Джузепе Джена
В името на Измаил (31)

Инспектор Давид Монторси

Не аз съм този, който трябва да ходи при боговете. Те са онези, които трябва да дойдат при мен.

Плотин, „Деветици“

Милано

27 октомври 1962

16:35

Вече беше на площадката пред сградата на „Кориере“ на улица „Солферино“ и фасадата на една бивша фашистка болница. Тук някъде беше пресъхнал каналът Навильо. В леглото на канала — задръстен от лилавееща растителност — спяха клошарите. Монторси си припомни, че нямаше и месец, откакто там бяха намерили един умрял клошар. Изглежда, ставаше дума за някаква банда гадни типове, които си нямаха друга работа. Бяха го пребили. Целият беше в синини и подкожни кръвоизливи. Тогава беше топло. Монторси се бе върнал у дома отвратен. Мъртвият клошар още миришеше на пот — облак от човешка миризма, дива отколешна наследственост, разнесена във въздуха от парцаливите вълнени дрехи, навличани даже през август. Сух хляб беше изпаднал от едно целофаново пликче, което е стискал, докато са го биели.

Обикновено тук не ставаха насилия. Сградата на вестника — жълтеникава, но чиста, излъчваща собствена светлина, която оцеляваше и се носеше дори нощем — поддържаше в това място един странен и авторитетен магнетизъм. Бедните не бяха допускани там. Работници се бяха опитали да направят демонстрация. Монторси стоеше тогава зад една затворническа кола. Срещу полицейския строй летяха яйца, камъни. Крещяха „Фашисти!“. Нито едно яйце не беше се разбило в сградата на „Кориере“. В кулминацията на демонстрацията шефът беше наредил да се пусне сълзотворен газ, а демонстрантите се бяха прикрили в малките улички, перпендикулярни на „Солферино“. Сградата на „Кориере“ — стените бяха недокоснати, чисти. Едно прикритие, граничещо с влиятелността, се удряше на вълни в другата страна на улицата, върху фасадите на благородническите къщи, обитавани от смълчани растения и от също толкова мълчаливи старци, които витаеха из преддверията заедно с неми помощници с ръкавици. И онзи, който тръгнеше по улицата, прекрачвайки портала на вестника, излизаше оттам бял като сладкиш, покрит със сметана — едновременно хрупкав и мек като крем. Толкова повече, че Монторси не един път си беше помислял, че някога това ще се промени, когато убият някой журналист тук, в привидно инертната и душна демокрация на Италия. Щом дори стотиците работници не бяха одраскали стените, може би щяха да започнат да драскат хората…

Никога не беше стъпвал в сградата на вестника.

Все журналистите идваха при него.

Преддверието беше широко, пълно с хора в сиви костюми. През него преминаваха служители в тъмно облекло, с шапки на главите. Отляво, зад широка преграда седяха две служителки, облечени със зелени костюмчета от плат, подобен на зеленото сукно на игралните маси в казината. В центъра — по стълба, широка поне десетина метра — слизаха забързани мъже, загледани в листове хартия, които четяха. Някои се изкачваха, но те бяха малко. Отдясно — редица остъклени дървени кабини, чийто врати се затръшваха една след друга и същите онези мъже, слезли по стълбите, влизаха и излизаха, за да телефонират. Подът от блед мрамор беше оцветен с малки стъкълца — сложен рисунък в свободен стил, който не можеше да бъде разгадан от партера. Създаваше впечатление като за хотел.

Служителката в приемната, онази по-отляво, беше мила и руса.

— Моля ви, доктор Фольезе. Итало — помоли Монторси.

— Редакция?

— Черната хроника, мисля. Миланската.

— За кого да предам?

— Инспектор Монторси.

— Да. Един момент.

Поработи с жаковете, видими през преградата, натискайки твърди бутони, които звучно отскачаха. Ръцете й се движеха сигурно със сложни движения, следвайки придобити автоматизми. Отговориха й и тя каза за кого става дума. После постави слушалката — приспособление от бакелит, което Монторси не беше виждал никога преди.

— Доктор Фольезе ще слезе веднага. Ако искате да го почакате, заповядайте…

Посочи му да се настани на креслата с пясъчен цвят срещу кабините.

Не чака дори и пет минути. Беше потънал в един фотьойл от груб и много топъл плат, когато се появи човекът по риза — строен, с побелели слепоочия, тъмна кожа, наситено зелени очи, с израз на жива интелигентност, — който вече му подаваше ръка и се представяше:

— Итало Фольезе. Добър вечер, Инспектор Монторси…

Останаха известно време неловко един срещу друг, когато Монторси стана и надвиши с поне двайсет сантиметра другия. Служителката зад гърба им ги наблюдаваше, като не преставаше да пише. Говориха малко. Фольезе отново му благодари за услугата със снимката на момчетата. Местната черна хроника на Милано и Рим беше онази, която „дърпаше“ тиражите, и снимките бяха важни. Във връзка с онзи случай „Кориере“ беше единственият ежедневник, който ги публикува. От какво имаше нужда Монторси? Обясни му. Два материала от архива. Две дати, свързани с разследване на едно избиване на партизани. И ако е възможно, да открие един материал за поставянето на паметната плоча на „Джуриати“. Нямаше проблем. Само въпрос на време. Около половин час, ако имат късмет. Най-много един. Фольезе му направи път. Изкачиха се по централните стълби.

— Никога ли не сте били тук, инспекторе?

— В „Кориере“ ли? Никога.

Итало Фольезе се усмихваше. Дори и изкачвайки се по широките мраморни стъпала, Монторси не успяваше да разгадае заплетеният рисунък на необичайната мозайка на партера.

На третия етаж, пред врата от тъмно дърво, резбовано до последен милиметър, се спряха.

— Тук е — каза журналистът.

Отвори вратата и влезе. Монторси го последва.

Остана смаян. Това беше кръгла зала, стените й бяха високи колкото трите етажа, които бяха изкачили пеша. От стъкления таван (плочи, поддържани от конструкция от тъмен метал) струеше в огромното кръгло пространство небесносиня светлина като в изложбена палата. Навсякъде по стените се извиваше спираловидно трибуна, подобна на входния коридор на футболния стадион „Сан Сиро“. Това беше балкон от дърво, един континуум — дълъг преход, прекосяван от десетки и десетки хора, които на групи и с бесен ритъм се задаваха от дървения балкон в посока към партера. По стените бяха монтирани други дървени структури — очевидно картотеки. Този голям коридор, който стръмно се спускаше надолу, се разширяваше на равни разстояния, на висящи площадки, широки ложи, които служеха за открити офиси. Виждаха се специалисти в процес на работа заедно с хора, очакващи със скръстени на гърдите ръце или опрени на хълбоците, докато други — наведени над осветени бюра — работеха по метални пластини или изваждаха поцинковани плочи и ги оценяваха, държейки ги за миг във въздуха като нагорещени бакърени листове. Монторси стоеше с отворена уста. Наблюдаваше потока светлина, струящ от остъкления купол, проследяваше полегатия наклон на коридора към партера — нещо като театър от дърво, метал и стъкло, препълнен с гласове, които се губеха в небесносиния въздух, в синкавата мъглявина на разстоянието между партера и върха на купола.

Погледна Фольезе как се усмихваше. Монторси се наведе надолу.

На земята, на три етажа разстояние видя звездовидна конструкция, препълнена със седнали и прави хора, на групи или поотделно. Това бяха журналистите. Конструкцията се определяше от наредбата на бюрата: нагъсто във външния кръг, където млади хора, наведени над телефони и пишещи машини оставаха далеч от най-светлата точка, съвпадаща с центъра. По-навътре кръгът от бюра се разреждаше, а после стесняваше до шест бюра, които гледаха право към центъра. Имаше седнали хора, всички с телефон в ръка и крака по масите върху онези шест бюра. А в центъра се виждаше от дъното на яма да изниква един асансьор с клетка, около който се въртеше цялата тази дейност. Това беше една съвършена арабеска, подобна на онези по персийските килими, всъщност сякаш ориенталски дим се издигаше от дъното на това пространство.

— Предизвиква световъртеж… Но какво е това?

Итало Фольезе потисна гримасата си и още по-широко се усмихна, заставайки до него.

— Там правим вестника — каза той. — Тук, до стените на коридора за надолу, са архивите. Техническите служби се надвесват над редакцията. Виждате ли фотолитографистите и словослагателите ей там, с онези страници, натопени в цинкова баня?

Монторси следеше показалеца на журналиста.

— Ако слезете, ще се приближите до редакцията, която е на партера. Това е часовник — практически компасът на вестника. Отвън са репортерите. Колкото по-навътре отивате, толкова повече се изкачвате в йерархията. Там са отговорните редактори на отделните страници, главните редактори, авторите на статии и рецензентите, заместник-директорите…

— А директорът?

— А, той си има кабинет. Долу е. Дотам се стига с онзи асансьор. Тук, долу е…

— Прилича на Камарата на депутатите. Наистина, прилича на Монтечиторио…

Слизаха полека, с кадифени стъпки по кардиналско червения мокет през пасажа, който обикаляше кръгово по стените и се спускаше като мостик към партера.

— Имате право, Монторси. Архитектът е един и същ. Една средновековна легенда — архитект Базиле. Първо проектира вътрешността на „Кориере“, а после го викат да обнови Монтечиторио. Разбирате ли от архитектура?

— Ами!… Само че наистина прилича на Залата на депутатите…

— От друга страна, за работа като нашата, интуицията на архитекта се оказва ефикасна и днес. Това място има нужда от отворено пространство, защото тук трябва да общуваш с всички и непрекъснато. Американците неслучайно са измислили откритите редакции. Без стени. Никакви отделни офиси.

— Абе, американците има да мечтаят за такава редакция…

— Е, ние сме си италианци. Имаме стил… — засмя се той.

Стигнаха до партера. Погледнати отдолу, куполът и спиралите на кръглите рампи около стените не изглеждаха така впечатляващи. Така, отблизо, и редакцията изглеждаше само като широка библиотечна зала с лъчеобразно подредени бюра към центъра. Носеше се приглушен шум — гласове, които препращаха към други гласове, въпроси, запратени из въздуха без отговор, отговори, пристигащи секунди след въпроса, телефонни обаждания, тракане на пишещи машини. На Монторси наистина му заприлича на часовник с механизъм от хора и машини — привидно в безредие, но отговарящи на една ефикасна логика в края на краищата… Запалените зелени лампи запращаха по червеното дърво на бюрата интимна, топла светлина. Той следваше Фольезе към центъра. Чак до бюрото му насред залата. Седнаха. Монторси — от другата страна на масата, с гръб към редакцията.

— Да видим сега от какво точно имате нужда…

Итало Фольезе си водеше бележки. Двете дати, имената на партизаните. Помоли да го почака. Монторси видя, че се качва по първия пръстен на спираловидната рампа, спря до първия офис ложа, попита някакъв тип, облечен с металносива престилка, отбеляза си нещо и заслиза към него.

— Това е архиварският отдел. Не ме питайте как успяват, но намират всичко.

Монторси кимна мълчаливо в знак на съгласие, малко обезпокоен.

Фольезе каза, че има да върши някаква работа, да го извини, щял веднага да се върне. Отдалечи се и излезе от голямата зала на редакцията. Монторси остана зашеметен, с поглед към огромната зала на вестника. Навсякъде имаше бясно движение, шум.

Фольезе се върна след четвърт час. Извини се и попита:

— Над какво работите, инспекторе?

— Някои проверки по стари дела… Трябва да приключа някои случаи…

— Аха, за отдела от ЦРУ ли?

— Моля?

— Отделът от ЦРУ. При вас на „Фатебенефратели“ нямате ли американци?

— Да. Но вие откъде…

— Ами това е като с архиварите. Не ме питайте как успяваме, но знаем всичко… — И Фольезе се усмихна.

И Монторси се усмихна.

— Това е всичко, което аз знам. Идват в Италия да работят и започват от нас. Имат нужда от основния архив…

— Струва ми се, че започват от Милано, но само временно. Впоследствие май отиват във Верона. Седалището им е една американска база извън града…

— Така ли?

— В Рим пък вероятно ще се настанят на улица „Мерулана“, към „Сан Джовани“. Близо до ватиканските семинарии…

— Фольезе, вие всичко знаете…

Сега бе приближил лицето си до неговото, и двете стоплени от малкия сноп на нагорещената лампа в стил „Чърчил“ върху бюрото, облегнати на плота с лакти, докато долу краката на журналистите напрегнато се движеха.

— Спокойно, Монторси. След малко няма вече да ви се пречкат между краката…

— Кой? Американците ли?

— Американците, точно американците… — Усмихваше се снизходително и това стопли Монторси.

— Добре, но… Откъде знаете?

— Бях направил дори едно малко разследване, но тук не ми го публикуваха… Представяте ли си, „Кориере“… Ами нали зад собствеността на вестника стоят американци…

— Да, те зад коя ли собственост не стоят, американците…

— В „Джорно“. Там не стоят.

— „Джорно“ е на ЕНИ, нали?

— Не е на ЕНИ. Точно на Матеи е. А където е Матеи, американци няма — и Фольезе му намигна.

Не. Щом някъде беше Матеи, американците там ги нямаше. Това си го беше измислил вестникът, за да си направи реклама в подкрепа на анти американската си политика. Нечувано. В Италия, през 1962 година, няма и петнайсет години след поражението, при положение че държавата е в пълен икономически бум, този тук му развиваше анти американска политика…

— Фольезе, как завърши тогава разследването?

— В „Джорно“. Дадох я на един колега от „Джорно“…

— И ще я публикуват ли?

— След една или може би две седмици… Освен ако… — Той се усмихна.

— Ще отидете ли да работите там, Фольезе?

— Може би. Писна ми да бъда писар тук… По-добре в отделен офис. Майната му на американския стил… — засмя се той.

Беше му наистина симпатичен.

— Следователно структурата на ЦРУ тук при нас е само временно? — попита Монторси.

— Вижте, Монторси. Колкото по-малко ви кажа, толкова по-добре за вас. Дори не можете да си представите какво се крие отдолу…

Журналистът беше пребледнял. Под конуса от светлина на лампата изглеждаше, че очите му — много живи, бляскави и подвижни — почти сълзят.

— Вярвам на думата ви, Фольезе. Освен това, знаете ли, и на мен американците… Но един полицай не бива да има предразсъдъци като вас, журналистите, нали?

Те се засмяха. Репликата беше допаднала на Фольезе.

— А, е то го Лучо с резултатите от проучването…

Лучо беше архиварят. Остави един плик. За десет минути беше намерил всичко. Фольезе попита Монторси иска ли да остане сам да разгледа старите броеве на „Кориере“. Той наистина му беше симпатичен. Пък и нямаше нещо, което да не може да разбере, този Фольезе. Намереното на „Джуриати“ не бе станало достояние на пресата. Нямаше пресконференция и най-малко три или четири дни мълчание бяха гарантирани. Такава беше процедурата на управлението за особени случаи в Следствения. По-добре се работеше…

Ето първият вестник. От 15 януари 1945 година. Все още прозрачната хартия оставяше едва доловим, леко омазнен прах.

— Това е от консервиращия материал — каза Фольезе. — Не се безпокойте. Досаден е, но е безвреден.

Монторси започна да прелиства. Същото усещане, което изпита в архива. Порази го точният образ на мумията, сякаш още я виждаше вътрешно. Тръпка на отвращение.

— Мога ли да бъда недискретен? — запита Фольезе.

— Моля…

— Какво точно търсите?

— Новини. Новини за едно избиване на партизани.

— Ще ми позволите ли една доза професионално изкривяване, Монторси? — Усмихваше се с открито и честно лице.

— Е, ако позволите И на мен малко професионално изкривяване…

— Въпросът е следният. Какво общо има избиването на… Преди колко години?

— Седемнайсет.

— Седемнайсет години! Какво общо има то с един днешен случай? Това политически въпрос ли е? За неофашисти ли става дума?

Гледаше го право в очите, пронизваше очите му — широко отворени, сякаш лицето му се отваряше и въртеше, едната половина надясно, а другата наляво, и сякаш се подаваше здраво, топло и бяло пространство, някакво междумозъчно вещество — реално съществуващо и приятно.

— Фольезе, искрено казано, не знам.

— Да не е свързано с нещо, което знаем ние, журналистите?

Другият се вклиняваше в онова бяло, сгъстено, неутрално, шумно пространство. Правеше го с твърдоглаво любопитство, нещо, което Монторси чувстваше като близнак на материята на своята интуиция — едно механично, мощно отклонение, което повлича по различни начини човека към истината — далечна, почувствана достижима. Затова не му беше неприятна настойчивостта на Фольезе. Дори напротив. Забавляваше го.

— Не. Не мисля, че го знаете.

— Още не го знаем или въобще никога няма да го узнаем?

— След няколко дни. Имайте търпение.

— Предлагам ви размяна.

Тази наглост също допадаше на Монторси.

— Да чуем.

— Вие ще ми кажете за какво става дума, а аз ще ви направя проучването.

Монторси изкриви уста, но беше усмивка. Мислеше. Той нямаше кой знае къде да маневрира. Мислеше за Арле. Мислеше за невъзможността да разпитва наоколо. За Болдрини, който изкъсо го следеше. Може би сега беше моментът да упражни натиск върху Болдрини и върху онзи, който му беше отнел случая. Да насъска един журналист, който можеше да задава въпросите, които той не можеше да зададе.

— Оставете ме да помисля, Фольезе. Може би е възможно да се направи. Нека да поровя малко.

И продължи да прелиства. Докато не откри новината.

Но беше само кратка бележка. Избитите партизани. Имената им, рождените им дати. Никаква подбуда. Никакви снимки. Чиста хроника — отминала, анонимна в купчината имена, изброени със студенината на последното споменаване. Нищо.

Затвори шумно отвореното копие. Другото копие. Зелените очи на журналиста въпросително искряха, разцепвайки светлината с по-силна светлина под формата на въпрос.

— Още една секунда, Фольезе. Нека да проверя и тук.

Започна от края, на обратно. Страниците на новото копие бяха по-твърди, припукваха изпод пръстите на Монторси. От 3 февруари 1945 година. Няколко дни след първото убийство — втора екзекуция. Откри и втората бележка. Оскъдна. Студено хроникиране на смърт, инертно като консервиращия прах върху хартията. Мънички букви, сблъскани една в друга, съставляващи имена и дати. Нищо друго. Нито намек за някаква причина, мотив, който е накарал два взвода да избиват момчета. Някакво отмъщение ли е било? Донос ли е било? Може би данните не са били достатъчни? Може би проучванията са пропуснали нещо? Зад такива неща винаги стои нещо. Какво обаче?

Имаше друго копие. От 12 февруари 1949 година. Може би служителят от архива беше открил нещо, отнасящо се до момента на поставянето на плочата. Монторси беше вече обезкуражен, четеше се по лицето му. Има моменти, в които едно лице се чете като книга без думи: почти отпадъчна хартия, прогорена в средата, може би изложена на прогорена от някакъв сух климат или обгорена от пламъците. Никакви думи, достатъчна е тъканта, за да изрази нещо. Сега Монторси беше прежълтял, журналистът бе изследвал старателно и най-малкото напредване на онази бледност от отчаяние, която понякога може би бе обземала и него или щеше да го обземе в бъдеще.

— Не върви, а? Напразно търсене?

— Ако не намеря нищо, няма какво да ви казвам, Фольезе.

— Говорете ми на ти.

— Вие също.

12 февруари 1949 година. Букви, щамповани с дефекти от мастилото. Портретът на една нация, която се опитваше да надмогне себе си след поражението, след катастрофата. Вътрешна информация, колонки от цифри, изразяващи една разпадаща се икономика. Реклама на фирма за сладки, спрени от производство: смехотворни цени!

Докато най-после видя снимката, заглавието и малкото каре, което служеше за писмено легло на рубриката за местна информация.

В средата се виждаше плочата — помътнелите й преливащи цветове, облени от бледо слънце върху мрамора на служебната снимка. Хора с палта и шапки с широка периферия гледаха обектива с мрачен поглед. Трима отляво, четирима отдясно. Две лица — бледи, но различими — се подаваха зад гърба им.

Прочете:

МЪЧЕНИЦИТЕ ОТ „ДЖУРИАТИ“

Тази плоча се постави за вечен спомен

от саможертвата на партизаните от Милано

Милано — Вчера в 10:30 часа кметът на Милано Антонио Грепи откри плоча, поставена в памет на избитите от фашистите на спортното игрище „Джуриати“ през 1945 година четиринайсет млади партизани. На гражданската церемония присъстваха кметът Грепи, заместник-секретарят на Италианската комунистическа партия Луиджи Лонго, сенаторът комунист Джанкарло Пайета, секретарят на Националната асоциация на партизаните Марио Аноне и президентът на АДЖИП Енрико Матеи, които по време на нацистката окупация се бориха на страната на Съпротивата, която върна свободата на италианския народ.

Енрико Матеи

— Я…

— Какво има, Монторси?

— Ами, работата е, че говорим за дявола…

— ЦРУ ли?

— Не, не… Матеи… Не говорехме ли за Енрико Матеи?

Фольезе беше видимо заинтересуван. Стана, обиколи бюрото, наведе се над раменете на Монторси.

— Този… Този е Матеи…

— Този отляво ли? — попита Монторси.

— Да… Той е…

— А Другите? Разпознаваш ли ги?

— Чакай… До Матеи… А! Този не го познавам… После Пайета с лулата… Я да видим… Отдясно… Отдясно, близо до плочата, това е президентът на АНПИ Аноне. Преди една година го интервюирах — невероятен човек, с такъв хаплив хумор… Е, този е Лонго, със сигурност… А онзи с лентата през рамо трябва да е кметът… Двамата отзад… Хм, не мога да се сетя, не знам кои са.

Замълчаха, хартията сякаш припукваше в снопа светлина на лампата. Беше топло и сухо. Фольезе се надигна. После пак седна.

— Доволен ли си?

Монторси си чешеше темето.

— И аз се чудя…

— Помисли ли достатъчно за предложението ми? Аз ще ти направя проучването. В замяна ти ще ми дадеш изключителните права.

Той беше мислил достатъчно.

— Имаш ли време?

— Цял съм слух…

— Добре. Фольезе, слушай, обаче… Оттук не трябва да излезе нито дума…

Фольезе стисна устни.

— Разбрано?

— Разбрано.

Въздишка, благотворната неувереност на всички мигове.

— Работата е следната…

Обясни му всичко. Обясни му как кожата на ръката на малкия под плочата на „Джуриати“, подаваща се от торбата, го е впечатлила с вида си — сякаш бе пластмасова, посиняла, като ръката на кукла. Обясни му за опитите да открие връзка с кръга на любители на деца — ако действително в Милано съществуваше подобен кръг. Той, Фольезе, знаеше ли нещо? Не, нищо не знаел, но можеше да се информира. Каза му за нахлуването си в Историческия архив на Съпротивата. Говори му за липсващите картони: Нито следа от партизаните избити на „Джуриати“. Остана за малко смълчан, докато Фольезе продължаваше да го фиксира, преди да му разкаже за мумията, вдървения труп на анонимния партизанин, съхранен в стъкления саркофаг в задната стая на Архива. Каза му и за детето, онова от снимката срещу реликвата. После за бръмбара. За откритието, че му бяха отнели случая, за да го дадат на Нравствения. Върна се назад: говори му за лабораторията, за мрачната атмосфера, надвиснала в коридора за дисекции, за доктор Арле и сътрудниците му, за които бе открил, че са били при Болдрини, докато той е разследвал на „Джуриати“. Доктор Арле и хората му от лабораторията, които приличаха членове на секта…

— На секта…

Фольезе си потриваше брадата объркан, с изкривена уста, държащ щипка кожа от врата си между палеца и показалеца, а пръстите на другата му ръка барабаняха по бюрото.

— Секта, ти казвам… Но може и да си е чиста фантазия от моя страна… Явно формалинът ме удря в главата… Или пък наличието на трупове…

— Не, причината е, че…

— Идва ли ти наум нещо?

— Не, всъщност… Да си журналист, разбираш ли… Не знам дали да работиш твоя занаят е същото… Случват се съвпадения… Започваш да вярваш, че в крайна сметка има връзка между нещата…

— Представящ ли си… Това е хлябът на хората, които трябва да започнат всичко отначало…

— Е, въпрос на интуиция…

— Виж, Фольезе, може и да е вярно, но… имам предвид по същество, а?… Ами, интуицията не ми се струва много по-различна от едно съвпадение… Но защо ми разправяш тази история със съвпаденията?

— Ами защото ми говориш за управлението, за лабораторията… Говориш ми за секта… А от информациите, които аз имам…

— За кое?

— За разследването. Разследването, за което ти говорех. Онова, което прехвърлих на „Джорно“. Разследването за американците, за ЦРУ в Италия…

— Е?

— Това също ще остане поверително, нали? Между, мен и теб…

— Хайде, Фольезе… Аз на практика се прецаках… Знаеш ли какво ще стане, ако разберат на „Фатебенефратели“, че съм ти говорил за нещо, което не е било дори съобщено на пресата?

— Така… Работата е там, че… Доколкото разбирам, американците пристигат в Италия с една секта…

— С една секта? Какво значи това? Но нали идват да се установят при нас… Освен това нали ми каза, че вече има програма за координиране с военните бази…

— Да, да… Но това са, да ги наречем… официалните канали…

— Да… Именно…

— Секта?

— Секта. Имам едно име.

— Името на сектата ли?

— На онзи, около когото се върти сектата.

Погледнаха се в мълчание.

— Кое е името?

Фольезе помълча още малко и после го каза.

— Измаил. Казва се Измаил.