Джузепе Джена
В името на Измаил (23)

Инспектор Гуидо Лопес

Сутринта ми дадоха впечатленията на Леопарди за Милано, извлечени от писмата му. Писмо до брат му: „В първия момент ми се струва невъзможно да изтрая тук дори седмица“.

Алберто Арбазино, „Италиански братя“

Милано/Париж

23 март 2001

18:10

Бяха извършили атентат срещу Кисинджър. Бяха се провалили. Още няколко часа и Кисинджър щеше да бъде в Чернобио. Значи заплахите на Измаил бяха реални. Американците правилно бяха разбрали. Американците отговаряха за безопасността на американския корпус в Чернобио. Информацията за провалилия се атентат срещу Кисинджър беше секретна. Нямаше да бъде отпечатана. Сантовито трябваше да подкрепи искането на американците и да сформира група за осигуряване безопасността на срещата. Опитаха се да премахнат Кисинджър в Париж. Вероятно е да се опитат да го направят и в Италия, в Милано, а може би направо във Вила д’Есте в Чернобио. Кисинджър вече се бе укрил в Рим. Имаше уговорена среща с папата. Щеше да остане в столицата. На другата сутрин щеше да пристигне със самолет в Милано. А трябваше да се бди не само за него. Там бяха и другите могъщи. При това положение, все пак бе ясно, че възможната цел беше именно Кисинджър. Американците твърдяха, че не очакват атентат в Париж. Докладът, който Лопес беше прочел в тоалетната, докато си свиваше цигара, беше ясен. Потвърждаваше твърденията на агентите от Националната служба за сигурност. По думите на Сантовито Лопес трябваше да координира отношенията с тях. Той щеше да отговаря от италианска страна за сигурността на срещата. Необходимо беше да отлети за Париж. Атентаторът беше убит. Налагаше се да се събере всичко възможно за неговата самоличност. Трябваше да разбере. Трябваше да бърза. Лопес обаче си мислеше, че в седем и половина трябва да се срещне с един за пакетче кока. Мислеше и за трупа на улица „Падуа“, за доклада от аутопсията, откраднат от някакъв стар човек. Не му пукаше нито за Кисинджър, нито за Измаил. Трябваше да води разследването във възможно по-тесен кръг, започвайки от резултатите, получени от службите и от френските власти в Париж. Трябваше да се стегне, да се раздвижи. Времето беше малко.

— А-а… — Сантовито стискаше между средния пръст и показалеца един удушен фас.

— Да…

— С тия американци… Спокоен си, нали, Гуидо? Важно е.

Лопес преглътна. Важно беше за амбициите на Сантовито. Не му дремеше за Кисинджър или за другите баровци или бивши величия на посещение в Чернобио.

— Да, да…

Американците го наблюдаваха мълчаливо, избръснати и бледи. Някои от тях имаха воднисти очи. В тоалетната бяха говорили за Измаил.

След час, от „Линате“, беше полетът до Париж. Ако побързаше, може би щеше да успее да се върне през нощта.

Никой от американците не го придружи. В тоалетната на „Линате“ успя да си свие друга цигара и да си направи още една — последната — преди да замине. До летището го изпрати един агент, новобранец, който нямаше и двайсет и пет години.

Небето се отваряше като плод с блестяща пулпа, с напукана корава обвивка. Мрачните стени в късия подлез на булевард „Молизе“ бяха надвесени над изкривения силует на един клошар, който носеше протрита дреха и беше спрял под неоновата лампа да отвори пликчето си от мръсна пластмаса. Появиха се отново на кръстовището с „22 март“, завивайки надясно с пуснати сирени, отдалечавайки се от един кръстопът и няколко ниски дебели жени, ръкомахащи и викащи на тротоара. Шумно се навря дебелокожият трамвай — нов пробен модел, пуснат в Милано — като пластмасов вибратор, който бавно потъва в тялото на града, крещящо осветен отвътре, по железни релси, огъвайки се по обичайните и познати завои. Сирената накара да се отдръпнат една група славяни, спорещи пред някаква църква от печени тухли преди „Форланини“ — огромна, вертикална извисена църква с тесни прозорци на пет метра от земята. Лопес си помисли, че свещениците ги е страх да не им избягат вярващите. Църковното кино, отстрани на огромната гротескна постройка, предлагаше афишите си. Оттам се носеше мека светлина и представата за старинен комфорт и покой. Пред залата се виждаше касата. Една жена гледаше през стъклото. Носеше избеляло пуловерче от тъмночервена вълна. От двете поддържащи колони сякаш внезапно щеше да падне огромният продълговат камък на сградата, която бе ориентирана към железопътната линия, груба загрозяваща рана, а отвъд нея блокове с балкони, постепенно стесняващи се нагоре. От надземната линия се подаваха стръкчета суха трева, която блестеше в здрача. На големия булевард към летището вече притъмняваше. Лопес видя почти неподвижната колона от коли, влизащи в Милано, които се спускаха от детелината на околовръстното. В един триъгълник от изсветляла трева между булеварда при изкачването към околовръстното съзря да се развява на вятъра празно светло пликче, сякаш неподвижна, меняща цветове форма, която му напомни женско лице. При бариерата с табелите — стена от хартия и ламарина, десетки метри опънат алуминий и рекламни плакати, като изписани чаршафи — изплува грамадната фигура на Христос с лика на Джорджо Армани. Беше най-вече черно-бял, с космати гърди и косми като от тел с червена ясна фактура. По бузите му се виждаха малки белези, щръкналите черни косъмчета на брадата, малкият нос, гънките на устните и почти сините коси. Обятията на Джорджо Армани бяха широко отворени. Беше гол, само с чаршаф около слабините. На главата си носеше трънен венец и черната му кръв капеше по челото, носа и устните. Джорджо Армани беше изключително бял, а фонът — черен. Същински Христос, за който не се разбираше дали всеки миг ще се хвърли в черната вода зад гърба си или е разпънат вертикално. Очите му сякаш плачеха и заедно със сълзите се стичаше страшно много черна кръв, като отмивана от дъжд, и цапаше белия чаршаф на пубиса му, а долу вдясно се виждаше орел и изписано името „Джорджо Армани“.

Вече преминаваха по излишния, боядисан в лилаво мост преди аерогарата и завиваха, за да навлязат в правата отсечка след завоя — онзи, дето води до малкия, наполовина демонтиран лунапарк. Изпревариха още един градски автобус, който бумтеше въпреки ниската скорост. Отминаха мръснобялата редица на осветените таксита и тогава видяха продълговатия и безформен силует на един самолет мъчително да се издига, изхвърляйки горещ въздух от опашката си, и да се пъха в цепнатините на ниските облаци. После самолетът увеличи скорост, подскочи към облаците и тихия залез.

Беше сам в чакалнята за полета до Париж. В тоалетната си сви цигара и зачака. Беше топло. Лицата бяха уморени. Самолетът беше готов да излети в шест и половина. Приземи се в Париж един час по-късно.