поръчал. Детето трябваше да стигне до Брюксел. Той щеше да го заведе до Хамбург, а там за него щяха да се погрижат други от хората на Измаил. Така се бяха разбрали. И в разгара на ритуала полицията бе нахлула.

Той беше паркирал беемвето оттатък шубраците, в нивите. Нямаше нито нормален, нито черен път. Идеално. Беше пресметнал необходимото време и се бе спуснал през шубраците в тъмното. Беше стигнал до входа на хангара пеша. Когато полицията нахлу, той беше на линия. Беше измъкнал детето от Инженера. За миг — един бърз, мълниеносен миг — му бе минало през ума да ликвидира Инженера. Инженера обаче не знаеше нищо за него и не можеше да му навреди. А и Измаил би искал Инженера да е невредим. Измаил е велик. Хората от склада се блъскаха към предния изход — пълен хаос. Пътят към задния беше свободен. Всичко стана много бързо. Той се пъхна със затворени очи в шубрака и запъхтян се добра до беемвето.

С угасени фарове в тъмните ниви, по памет. В огледалото не виждаше да светят фарове. Беше успял.

След повече от час бавно каране в тъмното, зави наляво. После надясно. Тесният черен път сред гъстите сребристи борове в тъмнината и мъглата. Наново зави. Падината беше зад него. Тук се наложи да запали фаровете за част от секундата. Освети тъмните очертания на мерцедеса, който беше оставил късно следобед. Беше го паркирал на четиридесет минути от склада. Внимаваше много. Беше взел под наем колата в Милано с един от паспортите си. Френски паспорт. Говореше перфектен френски. Говореше и перфектен италиански с френски акцент. Беше подписал договора за наем на колата в Бари два дни по-рано. Беше се върнал в зоната на склада, беше пресметнал времето, което ще му трябва, за да се измъкне от блокадата на полицията. Беше се върнал пеша, прекосявайки една равна поляна чак до шосето, идващо от Мелцо. Беше изчакал в студената влага автобуса до Милано, до Централата, където бе паркирал беемвето, наето пък с испански паспорт. Усмихна се. Беше се върнал до склада, бе взел детето и сега беше при мерцедеса. Подготви се за прехвърлянето.

Детето беше в полусъзнание. Отвори багажника на мерцедеса, потърси външния джоб на чантата и извади калъфчето. Взе спринцовката, която бе приготвил с дозата още следобеда, преди да се върне в Милано. Оголи бледата ръчица на детето, което се мъчеше да отвори уста, за да се прозине. Инжектира съдържанието на цилиндъра. Изчака няколко секунди. Когато то се отпусна, повдигна малкото телце. Нагласи го в багажника и затвори капака. Провери за последен път беемвето на оскъдната светлина на прожектора и почисти волана от педантичност. Свали номерата, качи се в мерцедеса и даде газ в тъмнината.

Половин час по-късно, преди да се включи в участъка от междуградския път, водещ до магистралата към Германия, отвори прозореца и метна в черното поле двете бели табели. Видя ги как лъкатушат при падането си и се снижават като непотребни листа хартия.