Джузепе Джена
В името на Измаил (40)

Инспектор Давид Монторси

Всички онези люде ще се смеят, ще пляскат с ръце, ще аплодират. И сред тях — свободни и непознати за тъмничарите, които тичат въодушевени към зрелището на посичането, сред онази тълпа от глави, които ще покрият площада, не една ще бъде предопределена рано или късно да последва моята в кървавочервения кош. Не един, който идва там за мен, ще дойде за себе си. В една точно определена точка на площад „Грейв“ има едно фатално място за онези фатални хора, един привлекателен център, един капан. Те кръжат около него, докато не се окажат вътре.

Виктор Юго, „Последният ден на един осъден на смърт“

Баскапе (Павия)

27 октомври 1962

22:25

С големи крачки във високата трева, в калта, докато облаците бензинови пари се вдигаха нагоре, Давид Монторси се приближаваше към купола от светлина, близо до централните останки на падналия самолет на Енрико Матеи.

Това не беше инцидент. Беше атентат.

Щом само страната на листата, която гледаше към небето, беше опръскана с кръв и дърветата не бяха засегнати, това означаваше, че кръвта е паднала отвисоко, преди удара в земята, и че самолетът се е приземил на парчета. Той вървеше под дъжда, затруднен от тинята, подгизнал и трескав, търсейки един по един хората от Следствения. Тълпата беше станала по-гъста, а светлината на фаровете — по-интензивна. Други коли бяха пристигнали на мястото, а селянинът и старицата — свидетелите — бяха изчезнали от поглед. Шефът наблюдаваше терена, кимайки пред един, когото Монторси никога не беше виждал, вероятно голяма клечка, защото главата на шефа беше наведена и кимаше, устните му бяха стиснати в мрачна гримаса. Не се виждаха нито Омбони, вито другите колеги. Искаше да ги заведе на мястото на петната от изгорена кръв, преди дъждът да…

След това два фара го заслепиха. Шефът беше излязъл от менгемето на непознатия началник. Приближи се до него. Беше слаб, изопнат, с хлътнали и зачервени очи.

— Шефе…

— Монторси, какво има, по дяволите? Сега не е моментът…

— Шефе, важно е!

— Върви при колата. Другите те чакат.

— Как при колата?

— При колата, Монторси.

— Но… Ами разследването?

— Какво разследване? Няма вече разследване, Монторси… — Той се отдалечаваше.

— Ще го поемат директно магистратите, с подкрепата на службите. Вече не е наша работа — крещеше той под дъжда.

— Шефе, има нещо важно…

Шефът се обърна. Погледна го с призрачно лице сред едрите капки. Шумът от гръмотевиците нарастваше. Сега се чуваше как сирените пробиваха въздуха. Шефът тръгна към него.

— Ти не разбра ли? Това не е вече наша работа!

— Шефе, има признаци. Безспорно е…

— Какво? Какво, Монторси?

— Това е атентат. Самолетът… Избухнал е във въздуха.

Той го хвана под ръка, дръпна го рязко.

— Това е инцидент, Монторси. Инцидент! Разбра ли?

— Не, шефе… Има следи… Не е инцидент…

Пусна ръката му. Монторси усети топлината на кръвта, която се връщаше.

— Инцидент е. Инцидент и нищо друго!

Връщаше се към колата. Следственият беше разпуснат. Височайши заповеди. Може би щяха да бъдат подкрепление при някакво странично разследване. Може би за инспекция в ЕНИ. Хамалска работа. Това е всичко. Те бяха извън играта. Вонята стана морална. Яркото сияние подпалваше изкуствено омаломощеното поле, станало гипсово бяло в нощта.

Вървеше към колата и се обръщаше. Видя доктор Арле. Беше прав, близо до обгорените останки. Те сякаш имаха същата конструкция като тялото на Арле — вертикално и слабо в потопа. Обгоряло месо. Подпалена пластмаса. Около Арле пъплеха санитари с носилки. И двамата помощници. И офицерите, които бяха разпитвали селянина и старицата. От колата колегите присветнаха с фаровете на Монторси. Той вдигна ръка да се прикрие от връхлетялата го допълнителна светлина. Още миг. Печелеше още един миг.

Арле беше прав, сух, изтощен повече от възрастта, отколкото от хаоса наоколо. Дори не забеляза Монторси. Един от помощниците му обаче го видя — наблюдаваше го, — но не го поздрави. Арле говореше на офицерите, с нещастните останки от половин труп в краката си.

„Загинал е при удара в земята“, казваше той.

„Изключвате ли експлозии? Избухване във въздуха?“, попита го един от офицерите.

„Трябва да видя в лабораторията. Но се обзалагам, че няма да открием нито парченце от експлозив. Разкъсванията и фрактурите са от равномерен удар. Ребрената система е сплескана. Трябва да е подскачал. Да кажем двайсетина метра. И после е паднал отново. Но трябва да го докажа в лабораторията“.

Офицерите се спогледаха. Нов въпросителен поглед към Арле. Арле кимна. Даде разпореждания на своите хора, поиска непромокаемите торби, развърза ги и ги пръсна наоколо, за да бъдат събрани в тях органичните остатъци.

Докато отиваше към колата и колегите му отваряха вратата, Монторси въздишаше с тиха ярост, като тяло в тялото, което се опитва да излезе през порите с болка и нарастваща мощ. Сякаш гневът беше едно ново, проточено раждане. Хвана студената дръжка на вратата на алфа ромеото и се качи. Колата потегли. Куполът изчезна зад хълма — фосфоресциращите въздушни сажди, където беше умрял Енрико Матеи.

Пътуваха в мълчание към Милано. Дъждът не разхлабваше обсадата си над черния град в ледената нощ. Никой нямаше желание да говори. Монторси беше трескав. Мирисът на кръв и на бензин напираше в ноздрите му. Сякаш се бе наслоил в черепа му, в костите му. Чувстваше как кожата му излъчва тази миризма.

Омбони заговори. Една пукнатина наруши мълчанието. Навън плющеше студената вода. Пътят беше мръсен. Бяха измръзнали.

— Вие какво мислите?

Всички бяха завладени от една мисъл. И тази мисъл гнетеше всички.

— Потулват го — каза Монтанари.

— Искат да мине за инцидент, но не е инцидент — категоричен бе Монторси.

— Видях останките. За мен това е експлозия. Във въздуха — додаде Омбони.

— Арле каза обратното.

— Арле казва онова, което му нареждат да каже. А може би и нещо повече.

— Лабораторията не е с нас. Винаги е била против нас.

— Това е вече американска територия. То е ясно. Получаваме заповеди и си мълчим.

— А якето? Видяхте ли якето?

— Онова на дървото ли?

— Кой знае как е стигнало там.

— От небето.

— Именно.

— Арле казва, че са подскачали. Някъде двайсетина метра.

— Да, бе, и са си съблекли якето, нали?… Докато са подскачали…

— Видях кръвта.

— На земята. То бяха само кървища.

— Не, по листата.

— Къде по листата?

— По листата на дърветата. Откъм страната, обърната към небето.

— А отдолу?

— Нищо.

— Никакви следи от подскачане.

— А дърветата, видяхте ли ги?

— Нямаше счупвания. Нито едно счупено дърво.

— Само на мястото, където се е врязало крилото.

— Разбил се е във въздуха.

— Избухнал е. Саботирали са го.

— Това е атентат. Ще го представят за инцидент. Ще ми се да видя заключенията на магистратите.

— Да, магистратурата… Щом се размърдат магистратите, бъди сигурен, че зад това стои Америка.

Запазиха мълчание, докато стигнаха Милано. На ъгъла с булевард „Чирене“ спряха Монторси да слезе. Беше почти полунощ. Усещаше се трескав, някаква неестествена и съмнителна треска, която не му отнемаше яснотата. Разтвори вратата на апартамента и се дотътри вътре като мъртвец, добра се до леглото, дори не си махна палтото, наквасено от студения дъжд.

Маура беше в банята, лампата светеше.