Джузепе Джена
В името на Измаил (29)

Инспектор Давид Монторси

При едно определено условие е неприлично да продължаваш да живееш повече. Да продължаваш да вегетираш в подла зависимост от лекарите и техните процедури, след като се е загубил смисълът на живота, правото на живот, това би трябвало да привлече върху себе си дълбокото презрение на обществото. Лекарите, от своя страна, би трябвало да бъдат посредници на това презрение и да дават не рецепти, а нова доза отвращение всеки ден на своите пациенти…

Фридрих Ницше, „Залезът на боговете“

Милано

27 октомври 1962

16:15

Преди да помисли за „Кориере дела сера“, Монторси помисли за Арле — шефът на лабораторията. Трябваше да му се обади. Трябваше да разбере дали има нещо общо присъствието му в Нравствения с прехвърлянето на преписката. Трябваше да му говори, без да породи подозрение у него, че още се върти около случая „Джуриати“. После щеше да провери вестниците. Дали в „Кориере“ е била съобщена някаква новина в деня след убийството на партизаните на спортното игрище през 1945 година? Тогава щеше да се успокои, щеше да изтегли щепсела. Усмихна се на мисълта, че в края на краищата волята е един щепсел — напъхан в мрежата.

Сигурно беше, че Болдрини е схванал онова, което той беше се опитал да го накара да разбере, че други бележки и материали, освен онези в папките, прехвърлени на Нравствения, е задържал при себе си Монторси. Ако бяха влезли чрез бръмбара в кабинета му, ако бяха влезли да вземат папките, щяха да влязат да вземат и бележките. За миг се видя изправен — отразен в стъклото на прозореца — с ръце на хълбоците, като се опитваше да изследва пода, или по-точно мястото пред вратата. Беше огромен, и въпреки това всеки път, когато го изненадваше отражението му някъде, улавяше една тръпнеща, смущаваща уязвимост у себе си и веднага започваше да се чувства неудобно. Откъсна ъгълче от един лист на бюрото. Пресметна дъгата, която правеше вратата при отварянето си. Отвори колкото една пролука, достатъчно голяма, за да се мине, оставяйки малката хартийка на края. Ако влезеха, въздушната вълна щеше да я измести, отпращайки я там, където се съединяваха двата листа линолеум. Дори и да се усетеха, щеше да е невъзможно да я поставят на същото място. И излезе.

Вървеше към Брера. Редакцията на вестник „Кориере дела сера“ се намираше на улица „Солферино“. Контактът беше един журналист от черната хроника, когото той не познаваше лично, някой си Фольезе, който му беше помогнал, давайки му информация, и на когото той на свой ред беше помогнал, когато един директор беше поискал снимките на две момчета, загинали в един инцидент. Щеше да му иска материалите от архива на „Кориере“.

Имаше телефонна кабина на ъгъла към площад „Тревес“. Над кабината беше надвиснало оголяло, приведено дърво — тъга, изписана с растителен почерк. Кабината миришеше на пикня. Между цепнатините в метала на пода имаше застояла вода. На слушалката — гъста кондензирана влага. Набра номера на лабораторията.

Първо звънене. Помнеше лицето на Арле, изпито от жълтеницата, когато го видя за първи път. Тъкмо отваряше една гръдна кост с разширител. Чуваше се пукането на костите. Носеше се мирис на формалин и един остатъчен сладникав вкус, който будеше отвращение у Монторси. Арле светкавично бе измерил младия мъж от горе на долу — дори не изглеждаше учуден, че вижда пред себе си човек с такъв ръст — бе преместил поглед върху ребрата на трупа, бе нанесъл отсечен удар с долепени палци и стернумът се бе отворил докрай.

Второ звънене. В лабораторията винаги беше хаос, понякога секретарки бяха самите дежурни в залите за дисекция и им трябваше цяла вечност, за да отговорят. Гласът на Арле беше пропукан от миналото, като на човек, който говори в същия миг, когато си спомня нещо, станало много отдавна. Ако трябваше да прикрепи някакъв предмет към този глас, би избрал камък. Един от онези във Вал д’Аоста, намиращ се на три хиляди метра височина, сиви, грапави и набръчкани, но далеч от ледници и мъхове.

Трето звънене. Методичните проверки, практикувани от години от доктор Арле. Да бъдеш началник на лабораторията означаваше да имаш власт. Този тук беше звярът на властта. На „Фатебенефратели“ се знаеше, че Арле се зъбеше дори на шефа. Няколко пъти беше насочвал разследвания. И знаеше да закриля. За да упражняваш власт, винаги присъствай. И без това беше странно, че Арле го нямаше, когато беше открито детето на „Джуриати“. Че там бяха сътрудниците му — хора, пропити със секретите на труповете. Тръпката на отвращение от сутринта мощно се завърна.

Събуди го четвъртото звънене и вонящата подигравка на напиканото в кабината. Отвън две старици носеха в ръцете си нечии неразпознаваеми дрипи.

Пето звънене…

Линията се включва.

Женски глас.

— Моля ви, доктор Арле…

— Кой го търси?

— Инспектор Монторси.

Изчакване. Трима набити типове тичаха и крещяха на испански — явно искаха да се скрият зад ъгъла. Вероятно играчи на пелота^[1]. Там отзад, на улица „Палермо“.

— Арле е на телефона.

— Добър вечер, докторе. Инспектор Монторси е, не знам дали си спомняте…

— А, онзи младия, да, помня… От Следствения… Какво мога да направя за вас, инспектор Монторси? — Накъсан глас, който препуска като обезумял, притиснат от градските телефонни линии.

— Става дума за един случай. Описваме някои разследвания…

— Да…

— Преди да ги опиша, бих искал да разбера удобно ли е да ви поискам едно допълнително уточнение. Натоварен съм да прегледам отворените дела…

— Да, значи искате мнението ми?

— Вижте, би било много любезно, ако…

— Доклад има ли? Ще искате ли нова аутопсия? Имате предвид нова аутопсия ли?

— На практика, да. Питах се дали…

— Добре би било, ако всичките ви колеги искаха мнение, преди да разпоредят нова аутопсия… Знаете, работата тук…

— Е-е, знам… Точно затова…

— Да. Слушайте. Тези дни съм зает. Да ви определяли среща с някой от асистентите ми?

— Ами… По-добре би било, ако вие сам погледнете…

— Разбирам… Стар случай ли е? Аз ли съм се занимавал с него?

— Да.

— Покажете ми го. Работата е, че имам и друга задача в момента… Вижте, аз ще напускам…

— Напускате?

— Да. Лабораторията. Напускам дирекцията. Затова трябва бързо да изпълня последните си задължения. Претрупан съм с работа.

— Имате ли частен кабинет, докторе? Ако искате, ще ви посетя там. Няма да ви отнема време, гарантирам ви…

— Да. Ами, не точно…

— В болницата ли? Ако ви е по-удобно.

— Не, нека да е тук. Тук в академичното градче е идеално. Елате, елате… да кажем… утре… Утре добре ли е за вас?

— Преди обяд ли, докторе?

— В десет. Очаквам ви в дирекцията. Направете както обикновено, но попитайте секретарката. Този път ще бъда в кабинета, няма да се срещаме долу в залата… Този път няма трупове, нали?

— Не, докторе… Само документи…

— Добре, тогава… Тогава, до утре…

— Да, до утре…

Идеята беше такава. Да отиде с едно още неприключено дело. Това беше практически идеалното прикритие. На четвъртия етаж му бяха дали задача да вписва все още неразкритите случаи и масово да ги архивира. Имаше един, който позволяваше да се закачи за Арле. 1960 година. Август. Маура беше на планина в Бормио, а той блъскаше ангария. Беше изчезнало цяло семейство. Един директор на банка. На Националната. Беше задигнал милиони. Два дни след разкритието намират труп в напоителния канал Сан Донато, на юг от Милано. Зъбните му протези съвпадат. Хипотезите са много. Съпругата и децата — неоткриваеми. След зъбното изследване трупът бе погребан с бързина, която се бе сторила прекалена на Монторси. В края на краищата, можеха да се направят и други заснемания на отпечатъци. Бяха го открили гол, подут, с посинели склерозирали вени, с драскотини по опънатата кожа, бяла като гипс. Ирисите на очите му бяха изядени — вероятно от „видри“. Самият Монторси беше виждал две от тях да се подават бързо хоризонтално над водата, с очи, вторачени отвъд светлината, с тъмен, бляскав, сплъстен косъм. После отново се бяха гмурнали в един глух водовъртеж, сред сивите растения. Беше един ленив следобед.

Така че сега можеше да иска от Арле да провери дали да приключи онзи случай, тъй като междувременно нищо не беше открито нито за директора, нито за семейството му, нито за парите. Това беше прикритие, което му позволяваше да се съветва с Арле. Да провери дали и откъде знаеше нещо за убитото дете на „Джуриати“. Да открие какво е правил Арле с двамата си асистенти в Нравствената два часа след откриването на детето.

Значи Арле напускаше дирекцията на лабораторията. Монторси сбърчи вежди. Беше странно. Лабораторията даваше огромна власт. От колко ли време владееше лабораторията онзи сух, висок и плешив по слепоочията барон, с бели и леко къдрави коси, очила с дебела рамка, жълтеникава кожа и стъкловидни зеници? Монторси беше чувал да се говори за него откакто беше дошъл в полицията в Милано. Тоест от седем години. Значи беше тук от години. Може би дори от след войната.

Потръпна под дъжда и тръгна бързо към входния портал на „Кориере“.