Джузепе Джена
В името на Измаил (25)

Инспектор Гуидо Лопес

Никой няма право да осъжда на смърт, да затваря или да заповядва да бичуват някого, единствено жреците, които го правят по вдъхновение от бога, за когото вярват, че присъства на изтезанието.

Тацит, „Германия“

Париж

23 март 2001

19:30

Самолетът на Лопес се приземи в Париж в 19:30. Имаше закъснение. Вътрешността на самолета миришеше на спарена кожа. Студено беше — неестествен студ, машинният дъх на климатика. Продължителното клатене беше мъчително през целия полет.

На летище „Шарл дьо Гол“ го чакаха двама инспектори от парижката полиция. Качиха го на една цивилна кола, където ги очакваше шофьор в униформа. Говориха малко на измъчен английски.

Навлязоха в града през голям купол, нещо като подлез. Не валеше. Излязоха покрай футболния стадион, който беше нисък, много по-нисък, отколкото човек можеше да си представи. „Вкопан е. Половината от трибуните се намират под нивото на улицата“, каза му единият инспектор. И двамата носеха тъмни лъскави сака от кожа, които му напомняха ченгетата от един филм с Ал Пачино. Бяха по-скоро млади. Във всички случаи по-млади от него. Доста минути през прозорците на колата не виждаше друго, освен негри и хора от Близкия изток. Демонтираха някакъв районен пазар. Наоколо припламваха и гаснеха слаби огньове от оксижени, които пръскаха искри на малки горящи серии. Имаше доста народ по улиците. Асфалтът беше бляскав и тъмен като саката на двамата полицаи. Не говореха. Лопес беше объркан. Мислеше си за трупа от улица „Падуа“, за вътрешния кръвоизлив, открит по време на аутопсията. Мислеше за Боб — напусналият Сайънс Релиджън, човекът на Измаил, който беше пратил имейла със заповед да се премахне Кисинджър. Един безскрупулен тип, който се появяваше в Америка, после в Европа и къде ли не… За Чернобио въобще не му пукаше. Искаше да си свие нова цигара и беше ядосан, че не е предупредил типа с коката, с когото имаше среща в Милано. Лилавите, кафяви и черникави синини по влажната и подпухнала кожа на мъжа от улица „Падуа“… Кой ли беше човекът, който бе дал фалшивите лични данни, за да получи доклада от аутопсията от лабораторията? Бели коси. Шейсет годишен. Не беше история между хомосексуалисти. Странно е да се окажеш срещу някой, за когото не знаеш нищо. Той е там, изпънат на ледения плот и няма как да разбереш нищо за него. Какво име носеше онзи труп? Каква беше историята му? Прозина се. В Париж студът беше по-пронизващ. Видя една жена да си намята раменете на ъгъла на улицата.

Влязоха в друга улица с много по-оживено движение. Бързаха към центъра. Витрините бяха по-осветени. По улиците не се виждаха негри. Кривнаха по тесните улички. В тъмни вертикални къщи светваха лампи като премрежени очи, преплетени истории в нищожно малки апартаменти. Нищожно дребни истории се заплитаха някъде далече и от него.

Минаха по един мост. Тихата Сена му се стори като пропаст, без искренето на водата — една течна материя, която поглъщаше всяка светлина, кален магнит, черна дупка. На този фон се надигаше накъсания грохот на трафика, милиони движещи се звуци, приглушени в тъмния, завихрящ се хоризонтален поток на реката.

Навлязоха в някаква тъмна зона, пуста откъм хора. Тъмни дървета скриваха високи древни стени и тъмносиви контрафорси. Видя червено-белия кръст на една линейка. Широката пластмасова врата беше отворена. Санитари пушеха и говореха на прага във вечната светлина на неона. Синкави блокове надвишаваха по височина тъмните върхари на хилави дървета, сякаш дъхът на растителността бе обладал пространството в отсъствието на хората на това мрачно и празно място, прилично на черно сърце в големия осветен град.

Завиха надясно по една вътрешна уличка по протежение на Сена. Като досадни насекоми потрепваха габаритите на колите по отсрещния бряг. Значи бяха на острова. Завиха по един празен площад, всъщност доста малък площад, където в ниското се сливаха светлините на малки приземни заведения. Наведе се през прозореца и видя табелата на площад „Дофин“.

Голяма входна врата се разтвори със сухо изщракване десет метра пред тях. Колата се пъхна в отвора и бавно продължи. Спря в един двор. Слязоха. Докато Лопес се отърсваше от тягостните впечатления, загледан в старинния плочник, звънна клетъчният телефон на единия от двамата полицаи. Той изговори нещо бързо с нисък глас и затвори телефона. Направи знак с глава на Лопес. Влязоха в някаква врата отдясно на тях.

Шефът на разследването беше уморен мъж. Лопес моментално разпозна белезите на изтощението на силите, бавността, с която си придаваше спокоен вид и киселата гримаса. Имаше голяма бенка на бузата и хоризонтална гънка на челото. Пушеше апатично. Говореше неправилен италиански, примесен с испански. Повтаряше „буено“^[1] непрекъснато. Въобще не му дремеше за Кисинджър, това беше ясно. На стола близо до писалището лежеше смачкан шлифер, същият като сакото на Лопес. Небето се пропукваше от светкавици, но не валеше. Казваше се Франсоа Серо. На топлата светлина на лампата в стил „Чърчил“ лицето му изглеждаше като сферична карта, обсипана с открития. Окото му леко се притваряше от плавен тик, който вдъхваше доверие и беззащитност. „Научи се под беззащитността винаги да виждаш някаква форма на могъщ и агресивен дух“ — древна неподвижна батерия, която излъчва. Говориха за Измаил.

Атентатът срещу Кисинджър беше станал в Отбраната. Под Гранд Арк. Кисинджър беше говорил на някаква среща. Серо подаде на Лопес поканата. Наричаше се „Човешки светове“. Книжка с имената на професори, академици, хора от финансови кръгове. С по-черни букви беше написан адресът на официалния сайт на срещата. Буквите приличаха на малки лъскави насекоми — нещо живо, но въпреки това неизтръгваемо. Кисинджър излязъл малко преди 16:30. Колата била паркирана отвъд южната площадка, към Париж, на един огромен кръгъл бял площад в подножието на арката. Кисинджър беше нисък човек. Обграждал го ескорт от шестима души. Колата го чакала със запален мотор под площадката. Първият изстрел не улучил и куршумът се забил в една скулптура на Миро, срещу търговския център. Вторият изстрел ранил в рамото един човек от охраната, който пазел гърба на бившия държавен секретар. Франсоа Серо движеше полусвития си показалец по една изтъркана карта. Лопес кимаше. Усмихваше се, когато онзи казваше „Буено“. Охраната блъснала на земята Кисинджър, двама охранители се хвърлили върху тресящото се тяло. Раненият агент рухнал на плочите от бял камък. Хора хукнали на разни страни. Тримата агенти се целили в една-единствена точка и стреляли само в тази посока, всеки един с по два пистолета. Уцелили атентатора. Той бил зад някакъв комин, на ниския покрив на центъра ФНАК. Бил сам. Шестнайсет куршума имало в тялото му, по дясната страна, онази, която се подавала иззад комина — извадили ги от трупа при аутопсията. Докладът щеше да стане готов на другия ден. Мъжът носел със себе си документи като доказателство, че ставало дума за дилетантски атентат. Може би наистина беше изолиран акт. Казваше се Жорж Клемансо. Бивш член на Сайънс Релиджън. Лежал една година в психиатрична клиника в Рен. Съществуваше дебела болнична преписка. Ако поискаше, Лопес можеше да я проучи в хотела. За момента не го искаше. След излизането си от клиниката Клемансо не се бе мъчил дълго да търси работа — произхождал от заможно семейство, което в миналото се е грижело за нуждите му и дори наело свръхскъп „препрограматор“ — един от онези типове, които откъсват издънки на богати семейства от секти, а всъщност целят да изтръгнат от някого пари. Роднините му платили престоя в психиатричната клиника в Рен — също ужасно скъп. Жорж се завърнал да живее близо до апартамента на родителите си, на булевард „Распай“. Вече бяха проверили тристайния апартамент на Клемансо — никакви улики. И Лопес можеше да отиде там след претърсването на Гранд Арк. След края на авантюрата в Сайънс Релиджън Жорж Клемансо имал проблеми с други секти, както потвърдили и роднините му. С „Децата на бога“, например. Започнал отново да се среща със стари познайници от времето на Сайънс Релиджън, които излезли от движението на Люис и се опитвали да подкопаят достоверността на Сайънс Релиджън с яростни кампании. Искали да ги наричат „Процесът“. Роднините на Клемансо се опитали да поправят нещата, но без особен резултат. Клемансо се присъединил към други пара религиозни движения и макар да не разполагал с финансовата независимост, която в миналото блазнела шаманите, приели го с отворени обятия. Последната му авантюра била една полусатанинска ложа, както изглеждало дърдорковци, търсещи лесен секс, според Серо. Някаква секта, позната под името „Децата на Измаил“. Лопес премигна. Вследствие на полицейско нахлуване в магазин в покрайнините на Париж, Клемансо беше прекарал в килия една нощ заедно с други отегчени представители на парижката буржоазия. В действителност полицията разследваше педофилска следа. Смятаха, че се касае за търговия с деца. На практика те бяха намерили голо дете в разгара на ритуална сцена. Без никакво насилие, обаче. Добрата парижка буржоазия беше покрила всичко.

Лопес остана като зашеметен. „Измаил…“, прошепна той.

Серо го фиксира с поглед.

— Да, Измаил. „Децата на Измаил“, инспекторе. Вие в Италия ги познавате, нали? — премина той към края на френски.

Лопес се опита да обобщи бързо състоянието на разследването в Италия. Серо отбеляза, че става дума за случай от компетенцията на тайните служби. Каза, че парижката полиция не знае достатъчно за това. Останал изненадан, че службите не са поели в свои ръце разследването срещу „мосю“ Кисинджър. Нови мрачни и вертикални бръчки бележеха порестата му застаряваща кожа.

— Трябва да се действа бързо, нали? — попита той.

Лопес кимна в знак на съгласие. Беше загубил надежда, че ще се върне през нощта в Милано. Запазиха стая в един хотел в Монмартър, недалеч от „Мулен Руж“ и големия булевард, който правеше широк завой, притискайки здраво безкрайния разчупен център на Париж.

После излязоха. Серо го придружи. Отиваха към Отбраната, до Гранд Арк — пряк поглед върху мястото на атентата, да изчислят лично динамиката на инцидента. След това — булевард „Распай“ — Лопес искаше да инспектира апартамента на Клемансо.