Джузепе Джена
В името на Измаил (22)

Инспектор Давид Монторси

Виж, о, Луций, аз дойдох. Твоите сълзи и твоята молитва ме подтикнаха да ти се притека на помощ. Ето, аз дойдох, защото съчувствам на твоята измъчена съдба; ето, тук съм, за да ти услужа и да ти помогна; спри да се оплакваш и да плачеш, прогони всяка своя болка, погледни целебния ден, изпратен от моето провидение.

Луций Апулей, „Златното магаре“

Милано

27 октомври 1962

14:00

Монторси пристигна в „Ямайка“ разтреперан.

Образът на мумията, образът на умрялото дете в, „Джуриати“… Главата му пулсираше.

Маура го очакваше и както винаги когато го очакваше, оглеждаше внимателно всичко наоколо с широко отворени небесносини очи. Беше толкова малка, но разкъсваше светлината, беше много бледа и още отдалеч той се загуби в луничките й, докато тя се усмихваше и му махаше с ръка.

— Пребледнял си, Давид…

— Така ли?

— Студен си, трепериш… Лошо ли ти е?

— Да идем да хапнем, Мау. Нека да сложа нещо в стомаха си. Остави ме да говоря.

И докато влизаха в бара със замъглени стъкла, препълнен с шумни хора, бяха вече разчекнати като кукли.

Тя го изслуша, защото той не можеше да издържи образите, които му се явяваха. Говори й за всичко. Образите го гнетяха. Мумията. Детето. Мумията. Детето. Маура го погали, но не можеше да се концентрира върху него — мислеше за Лука.

Когато свърши — поток от думи, които Маура от време на време се правеше, че слуша, а всъщност дори не разчленяваше, — димящото кафе беше на една педя от брадите и бълваше пара в лицата им, като ги зачервяваше. Известно време мълчаха и Давид разбра, че е прекрасно да има Маура и тяхното дете, което не беше дори дете, а едно малко топло нещо, което той вече объркано чувстваше. Маура беше мълчалива. Откакто бе забременяла, говореше все по-малко. Той мислеше, че се страхува от някаква криза, но вярваше, че детето би я излекувало. Не беше така.

Поиска й извинение. Маура беше изумена. Поиска извинение, че е говорил за мъртвото дете, за мумията в Архива.

Маура се усмихна с отчужден поглед и го погали по главата.

После заговори.

— Днес ще ходя на гинеколог.

На Монторси му се струваше, че гинекологът има чорапогащник на главата, че е стар и гласът му вибрира, може би заради полипи в гърлото.

— Какъв преглед трябва да правиш?

— Хмм… Ръчен, предполагам. Мисля, че ще ме палпира малко. Нищо особено.

— Мау…

Искаше да й каже за Арле, за Болдрини, за неона в кабинета му. Но по-добре да мълчи. Трудно успяваше да се владее.

Маура го погледна. Беше разстроен.

— Успокой се, Давид. Остави това разследване. Не ти липсват случаи. Успокой се…

— Дори няма предпоставки разследването да се води от Следствения. Ще го дам на Нравствения. Нещо не ми се връзва, Мау. Защо да напъхат едно дете под плочата, и то нощем?

— Но ти потърси, Давид. Нямаше нищо…

— Нямаше данни за партизаните. Нищо не можах да изровя, но само засега…

Нетърпение. Беше раздразнена. Той не долавяше състоянието й.

— Ами тогава не го архивирай това следствие…

Облегна глава на ръката й. Тя реагира механично, пое главата му. Сгушиха се един до друг като клошари, когато е много студено.

Върна се в управлението. Реши да си даде още една седмица, после щеше да предаде папката на Болдрини и хората му от Нравствения и за Следствения това щеше да е приключен случай. Не толкова интуицията го задържаше. По-скоро плътната празнота на онзи архив, отсъствието на усмивка в детето върху зърнестата фактура на снимката на стената, точно пред изсушената мумия — един мъртъв спътник пред огромна планета, която е била жива. Колкото до картоните, до всички онези хартийки, издраскани със ситен почерк, гръмки в задушливата и смълчана тъмнина на металните шкафове на архива… Освен това имаше още няколко дати за проверяване. В историческия архив на Съпротивата беше събрал повече съмнения, отколкото информация. В края на краищата новини за избиването на партизаните в „Джуриати“ би могъл да открие и по вестниците. Имаше един журналист в „Кориере“ (питаше се за името му, но не му идваше… Мислеше и го търсеше, но то не идваше…), един, който беше разпитвал преди време. Кога беше това? Вероятно бе случаят с мъртвата проститутка в Комазина, когато му трябваха имената на двама глупаци от Барона — двама, който бяха направили опит за грабеж и чиито картони ги нямаше. Ставало е и по-рано… Но как се казваше онзи от „Кориере“? Май че даже не беше и журналист.

Почувства се адски уморен. И тази нощ нямаше да спи, за сетен път. В четири и половина щеше да стане, вече безвъзвратно буден, и щеше да седне в синкавата светлина на кухнята, облегнат на студените керамични плочки на стената.

Гадно безсъние.

Вече бе решил — щеше да задържи случая.