Джузепе Джена
В името на Измаил (35)

Инспектор Гуидо Лопес

Когато мислиш, ме плашиш.

Ще уплаша много хора, преди тази история да е свършила.

Мики Спилейн, „Сам човек“

Милано

24 март 2001

10:20

От летище „Шарл дьо Гол“ Лопес беше телефонирал на Калимани. Калимани го очакваше на „Линате“. Лабораторията се бе погрижила бързо за необичайното искане — да направи снимка на един труп! С отворени очи, за да прилича на полицейска снимка, направена, когато човекът е бил жив. Калимани я носеше у себе си. Връщаха се от улица „Форланини“, Лопес гледаше късогледия поглед на мъртвеца, сивата линия между кожата и косата, сплетена от консервиращия мраз. Две задоволени и прозрачни, бездушни зеници, готови да се разложат.

Калимани го информира, че нямат нито един инфилтриран от силите на реда в Църквата на Сайънс Релиджън. Това си е работа на Тайните служби, не на полицията. Летяха по пустата улица, извита като гръбнак, намокрена от надиплена топяща се слана. Серо също бе казал, че Измаил е работа на Тайните служби. Лопес попита къде е тайното седалище на Сайънс Релиджън. Беше точно зад „Форланини“, на улица „Абетоне“. Щели да се местят на пристанище „Гарибалди“.

Завиха. Първо Сайънс Релиджън, преди да се върнат в управлението.

Зад комплекса бе лабиринтът на бедняшките жилища на „Калвайрате“ — порутени и килнати настрани стени, напукана на парчета боя, като огромни свъсени вежди по мръсните улици. Много дупки, разбит асфалт. Премръзнали старци, наредени пред тъмната врата на социалната служба. На прага на един бар мъже, облечени в тъмно, бъбреха и думите им потъваха в избледнялата вълна на стари шалове. По околовръстното на булевард „Молизе“ припукваше въжена железница, обвита в кора от мраз. Лопес видя много мароканци, седнали зад замъглените стъкла, да гледат.

Калимани обърна точно на големия пуст булевард. Настилката беше заледена, гумите се пързаляха. Влезе в една тясна улица. Вдясно — мръсен общински пазар, вляво — склад на фирма „Транспорт“, в дъното на улицата — кланицата. Калимани спря колата и слязоха, надушвайки в ледения и влажен въздух железния мирис на съсирена животинска кръв. Нямаше движение. Далечно мучене на добитък на заколение се надигаше безжизнено от избелелите стени на кланицата — полирана керамика, напръскана с виолетов спрей на неравномерни точки без рисунък.

Вмъкнаха се през металния портал, който гледаше към двора и беше няколко стъпала над земята — седалището на Сайънс Релиджън.

Сякаш влизаш в друго време — една порция пространство, недостижимо за болката, обвито в тайна. Мъже и жени минаваха през широкото преддверие, стоплено от мека светлина, която падаше от лещовиден балкон. Русо момиче с лунички стоеше унесено, подпряно на скамейката. Четеше книга. Лопес гледаше по стените пропагандни плакати на Църквата: снимки, направени на анонимни места, които можеха да бъдат Копенхаген или Лос Анджелис, крайречни събори на весели хора, които се усмихваха някак насила. Гигантското изображение на мъж и жена, седнали от двете страни на малко бюро. Жената се усмихваше, докосвайки косите си, мъжът боравеше с малките лостове на някакъв механизъм, облегнат на плота на бюрото и също се усмихваше. Зад гърба на момичето до скамейката — огромен постер: множество хора, облечени с военни униформи, с вдигнати ръце. Отгатваха се главите и ръцете на зрителите, които аплодират под сцената, в калейдоскоп от цветни светлини. Отдясно, олющеното и четинесто лице на Основателя бе очертано и изрисувано със сиво-черния цвят на мастило от сепия, което скриваше бръчките.

Заговори Калимани. Представи се, представи Лопес, показа картата от Следствения. Попита за отговорника на Църквата. Момичето не трепна. Зад нея, от една тясна врата до постера с униформените офицери, се появи сух мъж, облегна се на касата на вратата и остана да ги наблюдава, докато момичето се опитваше да открие отговорника по вътрешните телефони.

Скамейката опираше в извита витрина, където бяха изложени всичките творби на Луис — Основателя. Малки купчинки с дипляни върху скамейката не позволяваха някой да се облегне. Лопес заоглежда дипляните, задържайки почти разсеян поглед по повърхността, за да държи под око мъжа, подал се да ги види.

След няколко минути момичето каза, че отговорникът е там и ще слезе да ги приеме. Сухият мъж се върна в своята стая и затвори вратата.

Отговорникът беше висок и едър мъж с великодушна физиономия, покрита от грива тъмни коси, полегато и мрачно лице, с прекалено гъсти вежди. Ръкостискането му беше подчертано здраво, като с клещи. Посрещна ги равнодушно и ги поведе по една служебна стълба. Офисът му беше на първия етаж.

Заговори Калимани. Лопес си мълчеше, наблюдаваше реакциите по лицето на мъжа. Калимани каза за откриването на трупа на улица „Падуа“. Не изясни мотивите, заради които подозираше, че става дума за човек, излязъл от редовете на Сайънс Релиджън. Разпростря се върху описанието на състоянието на тялото според доклада от аутопсията. Мъжът зад бюрото не помръдваше. Примигваше в спокоен й пресметнат ритъм. Лопес продължаваше да стои мълчалив. Кръстоса поглед с мъжа два пъти. Тогава Калимани извади снимката на трупа, направена от лабораторията. Типът от Сайънс Релиджън стана внимателен, остави да минат няколко секунди, преди да изкриви уста в безразлична гримаса. Каза, че не го е виждал никога. Калимани поиска от него да провери по-внимателно. Мъжът разгледа повторно снимката и поклати глава. Калимани попита дали имат архив на напусналите. Отговорникът отговори, че, да, съществува база данни, но че по закона за неприкосновеността на личния живот той не може да я покаже, освен ако силите на реда не носят заповед. Калимани потвърди, че нямат такава.

Лопес — твърд и рязък, го прекъсна:

— Кой е Измаил?

Мъжът се обърна към Лопес. За миг погледът му проникна издъно в онзи на Лопес. Ритуалната пауза мълчание.

— Презимето на този Измаил?

Мълчаха няколко минути. После Лопес стана. Калимани стисна ръката на мъжа и излязоха.

Слязоха по служебните стълби към преддверието. Калимани попита:

— Какво мислиш?

Лопес не отговори. Като стигнаха до преддверието, близо до скамейката, Лопес прошепна на Калимани:

— Чакай ме тук.

Изкачи стълбите. Стените на стълбището бяха обелени, сини. Отвори широко вратата на коридора, където беше офисът на отговорника. Огледа се наляво и надясно: никой. Спря пред вратата на офиса на мъжа. Влезе, без да чука. Мъжът беше на телефона и набираше някакъв номер. Зяпна от учудване, имаше време да изрече само:

— Какво…

Лопес прекара отворена длан по плота на бюрото, събори на пода документи, снимки, телефона също. Мъжът се изправи стремително. Беше много по-висок от Лопес. Лопес блъсна към него бюрото и докато онзи се огъваше, го дръпна към себе си, озова се веднага зад плота — онзи беше още прегънат — и ритна мъжа право в капачката на коляното. Мъжът се свлече.

Лопес стоеше прав и не говореше. Мъжът си държеше коляното на пода и пъшкаше. Пъшкането отслабна. Лопес се наведе и го хвана за косата.

— Сега ми дай картона на онзи от улица „Падуа“, лайнар такъв! Никакви телефони и без номера. Ако ми извъртиш някой номер, внимавай всеки път, когато излизаш оттук, защото ще се върна да те пречукам, скапаняк такъв. Ще те убия, разбра ли? Аз лично ще дойда да те убия. Сега стани и ми дай шибания картон. Разбра ли?

Мъжът взе да се оплаква, но Лопес му дръпна косата рязко.

— Разбра ли, тъпако?

Мъжът кимна в знак на съгласие. Лопес го пусна. По изпотената длан на ръката си видя залепнал кичур коса.

Когато слезе в преддверието петнайсет минути по-късно, в него беше идентификационният картон на трупа от улица „Падуа“. Калимани го видя да излиза от седалището на Сайънс Релиджън. Не каза дума, последва го, излязоха срещу кланицата, пред тях бяха бедняшките жилища на „Калвайрате“.

Казваше се Мишел Терцани, роден през 1954. Бивш член на „Нов орден“. Две задочни присъди в края на седемдесетте. Нищо сериозно, давал е само подслон на големи клечки от движението. Лежал е малко на топло. В средата на осемдесетте години — голямото откритие. Бе влязъл в Сайънс Релиджън. Никой не беше се оплакал от него заради финансовите злоупотреби, които е вършил, като е изпълнявал програми на Църквата. Нямаше информация — поне на картона на Сайънс Релиджън — за роднини, интересуващи се от него. Пътувания за сметка на Църквата: Копенхаген, Париж, Маями. Десет години след влизането му в структурите на Църквата, бе излязъл от нея, заплашвайки да я съди и да направи сензационни изявления за печата. Очевидно не беше изпълнил заплахите си. Но Сайънс Релиджън го държеше под око. Групите от напуснали като че ли бяха много агресивни спрямо Църквата майка. На картона имаше надпис: „Враждебен“. Очевидно членовете на Сайънс Релиджън контролираха дейността на хората, изправили се срещу Църквата. Полет Роулинг — жената от „Операция Фрийкаут“, онази, която се споменаваше в доклада на американските служби до Сантовито — беше именно враждебна. Да бди за евентуални щети, да връща изгубилите се овчици, да направи от тайните агенти свои апостоли — това бяха древните тактики, които всяка църква прилага, когато се сблъсква със света. Добрата древна следа на Бог върху светската земя.

Лопес провери дали в картона няма да се появи някакво позоваване на групата на Измаил. Никакво позоваване. После слезе до основните данни. Адрес: улица „Сан Галдино“ 15. Провери по картата на града, докато Калимани палеше колата. Зона „Мемориално гробище“, пряка на площад „Диоклециан“. Пуснаха сирената. Лопес поиска по радиото още една патрулна кола за подкрепление. С усилие сдържа еуфорията си — само един ден след намирането на трупа, щяха да влязат в апартамента на мъжа от улица „Падуа“.

Направиха широк кръг по параболата, която следваше оградата отстрани на Мемориалното гробище: стени от ивичест мрамор, върхове на надгробни камъни и на кипариси надвишаваха с малко контрафорсите. Студено беше — металният магнетичен студ, който обвива умрелите. Будките за цветя бяха пусти. Гробището трябваше да бъде почти празно. Дългата гладка стена отдясно на фасадата следваше булеварда, който извиваше към площад „Диоклециан“. Минаваше един бавен и дълъг оранжев трамвай, който разделяше на туфи сухата трева, прорасла между релсите. Там небето се отваряше, наоколо нямаше къщи. Сирената разкъсваше тишината. Ниските еднакви виолетови облаци се пропукваха по краищата, накъсвани от сградите, които бързо се движеха покрай колата към улица „Ченизио“. Калимани блокира следващото кръстовище като мина на червено. Гумите изскърцаха, докато колата се завърташе около себе си, изминавайки широкия полукръг на площад „Диоклециан“. Навлезе в тясната, тъмна уличка, пълна с дървета, която се отваряше вдясно, накрая. Беше улица „Сан Галдино“. На номер 15 ги очакваше патрулна кола.

Апартаментът на Мишел Терцани беше на третия етаж. Трябваха им десетина минути да разбият вратата. Влязоха в задушливата поради прахоляка тъмнина, в отсъствие, на какъвто и да е въздух. В първата стая имаше прозорец, Калимани повдигна щората му и отвори широко крилата. Наситеният въздух нахлу вътре. Един съвсем приличен апартамент — много книги, две стаи, подредена баня. В спалнята, над облегалката Лопес дълго гледа дългата бяла лента, закачена с три пирончета на стената: малки букви с черно мастило образуваха надписа „ИЗМАИЛ Е ВЕЛИК“. Лентата беше идентична на онази, която бе видял окачена над леглото на Клемансо — французинът, който бе провалил атентата срещу Кисинджър. Усети лепкавия и бунтовен полъх на опорочена еуфория.

Беше улучил.

В дома на Терцани нямаше компютри. Нямаше да могат да открият имейли. Двамата полицаи от патрулната кола ровеха в гардероба, но не знаеха какво да търсят. Температурата падаше, от отворения прозорец влизаше масиран, суров студ. Лопес отвори чекмеджетата на кухненския шкаф. Започна да търси снимки, но не намери. В спалнята провери нощното шкафче. В банята отвори шкафа за обувки. В една малка вратичка до огледалото видя много психотропни медикаменти. После се върна в спалнята, повдигна чаршафите, дюшека, потърси под пружината. Под леглото имаше пакет списания във вързано найлоново пликче. Разкъса найлона. Бяха порносписания. Садо-мазо списания. Липсваха някои страници. В други пък цели снимки бяха изрязани. Лопес позна списанията — бяха същите като онези, които заедно със Серо бе открил в дома на Клемансо. Същите изрезки, същите липсващи страници. Лопес се сети за ритуалите на Измаил. Извън Париж и в Детройт силите на реда бяха изненадали вярващите на Измаил по време на садо-мазо ритуали. В центъра им винаги имаше дете.

Лопес разсеяно разлистваше едно списание, безразлично отминавайки изрезките. От страниците изпаднаха на пода две листчета. Наведе се да ги вземе и остана със зяпнала уста. Това не бяха листчета за показване на страницата. Бяха два самолетни билета Милано — Хамбург и обратно, със заминаване на 15 февруари и връщане на 16. Потърси в джоба на сакото, извади двата билета, намерени в дома на Клемансо: Париж — Хамбург и обратно, 15 февруари. Местата съвпадаха. Дните съвпадаха. На 15 февруари вярващите в Измаил се бяха събирали в Хамбург. Кръстоса образите от съзнанието си на садо-мазо сцените, отпечатани върху патинираната хартия на списанията: жени със зачервени от камшични удари гърди, клещи, които стискаха тестикули, задници, белязани с хоризонтални синини, въжета, стягащи китките, огромни пениси, разширени ануси. Точно като двата трупа на вярващи в Измаил — онзи в Париж и онзи в Милано. Сигурно беше. В Хамбург Измаил бе извършил един от своите ритуали.

Направи знак на Калимани — тръгваха си. Даде инструкции на полицаите от подкреплението да запечатат апартамента на Терцани. Американците имаха право. Измаил щеше да удари там. Не разбираше как и защо. Не разбираше — от далечината изплува обикновеното лице на Хенри Кисинджър, за миг видя отново призрака на Отбраната. Не разбираше. Сега обаче знаеше къде и какво да търси.