Джузепе Джена
В името на Измаил (33)

Инспектор Давид Монторси

Със сигурност не е било случайно, че точно в онзи период са възникнали и са се осъществили най-големите взаимодействия на секретно ниво между италиански и американски паралелни или престъпни тайни служби. Които все по-често са се свързвали с тайни служби на други източни страни, поддържайки само привидно състояние на противопоставяне.

Карло Палермо, „Четвъртото ниво“

Милано

27 октомври 1962

17:40

Монторси почти не вярваше в това. Докато Фольезе редеше имена, дати, места, на Монторси му се стори, че е в самото сърце на някакво съвпадение — в самото съвпадение на един сложен механизъм на верижни прозрения.

Слухът беше дошъл от контакти на шведските тайни служби. Фольезе имаше бивша жена. Шведка. Беше се запознал с нейни приятели в Стокхолм и бяха останали в добри отношения. От време не време му пращаха сведения за проверка от италианските служби. В календара на един журналист винаги има нещо такова — казваше Фольезе. Контакти извън Италия, за да разбере какво става в самата Италия. И така, от шведските приятели беше пристигнала тази информация. Международното положение се влошаваше. Кубинската криза го потвърждаваше. Двубоят с руснаците се ожесточаваше също, най-вече в Европа. Също и в Италия, с италианската компартия, която имаше най-голям брой членове сред европейските комунистически партии и най-вече и преди всичко с най-могъщия човек в Италия — Енрико Матеи, който се люшкаше между интересите на САЩ и СССР. Американците не само бяха разположили в Италия впечатляваща мрежа от агенти. Не само бяха оборудвали центрове. Не само бяха установили координация с военните бази. Те бяха готови да създадат гражданска форма на вербуване. Нещо подобно на религия според онова, което бе станало ясно при проверките и по време на други разговори с шведските приятели. Светска религия — с други думи секта. Тя би картотекирала италианските адепти, би опънала мрежа върху приятелите и познатите им. Тя би донасяла за всеки слух, за всеки трафик, за който би могло да се разбере. Една група, която да бъде изцяло натурализирана в Италия, далеч от ватиканските кръгове. Която да бъде субсидирана и обучена. Нещо, което в подходящ момент би могло да се превърне в лоби на високо ниво. В началото то би трябвало да дава на американците само информация. Практически, едно живо предмостие, действащо на територията на страната. Една структура извън всяко подозрение. В следващата фаза тази укрепнала свободна организация можеше спокойно да се превърне в група за натиск, да влияе върху политическите процеси, да поставя условия на високо ниво. Бяха пресметнали всичко. Стокхолмските му познати му бяха разкрили, че формите и ритуалите са вече установени, че американците са готови да си послужат с някой от безбройните проповедници, които имат при тях. Разполагали с огромни инвестиции, определени за тази операция. Били избрали вече и хората.

— Хората? — удиви се Монторси.

— По-точно, човека.

— Какъв човек?

— Онзи, около когото ще се върти групата.

— Жрецът…

— Ами, предполагам… За това не успях нищо да разбера… Само името…

— Името?

— Името.

— Измаил?

— Точно Измаил.

Американците. Матеи.

Американците. Измаил.

Детето под плочата на „Джуриати“. Матеи пред плочата на „Джуриати“.

— Ти какво мислиш за тази история на „Джуриати“? — попита Монторси.

Журналистът се облегна на другия си хълбок, кръстосвайки крака.

— Има два елемента. Аз бих тръгнал от тях.

— Кои елементи имаш предвид?

— Ами… Първият, очевидно, е плочата. Ако някой убие дете — искам да кажа, ако е маниак — първото нещо, което ще направи, е да скрие трупа, нали? Щом криеш трупа, скриваш престъплението. Освен ако детето не е било отвлечено, или, де да знам, ако са обявили изчезването му. Но и тук трябва да има шумно обвинение. А пък не мисля, че…

— Не, аз проверих. Макар че и шефът на Нравствения — който знае повече от мен — казва, че има кръг от любители на деца и е възможно това да е висш кръг от недосегаеми.

— Освен това, тези неща винаги ги е имало… Работата е там, че да го оставиш близо до паметна плоча, означава преди всичко да рискуваш — могат да те видят, това е обществено място, хубаво или лошо… Пък и ти знаеш, че скоро ще го открият… Колко часа са минали от смъртта до откриването?

— Малко. Малко.

— Точно така… — каза Фольезе замислено. — Аз го виждам като предупреждение. Не знам… някакъв знак… може би ритуал…

— И аз горе-долу така мислех. Тогава би трябвало да има връзка с плочата…

— Да, в смисъл че в противен случай… какво би означавал подобен знак? Как да проумее човек значението на такъв знак?

Монторси сбърчи чело.

— Той обаче означава нещо за някой, който всъщност знае каква е връзката между детето и плочата, нали?

— Ама знаеш, че рано или късно полицията ще го намери… Или предупреждаваш някой вътре в полицията, или се надяваш да се разчуе… да обиколи вестниците, не е ли така?

Монторси отново бе обзет от униние.

— Трябва да работим с онова, което имаме… Информацията за партизаните и плочата… Практически нищо… Картоните на партизаните ги няма… Тук ти можеш да бъдеш много полезен, Фольезе. Наистина… Ти можеш да влизаш къде ли не, докато аз…

— Значи, вторият факт, който ми се струва важен, е този: отнели са ти делото… На мен ми се струва, че са ти го отнели, защото ти не си го завел…

— Зависи. Тук не става дума за рядка процедура. Не за пръв път ми отнемат случай…

— Да, но след като са ти го взели, означава, че някой все пак е разбрал предупреждението или значението на онзи знак…

— При мен, в управлението ли?

— Щом предпоставката е правилна и са ти взели случая… така да се каже… за да го провалят… ами, това значи, че някой над теб в полицията е разбрал, че някои неща не е трябвало да се пипат…

Гледаха в празното, мисълта им придобиваше израз през очите, когато всичко може да се покаже, но нищо не излиза наяве — нито план, нито проект — нищо.

Монторси заговори:

— Разполагаме с малко. Имената на партизаните. Датите. И най-много една снимка от откриването на плочата…

Фольезе се усмихна.

— Снимката с Матеи и другите.

И Монторси се усмихна.

— Аз обаче дори не знаех, че Матеи е бил партизанин…

— Да. Това е ръководството на Доброволните бригади на свободата.

— Тоест?

— Белите партизани, католическите. От една страна комунистите. От друга, онези от Партията на действието, миряните, републиканците. Католиците затваряха триъгълника. Матеи беше в елита на най-висшата йерархия на белите партизани. И все пак е странно. Присъствието на Пайетта и Лонго, които са комунисти, а също и на президента на АНПИ, която е организация на червени партизани, заедно с Енрико Матеи. Ако искаш да почна оттук моето разследване.

— Аз през това време ще отида да чуя Арле в Нравствения…

— Кога?

— Утре.

— Тогава и аз ще опитам утре да изровя някои подробности за избиването…

— Да, да опитаме така… Да пробваме почвата…

— Може и да не ни доведе доникъде…

— Поне ще сме опитали… Със сигурност няма да навреди…

— Дори и да не намерим нищо, нали първо на мен ще дадеш новината за детето? — попита разпалено Фольезе.

— Тоест?

— Тоест, ако разбереш, че организират пресконференция, ще ме предупредиш, нали?

— Така ще си изгориш всички… Ти си същински ястреб, Фольезе.

Гледаше го право в очите, но добронамерено, въпреки че журналистът беше доста години по-възрастен от него. Не беше ястреб. Такива бяха механизмите. Гимнастиката на безразличието, която наричат журналистика.

— Ще ти кажа, Монторси… Аз искам да напусна оттук… Искам да отида в „Джорно“ и всичко онова, което може да ме измъкне от тази гробница, е добре дошло…

— В „Джорно“?

— В „Джорно“.

— При Матеи.

— При Матеи.

Внезапно нещо се промени в застоялия въздух на огромната кръгла зала. Беше някаква вибрация, нарастващо разтърсване. Сякаш и кръглите рампи, и ложите с офисите се разтърсиха. Постепенно се надигаше тътен, който разцепваше въздуха. Изведнъж гласовете стихнаха. Всички лица — и те потресени — се извърнаха изненадани към центъра. На арената огромна тълпа като за Деня на мъртвите изпълваше кръглите рампи — колосален паметник на едно не — събитие, сфера с двойно стълбище към галерия без изход, преливаща от мълчание. Последва глух шум, шум без звук, шум, който сякаш беше мястото на зараждане на всички звуци. Въздухът се сви, после се разшири в топъл полъх. Лицата бяха заличени. Като че ли нещо неясно и радиационно бе избухнало в огромната зала, сякаш я разчупваше на две полусфери. Като разместване на времето, като опасна радиация, връхлетяла всичко и всички. После в центъра бавно се появи клетката асансьор, вътре стоеше вертикално един неподвижен силует и бавно се изкачваше от дълбината, идвайки към светлината в средата на залата. Беше директорът. Облечен в тъмно, с восъчно лице, с трескави очи, втренчени в една точка по посока на Монторси и Фольезе, но зад тях — поглед, залутан някъде далече, отвъд кръглите стени. Асансьорът спря. Вратата се отвори. Люлеейки се като умиращ, директорът направи няколко крачки в безжизнената тишина, сред десетките неми бели тела, населяващи неподвижно залата. Настана второ разместване на въздуха — по-слабо и доловимо около фигурата на директора. Заговори тихо, устата му трепереше, докато от устните му — като гладко и тежко яйце — излизаше твърда новината, която отекна от центъра към стените, заглъхвайки и смекчавайки се, за да набере сила отново, с позабавени срички — първо „рял“, после на разни повтарящи се степени на преиначаване в „мрял“, „мр“, почти до затихване.

Той каза:

— Умрял е. Умрял е. Убили са Енрико Матеи.

Няколко минути по-късно Монторси и Фольезе държаха в ръцете си новината на телеграфната агенция.

Извънредно съобщение на АНСА. 27 октомври 1962, 19:10

ПАДНАЛ Е САМОЛЕТЪТ НА МАТЕИ.

Милано — След последната радиовръзка с контролната кула на летище „Линате“ от 18:57’10" реактивният самолет I-SNAP, на който пътуваше инж. Енрико Матеи, президент на компанията ЕНИ, не потвърди сигналите за приземяване. От проверките, които се извършват и в момента, се вижда, че самолетът е паднал в местността Албаредо, община Баскапе, провинция Павия. Няма оцелели. Заедно с депутата Матеи в самолета са се намирали пилотът Ирнерио Бертуци и американският журналист Уилям Френсис Макхейл.

Прочетоха го. Вече беше безкрайно късно.

НЮ ЙОРК ТАЙМС

5 ноември 1962

Загива сив кардинал

Вашингтон. Има случаи, при които смъртта само на един човек, който не е особено известен, може въпреки това да придобие световно значение. Такъв ще е вероятно случаят с Енрико Матеи, загинал преди няколко дни при самолетна катастрофа.

Въпреки че беше познат само като лидер на монополния комплекс на горивата на своята страна, Матеи беше може би най-важният човек в Италия. Въпреки това той предпочиташе да стои зад кулисите в ролята на сив кардинал.

Влиянието му в италианската политика се простираше от Изтока до Запада, балансирайки по време на Студената война. Непряко той влияеше и върху дипломатическите отношения между една голяма сила от НАТО и комунистическия блок и неутралните афроазиатски страни. Матеи беше човек с голям чар, интелект и смелост. (…) Той не беше нито комунист, нито другар на комунистите от улицата, въпреки че през последните години беше придобил силни антинатовски и антиамерикански настроения.

След като му бе поверено управлението на италианските петролни интереси, той изведнъж се натъкна на огромното съперничество между европейските и американски конкуренти. Беше възприел теорията, че националната политика на западните държави тайно се ръководи от техните петролни компании.

(…) Слаб, с ястребови черти и приятен вид, той приличаше на кондотиер от епохата на Ренесанса, но се държеше като някой барон мошеник от XIX век.