Джузепе Джена
В името на Измаил (30)

Инспектор Гуидо Лопес

Видът на умрелия все още отразява онова, което е видял. (…) Колкото по-дълго го описват, толкова повече умрелият заприличва на предмет от покъщнината.

Петер Хандке, „Амбулантният търговец“

Париж

23 март 2001

21:30

Движеха се с пуснати сирени към булевард „Распай“, към апартамента на Жорж Клемансо, провалилият се атентатор на Кисинджър. Лопес и Серо не размениха нито дума в купето, докато колите летяха през мръсния, огромен Париж. Малко светлини. По улиците — никой. Видяха осветената Кула — един продълговат предмет, дар за небето. Колите подскачаха. Изкачвания и спускания се редуваха неравномерно.

Когато Лопес не очакваше, двете полицейски коли спряха пред портал, отворен в момента от един полицай. Наоколо не се виждаха други коли на полицията.

От осветената входна врата се влизаше в строго преддверие. Подът — излъскан мрамор — отразяваше сънени лампиони. Изкачиха стълбите, без да обърнат внимание на клетката от ковано желязо на асансьора. На първия етаж растенията отстрани на вратите изглеждаха пълни с живот, една изгаряща зеленина, изцяло лишена от прах — чак изглеждаха изкуствени. Семейство Клемансо живееше на втория етаж. Срещу тяхната врата бе вратата на Жорж — широко отворена, с изправен полицай със син пуловер, с черен колан и ръце, сключени на гърба. От апартамента към площадката се процеждаше топла халогенна светлина — светлината на отчаяните ергени, търсещи утеха и гнездо. Мокетът беше метално сив, една прошарена тъкан, която не подхождаше на тапицерията в сметанен цвят. Преддверие нямаше — влизаше се направо в широка зала с централна маса, покрита с документи. Отворено пътно куфарче на масата показваше разноцветен флопи комплект. Мъже в униформи и цивилни влизаха и излизаха от стая в стая, прекрачвайки осветения праг. Отляво се виждаше малка кухня — чиста и подредена; отдясно — спалнята. Тук, на бюрото, липсваше нещо: може би компютърът, иззет за анализ на хард диска. На стената — постер с надпис: „Дж. Роналд Люис, основател на Сайънс Релиджън“, с лице, променено от драскулки и цветен надпис: „ИСУС УМРЯ“. Малка прашна библиотека, няколко заглавия, натрупани едно върху друго. Лопес провери — наръчници на Сайънс Релиджън. Два избелели и протрити самолетни билета, използвани като белег за отбелязване в книга — Париж — Хамбург, отиване и връщане. Провайдерът на електронната поща на Боб — бившият сциентолог, от чийто имейл бе тръгнал сигналът за тревога на американските служби, — беше немски: „liebernet.de“ или нещо такова. Пъхна в джоба си самолетните билети, без никой да го забележи. На връщане от Милано щеше да провери къде се намираше провайдера на Боб. Ако беше в Хамбург, историята с проваления атентат на Клемансо щеше да вземе друга посока…

Върху облегалката на неоправеното легло едно малко продълговато парче бяла коприна висеше с два пирона на стената: японска мода — спомни си Лопес. Имаше надпис с малки засукани букви в тъмночерно, изпъкващи върху копринената белота на лентичката: „ИЗМАИЛ Е ВЕЛИК“. Под леглото бяха намерили калъфа на пушката. И списания бяха намерили, порно списания. Много. Садо-мазо списания със скъсани страници. Лопес се наведе. Разлисти няколко. Стари снимки, публикувани, за да разпалят нови пламъци на удоволствие. Жените бяха с прически от седемдесетте и осемдесетте години. Стари снимки със садо-мазо сюжети.

— Колко такива са намерили? — попита той.

Серо попита един от хората си.

— Буено, шейсетина — каза той.

Лопес остана изумен, като ги видя, докато един от полицаите пребъркваше джобовете на дрехите. Две снимки на една поставка, до мастиленоструен принтер. Две мъжки лица: едното наляво — нежно и замечтано, може би заради лошото осветление при снимането; другото надясно — набръчкано и сурово, приличащо малко на това на Харви Кайтел.

— Кои са тези? — попита Лопес.

— Клемансо е отляво, а онзи отдясно е неговият препрограматор.

— Разпитахте ли го?

— В Централата е. Не знае нищо за Измаил. Бил се сприятелил с Клемансо, но не знаел нищо. Можете да го разпитате и вие, ако искате.

Лопес кимна и премести поглед към бюрото:

— А компютърът?

— Утре ще имате разпечатка на цялото съдържание на хард диска.

Лопес огледа наоколо още няколко минути. После поклати глава. Нямаше и следа от връзки с Италия. Трябваше да чака евентуални новини от изследването на компютъра на другия ден.

Направи гримаса на досада. Серо кимна с глава — това беше знак да си тръгват. Трябваше да се върнат на „Ке“, Трябваше да минат през моргата, в подземията на „Ке“. Трябваше да видят Жорж Клемансо след аутопсията.

В колата поговориха. Лопес настояваше Серо да повика в Централата всички участници в ритуала на Измаил, по време на който и Клемансо временно беше попаднал в полезрението на полицията. Серо клатеше глава — лицето му рязко се нацепи от белег на примирение, вече не злобно. Лопес за миг го разпозна, усети го и французинът му се стори отдавна загубен брат. Казваше, че историята достигало политическите нива. Според него Измаил има връзки по високите етажи на парижката политика. Щяло да им трябва много време, тайни разпити, пропуски, размени и компромиси. Във всички случаи много време за удовлетворяване искането на Лопес и италианците. Лопес се съгласи, врязвайки силуета си отвъд влажната светлина на задното стъкло.

Пристигнаха на „Ке“.

Беше топло, чисто и модерно. Моргата обаче смърдеше на етер и формалин. Има една обонятелна формула, която произтича от смъртта — не сладникавата смрад на труповете, а етерът и формалинът. Лопес поклащаше глава с ръце на кръста, следвайки Серо, който вървеше след двамата полицаи, които крачеха след един плешив, но млад, чевръст и нервен мъж. Отвориха се много врати от метал — лек и излъскан алуминий.

— Ама вие си имате дизайнер и за моргите! — каза Лопес, но Серо явно разбра и се извърна отегчен.

Качиха се на бавен и прашен товарен асансьор. Слязоха на тъмен етаж. Кривнаха към коридор, осветен от странни неонови лампи с ледено сияние. После продължиха още, изкачиха стълбите и влязоха в зала за аутопсии — огромна, осветена от централния прожектор над металното легло, който сляпо пробождаше съвършено бялото тяло на Жорж Клемансо. Екип от патоанатоми обсъждаше приглушено нещо. Входните отвори на куршумите бяха синкави — като от градушка. Шестнайсет, всичките в целта, по цялата дясна половина на тялото. Съсирената кръв беше измита. Набързо, обаче. Бяха останали следи от корички около посинелите дупки. Устата беше затворена, шевовете бяха груби. Серо и Лопес — сега и двамата с ръце прибрани зад гърба — обиколиха бавно металното легло. Лопес видя две синини около палците на краката, видя ясно още и две груби одрасквания по ходилата.

При вида на лявата страна на Клемансо застина неподвижен. Потърси Серо с очи.

Бяха същите синини като на трупа от улица „Падуа“. Челюстта на Лопес се скова, а също и зениците. Синини, причинени не от камшик, а може би от палка, въобще от някакъв продълговат предмет, хвърлен срещу тялото. Синини на петна като леопардова кожа. Идентични. Абсолютно същите синини като на непознатия от улица „Падуа“.

За миг подът потрепери.

Погледна лекарите. Зададе им въпрос на италиански, но никой от тях не разбираше какво ги пита Лопес. Серо преведе. Лопес искаше да знае дали са изследвали аналната кухина. Патоанатомите се спогледаха един друг ужасени. Не, нямаше причина: не бяха я изследвали, отговориха те с изумен, питащ вид.

Лопес поиска да го направят. Прекараха отвратителни минути.

Тялото бе преобърнато, чу се шум от пластмаса. За удобство трябваше да го сложат седнал, с разперени ръце, поддържани под мишниците и вече сковани и посинели около подлакътниците, а към китките подути като зеленчук там, където бе текла и се бе съсирвала много кръв. Преобърнаха го — целият гръб и прасците му бяха напълно сини. Върху металната маса беше изпуснал течност. Косите му се разпиляха по темето. Пръстите му бяха сини. Защо носеше документите със себе си? Разтвориха задника му, запалиха една светеща сонда и я намазаха с прозрачна мазна смес. Чу се шум от мокро припляскване. Вкараха я в ануса. В края й един от лекарите гледаше през визьор. Серо се бе обърнал към сляпата стена, обратно на онази, от която бяха дошли. Сондата трудно влизаше. Като че ли я издърпваха на тласъци, после изведнъж натискаха, опитвайки се да надвият съпротивлението. Червата се бяха отпуснали, гладката мускулатура не задържаше, аналния канал бе притиснат от подутата плът, от подпухналите вътрешности. Лопес не разбираше какво си говорят лекарите помежду си. Измъкнаха сондата изведнъж, омазана с остатъци от помада и изпражнения.

Лекарят на визьора на сондата настигна Серо и поговори с него. Серо се съгласяваше, прекарвайки опакото на ръката си по брадата. Направи знак на Лопес. Той се приближи.

По Жорж Клемансо имаше следи от многократно анално насилие: увеличаващи се синини, стрии, датиращи от няколко дни преди смъртта. Лопес разбираше ли нещо от това?

Да. Човекът от улица „Падуа“ беше дете на Измаил. Измаил се готвеше да нападне в Милано или в Чернобио.

Обади се в Следствения в Милано. Калимани още беше там. Каза му, че има нужда от данни и от снимка от лабораторията. Калимани си отбеляза пухтейки, а Лопес не обърна внимание на въздишката му на умора и скука. Искаше да му направят контакт на другия ден в Милано. Някой внедрен, някой, който да следи Сайънс Релиджън и напусналите Църквата. Имаше ли внедрен в Сайънс Релиджън? Кой контролираше дейността на Църквата? Калимани не знаеше нищо за това. Лопес каза, че е спешно и ако има нужда, да телефонира на Сантовито. Щом се върне в Милано, Сайънс Релиджън ще му бъде първата цел в списъка. Трябваше да се действа бързо. Бързо да се провери дали мъжът от улица „Падуа“ е бил член на Сайънс Релиджън в миналото. Това беше единствената възможност да се възстанови самоличността му. Лопес говореше бързо, Калимани се съгласи. Поиска от Лопес номера на факса в хотела. На Лопес му трябваха минути, за да му го даде. Серо се обади директно на човека, осигурил стаята на Лопес в Монмартър. Имаше и снимка от лабораторията, която Лопес беше поискал за другия ден. Каза на Калимани да се погрижи, да се чуе с онези от лабораторията. Искаше снимка с отворени очи на лицето на трупа от улица „Падуа“. Калимани замълча, после попита:

— На клошаря от улица „Падуа“ ли?

Лопес отговори, че не става дума за клошар. Калимани се усмихна. Пристигна номера на факса на хотела. Лопес му каза, че ще се върне на другия ден, възможно най-рано.