Джузепе Джена
В името на Измаил (37)

Инспектор Давид Монторси

Не ти е позволено да убиваш силната раса на овците. Но ако едно животно се съгласява, навеждайки глава към пречистващата вода, аз казвам, о, Евскопе, че да го жертваш, е справедливо.

Оракул №537, „Делфийски оракули“

Баскапе (Павия)

27 октомври 1962

19:35

Монторси бързаше като бесен обратно към управлението между две редици високи и тъмни къщи, с пресъхнала уста, изпускаща гъста бяла пара. Започваше да вали. Току-що бе минало 7:30 — видя го на един часовник с циферблат, помътнял от влязлата в него вода.

Беше умрял Енрико Матеи.

Тичаше под яростния дъжд, колата на Следствения го чакаше в края на улица „Сенато“. Беше се разбрал направо с Омбони, беше се обадил насред бясното човешко земетресение, развихрило се в редакцията на „Кориере“. То беше грохот от свързвания и мисли, всяка една движеща се автоматично, докато директорът цепеше тълпата, давайки разпореждания и заповеди: „Обади се в Анса“, „Тръгвай“, „Обади се на Монтанели, обади се на Монтанели“, „Давай, направи ми десет страници за Матеи“, „Историята, историята на живота му“, „Обади се в РАИ“, „Намери роднините му, съпругата му“, „Ако не е жена му, не става“, „Един от вътрешните в Метанополи, направо аз ще се обадя за интервю на някой от заместниците му в ЕНИ“. Беше преминал човешката стена от хора, движещи се на тласъци, всеки следвайки някаква интуиция или указание, един огромен кораб без рул, оставен на произвола, мигът на невидимите и противостоящи сили, точката, в която въжетата и скелетът трябва да издържат на клатенето.

Монторси и Фольезе стояха като зашеметени. Матеи беше умрял. Директорът бе казал, че са го убили. Монторси бе телефонирал моментално в управлението. Едва бе дочакал дори свободния сигнал. Беше останал с ухо, долепено до слушалката. Болеше го от притискането. Поиска да му дадат, който е там, някой от Следствения. Беше отговорил Омбони. Едва се чуваше.

— Тук е лудница, Монторси… Къде си?

— В „Кориере“…

— Какво, по дяволите, правиш в „Кориере“? Идвай веднага тук… Всички сме се събрали… Паднал е самолетът на Матеи… Трябва да се отиде на място…

— Ела ме посрещни, Омбони. Ще ми трябва много време да се върна…

Беше станал, беше скочил, а Фольезе след него. Изпрати го навън.

— Исусе Христе…

— Божичко…

— Какъв удар… Това е…

— Това е краят… краят на Италия, казвам ти — клатеше глава Фольезе.

— Убит…

— Ами да, ще видиш сега… Ще размахат версията за инцидента…

— Да, бе, ама кой ще им повярва…

— Именно… Но ще видиш, ще видиш… Ако добре познавам тази страна, все някой ще се намери да повярва. И накрая ще повярват всички.

— О, моля ти се… Един такъв инцидент е достатъчен да те отърве от господаря на Италия… Човек, настъпил половината свят по мазолите…

— Настъпил е, и то на половината от най-богатите в света…

— Какъв удар…

— Там ли отивате? Всички хора от Следствения?

— Всички. Можеш да си представиш какво е подобно разследване. Ще се изядат кой да е първи по компетентност. Особено ако работата е мръсничка… Направо ще се изядат, представа нямаш…

Фольезе клатеше глава.

— Кой е бил според теб? — Думите на Монторси бяха надвити от трясъка, от човешкото жужене, същинска сюрия цвъртящи мишки.

Фольезе го погледна, примигвайки бавно. Пресмяташе нещо и ходеше, подскачайки.

— Че кой може да бъде?

— Американците…

— Съединените щати. Прекалено много ги дразнеше. Само си представи дали Седемте сестри биха понесли революция, подпалена от италианец? Щяха да загубят петдесет процента от печалбите от петрола в Близкия изток… Очистили са го…

— Очистили са го. Внимавай какво говориш…

— Да, внимавам… От времето на Мусолини и от края на войната не се е случвало нещо толкова голямо…

Бяха излезли от редакцията. Виковете на журналистите бяха затихнали. Почти тичаха. Трябваше да намерят Омбони. Монторси вече не мислеше за нищо. Подскочи, когато журналистът го запита:

— Ами ние сега?

— Какво трябва да правим според теб? Ще ми натресат Матеи, ще видиш… На всички ще ни натресат Матеи. Представи си как при подобен случай ще се занимавам с детето от „Джуриати“…

— Там ще бъдат и службите. Ще настане ад…

— Ти какво мислиш да правиш, Фольезе?

— Ако искаш аз ще работя по случая с детето… Между другото…

— Мислиш ли, че двете имат нещо общо? — попита Монторси.

— Детето ли? С Матеи?

— Да. Нали говореше за ритуал преди?

— Ритуал на секта. Да. Ама не съм искал да кажа…

Монторси беше вече изскочил навън, беше в преддверието, обърна се и му каза:

— Може би е само съвпадение, а? — Излезе и бе погълнат от ледения вертикален дъжд.

Съвпаденията са от същата духовна материя като времето и идеите.

Качи се в колата към Павия. Извън Павия. Където бе паднал господарят на Италия. Мълчаха, само слушаха как свистят гумите, повдигащи водния слой върху асфалта, докато дъждът и вятърът разтърсваха колата. Омбони, Равели и Монтанари — четирима инспектори от Следствения — следяха с поглед отдалечаването и приближаването на червените светлини на колата пред тях и къде бяха останалите четирима от отдела. Шефът бе заминал десетина минути по-рано и трябваше вече да е в Баскапе. Влажно мълчание в колата, докато дъхът замъглява предното стъкло. Приличаха на четири трупа — седнали наведени, бързо движещи се под небето, което им изпращаше потоп. От двете страни на колата полето беше тъмен, непроницаем водовъртеж. Те обаче не гледаха. Превити, проектирани напред от движението, душейки въздуха, наситен с мухъл и миризма на кожени седалки, те слушаха шумоленето и гръмотевиците в далечината, а чистачките се гънеха надясно, наляво, надясно, наляво… Автомобилът пред тях безшумно вдигаше стени от вода отстрани. Вървяха почти слепешката, като мъртъвци. Кожата на Монторси беше посиняла, платът на палтото му бе провиснал от влагата, поел топлината на леденото му сега тяло. Усещаше отчетливо как възглавничките на пръстите му се цепят, започваше да се поти в купето под носа и космите му растяха бързо, подхранвани от топлината и потта. Клепачите му се затваряха, бръмченето в дясното тъпанче не спираше, монотонно и дразнещо. Дори тиктакането на мигача сякаш наруши целостта на въздуха и четиримата потрепнаха. Задното стъкло беше посипано с капчици вода като перли, моторът бръмчеше като барабан, бяха притиснати един в друг, неми. Новината за смъртта бе съхранила нещо смътно от самата смърт. Излизаха от светлинния конус на един фар, за да навлязат в тъмното пространство, което прилепваше към светлинната следа и я поглъщаше.

Омбони запали цигара. Никой не каза нищо.

Пътуваха в нищото, в мълчание, като че ли идваха от него и отиваха към него.

После колата пред тях даде мигач и забави.

Поеха по един кален път между дървета, докато светлината от фаровете се пречупваше в гъстия тъмен листак, и после изведнъж се видя как проблесна неясно купол от ярка светлина. Той се увеличаваше неимоверно с приближаването им към центъра. Към земния център на засмукването.

Слязоха в калта. Обувките им съвсем се оплескаха. Калта достигаше до панталоните. Монторси усети лепкавия студ по задната част на глезените си. Омбони захвърли фаса. Бяха сенки, очертаващи се на ясната и студена светлина на безброй фарове. Дъждът сякаш се изпаряваше на светлината. Имаше горящи локви и впечатляващ мирис на човешка скара. По дърветата висяха тлеещи парчета плат, които вече гаснеха. На един клон се поклащаше яке. Навсякъде имаше хора, които тичаха във всички посоки, черни силуети, излезли от тоталното заслепяване, коли, струпани върху кални, размекнати участъци стъпкана тъмна трева, петна, шум, сирени.

Вдясно видя половин череп в една локва — подут, отекъл и лъскав. Косите бяха обгорели и бяха полепнали по краищата на кожата — черникава на мехури, прилична на втвърден катран. Монторси си помисли за мумията. Светлината ги връхлиташе, огнени езици изпаряваха водата от дъжда в цялата зона. Тя беше блестяща и топла шапка — знакът за една цивилизация, притекла се на помощ крайно късно, за да установи края, тоталния край.

Разделиха се.

Под едно кичесто старо дърво видя дори топящ се лед. Един широк фрагмент от крилото на джета беше много бял, оплескан от разбити в него буци пръст. Той стоеше там неподвижен, изкуствена маса, сгромолясала се от небето кой знае откъде, на една поляна, потопена преди това в кротко мълчание, преди да бъде обезобразена от остатъците, паднали от небето. Небето беше червеникаво, издуто някак и завихрено. Дъждът не се забелязваше. Дърветата бяха черни стрели, запратени от земята нагоре. Мрачни мъже говореха, викаха, тичаха в разни посоки в безреден, припрян, изтощен кръговрат. Не можеше да им се разбере нито дума.

Две миризми се открояваха — на бензин и на изгоряла плът.

Група репортери се бяха събрали в кръг около трима офицери от кой знае кой род войски. В центъра трябваше да е свидетелят. Отдалече се виждаше как говори спокойно, чадърът му се поклащаше, сиво-зелените му ботуши бяха забити в калта, а лицето му изглеждаше оглупяло от студа. И говореше ли, говореше… Монторси се приближи, подминавайки журналистите. Тримата офицери го видяха, но не казаха нито дума. Свидетелят дъвчеше думите в дразнещ ритъм — извечната ломбардска тъпотия. Можеше да е някой идиот. Беше присъствал на събитието. В думите, между сричките, между буквите, събитието надвиваше над времето, избухваше наново, продължаваше да се развихря — неузнаваемо, невъзстановимо.

„Небето… беше червено… гореше като голям огън… Пламъците се спускаха наоколо… Самолетът се бе запалил и парчетата… падаха по полето, във водата“, казваше той. Репортерите, наведени над бележниците си, записваха всичко — „по полето, във водата“.

По-нататък — друга групичка хора. В средата офицери. Двама репортери, които пишеха, пишеха нагъсто. Дъждът валеше също нагъсто. Нова група, в центъра, на която стара жена — друга свидетелка. Кимаше в знак на съгласие, сочеше небето с блед и тънък костелив пръст, насочен нагоре към дъжда. Опулените й очи блестяха трескаво, почти насълзени, но гласът й — същият идиотски дъвчещ глас на ломбардска селянка — беше твърд и насечен. Носеше бледозелен шал, вече подгизнал от водата. Беше студено. Монторси долови думи, несвързани откъслеци… „В небето имаше огън“, „като падащи звезди“, „малки комети“. Офицерите кимаха с глава, журналистите пишеха. Монторси се обърна и се върна при дърветата.

Въртеше се самотен сред черните кичести клонаци от дървета, смазани от дъжда и инцидента. Оглеждаше внимателно всяка вейка, земята, петната засъхнала, изгоряла, изпържена и втвърдена кръв. Останалите от Следствения също проверяваха — бавно, навсякъде, с прожектори, въпреки мощните фарове, мъчейки се да възстановят схемата на удара. Селянинът и старицата още говореха с репортерите, офицерите си бяха отишли.

Кръвта бе станала компактна, почерняла от горещината на експлозията. Монторси пипна едно голямо петно. Беше гъста като пластилин. Пръстът остави отпечатъка си. Погледна възглавничката на пръста. Дъждът, попаднал върху сухата кръв, отново я превръщаше в течност. Видя как съсирените следи остават по кожата. Помисли си за кръвта.

Насочи прожектора нагоре към клоните, към листата, които плющяха при съприкосновението с дъжда. Беше много студено. Мъглата се надигаше от нивите към онази рядка гора. Той освети листата близо до петната (бе открил пет големи). Нищо. По повърхността на листата, обърнати надолу към земята, нямаше следи от кръв. Светлата нишка на интуицията избухна и го накара да настръхне. Първият дънер не му даде опорна точка. На втория успя да стъпи с крак и да се повдигне. Хвана се за един клон със свободната ръка. По горната част на листата, онази, която гледаше към небето, имаше плаки от кръв, засъхнала от горещината. Слезе, опита с трето дърво. Още засъхнала кръв по горната част на листата. Опита да ги съпостави с всички петна по земята. Дърво по дърво заслепяващата и студена светлина на електрическия прожектор разголваше бронзираните петна кръв, изсъхнала от експлозията. Кръвта бе падала като дъжд от високото. Те се бяха взривили и разкъсали във въздуха, не на земята. Канеше се да повика останалите, когато установи един нов елемент.

Потърси една по една останките на самолета. Едното крило бе останало практически незасегнато и при падането си бе успяло да разцепи две стройни дървета (виждаше пресните им рани, от които сълзеше сок), другите останки бяха незначителни — назъбени парчета метал с олющена боя. Откри щурвала. На клоните на едно дърво висеше яке. Дърветата бяха недокоснати. Самолетът не можеше да е паднал. Беше експлодирал, преди да стигне земята. Ако беше паднал, преди да експлодира, преди да се разбие, щеше да изпочупи дърветата, щеше да ги посече, да ги повали. Но дърветата бяха непокътнати. Било е експлозия на голяма височина.

Пред него се разкриваше — отчаяна и изпълнена с думи й светлина — сцената на един атентат.