Джузепе Джена
В името на Измаил (46)

Инспектор Гуидо Лопес

Онзи мъртвешки празник, перверзният живот, обидата [на вселената], която тя причини, още пророкуваше и продължаваше.

Мечтаех кръв по бляскави мрежи в засада, висящи тела като плът на парцали над мене да бъдат заспалия.

Сиймъс Хийни, „Духовното ниво“

Милано

24 март 2001

23:50

Когато влезе, всичко беше като сън.

Лопес беше пристигнал в околностите на Лимито ди Пиолтело малко след двайсет и три часа. Буквално гореше от желание да удари часът. Беше бомбардирал с обаждания клетъчния телефон на Калимани. Момчетата бяха готови. Патрулът, който трябваше да претърси офиса/жилището на Инженера, бе заел позиция. Бяха видели Инженера да излиза към булевард „Буенос Айрес“, пуст по това време. Инженера не бе ползвал мобилния си телефон. Лопес изчака да стане двайсет и три и половина, като се мъчеше да шофира безцелно около Сеграте, после към Чернуско, по отвратителните хлъзгави улици, под бледите лампи, между плоски черни терени, начупени от очертанията на разкривени метални промишлени складове, боядисани в невероятни цветове. В дванайсет без двайсет през нощта Инженера най-после се обади. Лопес идентифицира повикания номер — мобилния телефон на Калопрести. Инженера бе поставил началото. Вероятно Калопрести бе вдигнал, но Лопес не бе помислил за тази възможност — честотата на телефона на Калопрести не можеше да бъде засечена. Той също бе тръгнал към Пиолтело. Беше видял мощни автомобили и съмнителни малки коли, потъмнели от смога, да кръстосват в търсене на целта, която той и Калимани бяха посетили в късния следобед. Направи си нова цигара, видя как се изпотява предното стъкло отвътре — лека бяла мъглица, през която е невъзможно да виждаш ясно. Току-що бе минало полунощ. Пое по черния път, водещ към хангара на ПАВ. Премина отново на тъмно участъка, който бе преминал следобед. Караше бавно. Беше трудно да се разбере от коя страна свиваше пътят. Тъмнината бе плътна.

Струпаните коли пред хангара наброяваха около тридесетина. Входът към ПАВ бе осветен само от единичната лампа. Видя силуета на мъж, той искаше паролата на една новопристигнала двойка. Усети ситните мравки по кожата на гърба си — тръпката на очакването и сигурността на неизбежното. Измаил беше там, вътре. Това щеше да бъде краят. Нахлузи маската, провери телефона си, отвори вратата на колата и слезе.

Чу силен тракащ шум — звукът от електрически генератор. Очевидно нямаше електричество. Около хангара цареше съвършен мрак. Не можеха да се отгатнат дори стръмните склонове на котловината. Когато минаваше покрай оградата, засече една двойка — той прошарен, без маска, с нашийник с капси, който притискаше гънките на увисналата му като на пуяк гуша, придържаше по-млада приведена жена, която имаше вид на обхваната от колики. Прошареният го изгледа като че ли търсеше разбиране и каза:

— От нерви е… За първи пъти е…

Жената се оплака шумно. Въобще не се интересуваше от присъствието на Лопес. Под шлифера, който широко се разтвори, той видя, че е гола. Лопес пристъпи, остави двойката зад гърба си. Отврати се от калното блато, в което обувките му жвакаха. Гардът на прага на вратата го изгледа втренчено. Няколко метра по-нататък Лопес разпозна Калопрести, но Калопрести не го позна. По-добре така. Попита го за паролата. Лопес я произнесе. Калопрести се отмести и го пусна да влезе. Вътре беше като в сън.

Мястото не беше много просторно, но поради полумрака почти не се виждаше отсрещната стена. Стори му се като меката и разсеяна светлина на огромен аквариум. Хората вътре се движеха със забавени жестове, смазани от разредената атмосфера, която бе надвиснала от високия свод на широкия таван. Около шейсетима души. Малко лампи разкъсваха полумрака. Някакви източени жени прекосяваха хангара, сякаш бяха дълги водорасли, потопени в гъста, тъмна фосфоресцираща вода. Не можа да открие Инженера. Мъже и жени, пръснати между различни сцени. Всичко изглеждаше гротескно в просторното празно туловище на огромния хангар. Странни метални конструкции, малки групи се движеха бавно и ритмично около вързани хора, безлични и разпръснати покрай студените стени — едно почти открито пространство, което служеше за сцена на живи, еднакво отдалечени картини, без никаква връзка помежду им. Видя груба имитация на барплот в дъното, разделил на две пространството. Той тръгна олекнал, отнесен, с неуверената крачка на объркан месия, който не разбира в какъв свят е попаднал. Видя килнат метален кръст, на който бяха завързали жена, носеща само черна маска. Почти усещаше потриването на въжетата по кожата си, ледената повърхност на червения метал на рамената на кръста. Трима мъже се суетяха пълзешком около слаба девойка, над която замахваха с отпуснат камшик. Той видя нервния й гръб, прешлените й като рибешки люспи да се повдигат по него, голите й бели хълбоци всеки път, когато се надигаше изпод мъжете, тъмната грива на гладките коси, и се остави да го завладее ароматът им. Друг мъж носеше „на конче“ съсухрена жена на средна възраст, с лице, покрито от ярка безсрамна карнавална маска с пера. По-нататък две жени яростно ръгаха нечие младо тяло, не се разбираше мъжко ли е или женско… Стигна до барплота. Маскиран младеж му кимна и Лопес си поиска бира. До младежа се появи момиче с червени коси, открито лице и хитрото изражение на човек, който няма нищо общо със ставащото около него. Тя му се усмихна.

— Богат ли си? — попита го внезапно.

Лопес мълчаливо се усмихна, всъщност насили се да се усмихне.

— Богат си и тези игри ти допадат. Може да продължим, ако искаш… Какво ще кажеш?

Погълна огромна глътка бира и се обърна към сцените, после погледна момичето зад бара.

— Не съм богат — каза той и понечи да каже, че игрите не му допадат, но замълча — ненадейно бе познал Инженера. „Или това е Измаил“, помисли си той. Кой всъщност е Измаил? Инженера — прав, със скръстени ръце, открито лице, фини редки коси, малки мустачки извити в черешова усмивка, влажни устни, на вид слаб и деликатен. Приближи се до него. Инженера го прие с усмивка и го попита какво мисли.

— За кое? — каза Лопес.

— За вечерта.

Лопес кимна утвърдително.

Инженера го попита това първата му ПАВ вечер ли е?

Лопес щеше за малко да произнесе името на Измаил, но се въздържа. Да, първата му такава вечер била.

Инженера попита дали не иска да „играе“.

Лопес отпи глътка от бирата, вече отвратително топла и отвърна, че предпочита да гледа.

Инженера обяви, че след малко ще започне свещеното представление.

Лопес отново кимна утвърдително. Не разбираше, преглътна и махна с ръка.

Инженера го поздрави, изкривявайки лице в гримаса, която трябваше да изразява престорено удоволствие и любезност.

Лопес надигна малката топла бутилка с бира и отвърна на поздрава. Не биваше да го изгубва от поглед.

Видя го да се приближава до една сцена. Някакъв мъж снимаше две жени, които носеха нещо като големи гащи, от които се подаваха вибратори, а между тях едно момче се забавляваше коленичило, като прокарваше език ту по единия вибратор, ту по другия. Инженера прошепна нещо на фотографа. Светкавиците премигваха като внезапни електрически изпразвания в гробовния мрак, в който бяха потопени силуетите на онези, които „играеха“. Лопес опипа вътрешния джоб на сакото си, усети неподвижното тяло на телефона, върна се на бара и остави бутилката. Носеше се приглушен шум, като върху равномерен мек звуков килим, разстлан навсякъде и произхождащ от много източници. Прищраквания и скимтене нарушаваха това подобие на непрекъснат, обгръщащ всичко наоколо ултразвук. Струваше ти се, че спиш или че си представяш. После внезапно ужасяващо скърцане спусна навред тишина.

Движено от полуголи тела, изопнато в усилието си, огромното метално колело върху груба количка с колела, напредваше, изникнало бог знае откъде, и бавно се откъсваше от сенчестия фон. Лопес дори не беше разбрал, че в хангара има такова устройство. На колелото висеше някаква жена. Видя как я завлякоха с грохот до центъра и застопориха колелото да не се клати в основата с въжета. Окачена на него, с разтворени ръце и крака като човека на Леонардо, жената беше гола и притихнала, клепките й бяха затворени, а тя самата — концентрирана в мълчанието си. Колелото беше поставено точно в центъра на хангара. Това беше един предълъг, механичен, гъвкав иначе миг, едно прекъсване на съня. Лопес остана вторачен неподвижно в образа, който излъчваше колелото, което, освободено вече от въжетата, започваше да се върти.

Мъже и жени се разположиха в полукръг срещу устройството и жената върху него.

Всички присъстващи вече бяха се събрали.

„Това ли е свещеното представление?“, помисли си Лопес.

Един як мъж, облечен с кожен костюм от главата до петите, го забута и жената шеметно се завъртя.

Така се започна.

Мъжете и жените около колелото започнаха да шибат жената с камшици. Ударите свистяха във въздуха сухи и точни, но шумът, който издаваше кожата на жената, бе глух и барабанящ, почти като пльосването на месо в тава. Жената изскимтя, после започна да стене и да плаче, но останалите продължаваха да я удрят.

Къде бе Инженера? Къде бе Измаил? Лопес го потърси с поглед и не го откри. През това време жената вихрено се въртеше, окачена на колелото, и вече започваше да губи самообладание. При всеки удар Лопес чуваше дълбокия й жесток стон, лицето й бе маска от слуз, сгърчено от риданията. Ритъмът на ударите се засили. Жената беше неестествено бледа и приличаше на дете. Лопес напипа мобилния си телефон, решил да спре тази гавра, но се спря.

Зад онези, които шибаха жената — вече безжизнена и окървавена — Лопес съзря Инженера да мърда, но не успя да отгатне какво прави. Шест-седем мъже и жени с покрити с маски лица, бяха около него и вдигаха ръце като в ритуална процесия. Жената на колелото бе започнала сериозно да кърви и онова, което се случи веднага след това, беше забавено и ярко като някои сънища, които ти се натрапват призори.

Всички стояха неподвижно, хипнотизирани от колелото. Жената бе спряла да скимти — сгърчена бледа плът, покрита с яркочервени белези от камшиците. Инженера помръдна и изчезна зад колелото, Лопес го проследи с поглед, силуетът му стана неясен в полумрака. Тогава Лопес видя, че държи в ръцете си дете. Да, беше най-много на три-четири години, с вързани очи. Инженера като че ли го люлееше. Изглеждаше така, сякаш никой не му обръщаше внимание.

Лопес извади телефона и прошепна на Калимани: „Сега!“ Колелото съвсем забави ход и инквизиторите с камшици отпуснаха ръце. Колелото спря. Онези, дето бяха дотътрили колелото, развързаха въжетата, и жената рухна в ръцете им. Един от тях, облечен по-различно, се преструваше, че плаче над нея. Всички ръкопляскаха. Инженера се приближи с детето с вързани очи в ръцете си към якия мъж, облечен в кожа, който бе изблъскал Лопес малко преди това, и му го подаде. Детето изглеждаше заспало или упоено. Всички аплодираха гледката и си скупчиха към центъра. Лопес загуби от поглед мъжа с детето. В този миг Калимани и другите нахлуха. Лопес си свали маската и усети студ — беше ужасно изпотен.

Онова, което произтече, беше ужасна суматоха.

Един от полицаите извика всички да останат по местата си — било рутинна проверка, но всички се втурнаха към изхода. Полицаите и Калимани блокираха вратата. Настана още по-голяма паника. Всички се блъскаха и крещяха, опитвайки се да излязат. Някои пробиха кордона от полицаи. Лопес търсеше мъжът с кожените дрехи и детето, Инженера напредваше привидно спокоен към Калимани, Лопес не виждаше детето, отмина колелото и успя да забележи изтерзаната и обезобразена хубост на свалената от колелото жена, с полузатворени очи. Той зави зад колелото, видя заден изход и са затича. Нищо. Само мрак и студ. Залута се в тъмното. Теренът бе стръмен, а растителността — гъста. Опита да запълзи, но беше невъзможно. Отново се върна в склада. Едва успя да мине през входа. Отпред бяха колите на Следствения, фарове, светлини. Поиска подкрепление за Лимито ди Пиолтело, беше спешно, имаше изчезнало дете, макар да съзнаваше, че вече е късно, много късно. Стоеше в нощта, осветен от фаровете, с хангара зад гърба си, и гледаше безсилен в тъмнината.