Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nel nome di Ishmael, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Ваньо Попов, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джузепе Джена
Заглавие: В името на Измаил
Преводач: Ваньо Попов
Година на превод: 2004
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: ИК „Бард“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2004
Тип: роман
Националност: италианска
Редактор: Саша Попова
ISBN: 954-585-533-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4631
История
- —Добавяне
Инспектор Давид Монторси
Време е светът да има само един господар и добре да знае на кого дължи подчинение. Ние двамата държахме увиснал надолу глобуса и го наклонихме от онази страна и в онази точка, през която всеки от нас минаваше, докато самият глобус не издълба незаличим знак отвътре в нас. Нека сега той — единственият поддържащ — да мине по повърхността на земята. Аз съм вече уморен от ролята си. Фенерът ми скоро ще помръкне и целият свят ще заприлича на черна пустиня, когато наближи среднощният мрак.
Милано
27 октомври 1962
15:30
Първо: Омбони. Давид Монторси трябваше да отиде да сондира Омбони ли е прехвърлил следствената документация за детето от „Джуриати“ на онези от Нравствения.
Омбони беше подигравчия. Нямаше един от колегите му, с който Монторси да се разбира. Третираха го като момче. Веднъж, както се отдалечаваше от една тяхна групичка, беше усетил гъдел в основата на темето, в точката, където мозъкът изтънява и преминава в гръбначен — беше се обърнал и бе видял как му се смеят зад гърба. Монторси наистина беше много млад и неопитен — тази огромна маса, която неуверено се поклащаше из кабинетите, ги дразнеше. Когато приключи случая с травестита от улица „Пантано“, не получи нито един комплимент. А трима вече се бяха опитвали да го разрешат (сред тях и Омбони). Всички издирваха жена, тъй като имаше чорапи, обувки с токчета, червило, оставено отворено поради разсеяност в банята, и две четки за зъби. Бяха му поверили допълнителното разследване — случай, който смятаха за умряла работа — от него нищо не можеш да изстискаш. Той обаче бе поискал повторна ексхумация и нова аутопсия. Появиха се наранявания в ректалния канал. Онзи тип (адвокат с безизразно лице, ерген, католик, богат, но не много) беше хомосексуалист. Нямаше перуки. Затова колегите му изобщо не бяха го заподозрели. Обаче в магазина в дъното на улица „Данте“, към Замъка, все пак разпознаха мъжа — той не беше идвал сам. С него бе имало някакво момче. Той беше успял да му направи фоторобот. Бяха преровили кръга на хомосексуалистите, на любителите на травестити. Излезе наяве, че едно момче, което отговаряше на портрета, живее в района на булевард „Монца“. Монторси беше обиколил района, върнал се бе по онези места, бе влизал по баровете. Докато го бе хванал. Момчето се бе опитало да избяга, Монторси бе извадил пистолет и го бе насочил към него. Ръката му трепереше, никога не би стрелял. Впоследствие бе размислил — това не беше наченка на скрит или служебен морал, нито дори опитът, а само тънка, адреналинова механика. Той не беше стрелял. Изуменото лице на момчето, раменете, които се обърнаха, вратата на бара, която бавно се затваряше — всичко помнеше. Отвън обаче беше колата на колегите му. Бяха сгащили момчето, бяха го гепили. Един агент бе влязъл в бара и бе заварил Монторси неподвижен, още треперещ, с насочен пред себе си пистолет. Но той беше човекът, който с мълчалива и интуитивна вироглавост разреши случая. Дори не бяха му благодарили. Напротив, Подиграваха му се и известно време го наричаха „Хидролитин“. Искаха да кажат, че е като негазирана минерална вода, едно стихнало кипене, подходящо за дъртаци. После това премина, но той не мелеше с колегите си. Понякога му прехвърляха разни папки и когато изглеждаше, че работата става интересна, му ги взимаха и някой по-възрастен колега довършваше нещата. Беше свикнал с това. Не, не беше свикнал с това. Дразнеше го, беше като груба драскотина, която минаваше по повърхността на неговата гордост. Беше неопитен — супер вярно. Беше млад — супер вярно. Обаче беше добър. Беше по-добър. Затова ги дразнеше.
Освен това Омбони го мразеше. Ходеше с мръсна коса — прошарена — мазна и на кичури, които изглеждаха сякаш бяха наплескани с брилянтин. Носеше прекалено широки сака. Миланският му акцент беше прекален. Пред него винаги вдигаше вежда — някаква форма на скептицизъм, която Давид беше класифицирал сред биографичните данни на хората, които в управлението бяха натрупали години и бяха станали гадни по характер, с хладна интуиция. Питаше се дали това няма да се случи и на него. Утешаваше се, като си спомнеше онова, което беше чул по радиото една сутрин, докато ядеше мълчаливо с Маура. Един психолог бе казал за група пациенти, че най-парализиращият им страх бил ужасът да не полудеят и че било невъзможно това да стане, щом като се питат дали изобщо би могло да стане. За него важеше същото. Боеше се от онази вътрешна нагласа, която прави погледа говежди и издръжлив на всичко. Мислеше, че времето разяжда полека-лека. Не слагаше в сметката жестокото въздействие на фактите, а само равномерната и монотонна мелница на годините, онова колело, което не можеше да спира или да ускорява хода си на тласъци, а само да върви бавно, механично и просто.
Трябваше да мине през Омбони. Стана, излезе в коридора и му се стори, че е сам в безлюдното, мръсно корито на празен басейн.
Омбони седеше, опрял крака на бюрото. Беше набит, глезените му се сториха на Монторси невероятно подути, като че ще се пръснат под напора на някакъв вътрешен серум. Гледаше Монторси, чворест като повален дънер, с очила, смъкнати на носа, с документи в ръката. Вратовръзката му бе окачена на стола от другата страна на бюрото.
— Какво има, Давид?
Този акцент го вбесяваше. Един гърлен глас, разяден от дългото общуване с дима, който на Монторси му изглеждаше сякаш излиза направо от бронхите, като че ли въобще нямаше гърло и дори гласни струни.
— Нищо, исках само да те питам за случая „Джуриати“.
— А, да. Шефът го приключи. Хвърли му един поглед днес на обяд. Имаше събрание, ти беше излязъл. Обсъдихме го. Това е работа за Нравствения. Аз занесох всичко на Болдрини.
Значи беше влязъл в кабинета му много след момента, в който неонът беше светнал и той го беше видял от двора. Той ли беше поставил бръмбара?
— Разбрах, чух се с Болдрини. Има ли нещо друго спешно? В смисъл че съм свободен и…
— Шефът каза, ако можеш, да хвърлиш отново един поглед на неприключените папки от областта. Тези дни няма много работа. Виж какво можеш да архивираш.
— Но това е кабинетна работа…
— Ами тогава си вземи отпуска… — изхили се той.
Разиграваше го.
— А цялата тази неразбория?
— Какво?
— Ами тези хора, облечени в черно. Обикалят долу из първия етаж…
— А-а. Това е един американски екип. Дошли са тук да установят контакт. Търсят контакти за единна структура с цяла Европа. Прикрепват ги към нас до подписването на договорите.
— Какво е това? ФБР ли?
— Нещо от тоя сорт. ЦРУ или нещо подобно. Изглежда, ще правят обща служба, нещо като инспекция тук, в Милано. Не знам точно. Мисля, че ще бъде свързано и с военните бази.
— Ние имаме ли нещо общо?
— Поискаха дела от Следствения. Затова беше събранието с шефа днес. Теб те нямаше. Искаха особени случаи.
— Като например?
— Серийни убийства. Такива неща. Дали в делата има елементи, намесващи други държави.
— Ставаме хора на службите — каза Монторси и се усмихна.
— Това ни е съдбата. Това е съдбата на полицията.
— Май това е съдбата на Италия…
Върна се отново в своя кабинет. Поразмишлява за това какво да прави, къде да отиде и дали наистина бяха се опитали да го спрат и защо. Беше решил да продължи въпреки всичко. В края на краищата трябваха му само две неща: мълчание и той самия. Освен него никой да не знае върху какво работи и да работи. Но онзи, „той самият“, от когото имаше нужда, вече не беше онова, което мислеше, че е бил, преди да го връхлетят малкият посинял труп на игрището сутринта и обгорялата мумия навръх пладне…
Иззвъняването на телефона го катапултира далеч от мислите му. Първото нещо, за което помисли, беше бръмбарът. Остави го да звънне пак. После още един път. Чак тогава вдигна слушалката.
— Давид?
— Мау…
— Е?
Далече, далече от случая, за който й разказа! Да не знаят, че тя знае. Така беше най-добре. Трябваше да мълчи.
— Нищо…
— Ами детето от „Джуриати“?
Мамка му! Беше й говорил за него. Сега вече знаеха, че тя знае.
— Нищо, Мау… Не е така важно… Не ни интересува…
— Изглеждаше важно…
— Не толкова, колкото онова, което трябваше да свършиш ти. Беше ли на лекар?
Какво беше заключението на доктора? Детето, което очакваха, беше ли добре?
— Бях. Всичко е нормално.
— Трябва ли да взимаш нещо? Препоръча ли ти да спазваш някаква диета?
— Не, абсолютно нищо. Слушай, обаждам ти се за нещо друго…
— Кажи.
— Тази вечер се събираме с колеги от гимназията. Ти ще дойдеш ли?
Трябваше да работи по случая с детето успоредно с Болдрини. Имаше нужда от време.
— Не знам, май че ми изостава работата. Къде е събирането?
— При Комоли.
Една колежка на Маура, преподавателка. Съпругът й — глупак, луд по автомобилите. На Монторси не му пукаше за коли. Не че тя му беше антипатична. Между другото, гледаше го косо, очите й блестяха от интерес, виждаше се, че й харесва.
— В колко часа е?
— В девет. Девет и половина.
— Не ми се иска да бъда невъзпитан, Мау… Въпросът е, че наистина изоставам с…
Мълчание.
— Аз отивам, Давид. Ти кога ще се прибереш?
— Късно. Бъди спокойна. После ще се видим вкъщи…
Майната й на Комоли! Майната му на събирането! Опита се да се съсредоточи върху онова, което трябваше да направи, за да успее да разкрие другото, което искаше — детето, партизаните, подслушванията, онези от лабораторията…
Повдигна му се. Мощното видение на мумията. Прогони го.
Погледна циферблата на часовника, опушен по края, окачен на неравната стена. Отново бавното почукване на дъжда и вниманието, което вече му убягваше… заради друго, винаги заради друго… Беше почти четири часът.
Щеше да ходи до вестник „Кориере дела сера“, до архива. Искаше да изнамери поне един материал за партизаните, убити на „Джуриати“.