Джузепе Джена
В името на Измаил (21)

Хенри Кисинджър

Знаеш ли, в крайна сметка хората не намират за толкова странно една жена да се разболява всеки път, когато Хенри Кисинджър се разболява на хиляди километри разстояние. Ние, простосмъртните, трябва да си докарваме нашите беди по всички възможни начини.

Дон Делило, „Подземен свят“

Ако победя, ще бъда черният Кисинджър.

Мохамед Али, изявление преди мача с Джордж Форман в Киншаса.

Ню Йорк/Париж

22-23 март 2001

Колко беше остарял Хенри Кисинджър! Беше почти неузнаваем. Косата му бе почти изцяло бяла, още мека, отчасти къдрава. Очилата му обаче бяха други — не бяха вече онези с дебели черни рамки, които светът познаваше отпреди трийсет години. Челото му бе осеяно с малки петънца с цвят на капучино. Веждите — все така гъсти, и те побелели. А кожата… С мъка се държеше, изглеждаше удебелена, опитваше се да се противопостави на ужасното натежаване на торбичките под очите, на бръчките, огънали се на малки груби кравайчета — една неприятна картина от преливаща плът, нещо напомнящо четина, добродушие и драматичност едновременно. Само ирисите бяха същите. Малки, небесносини, те цепеха въздуха, режеха пространството, движейки погледа на малки точни изблици и говореха за едно будно и винаги неспокойно внимание.

Хенри Кисинджър наблюдаваше лицето си, отразено в голямото стъкло на своя нюйоркски офис, много високо, точно срещу сградата на Обединените нации. Това беше стъклена фасада, на повече от трийсет етажа над улицата, където отражението на чертите на лицето изглеждаха избелели, но ясни, една слаба, но добре очертана сянка срещу онзи, който гледаше. Човек не би разбрал — ако изненадаше Кисинджър в гръб — дали гледаше неясния профил на поредицата от небостъргачи или рисунъка на своя силует, отразен от блестящото стъкло.

Внезапно сякаш се съвзе. Като че ли зад симулираното внимание малките му очички приеха, че се загубват в някаква магия, отнасяща ги кой знае къде. Седна с усилие зад бюрото (махагонова политура като огледало, голям светещ телефон, неуморно включен компютър). Беше притеснен. Беше запланувал Европа. Едно пътуване до Европа. Самолетът, столиците. Беше запланувал началото. Началото и краят.

Беше възвеличил Измаил. Ако Измаил беше станал това, което беше станал, го дължеше на него. Когато Измаил не беше нищо и никой, Кисинджър практически го бе създал. От нищото. Божествен акт на едно сиво величие. Едно сиво величие, което създава друго сиво величие в сърцето на Европа. Той го бе създал. А сега? Сега Измаил го заплашваше. Измаил беше станал много силен. Беше една парадоксална сила. Светът беше пред обрат. Хенри Кисинджър гледаше дланите на ръцете си, линиите, които ги прорязваха, чертаейки загадъчни карти, една пъстра хронология на епидермис и отминали събития, които бяха оставили следа. От раздразнение се прозина.

Измаил и неговите мистерии. Неговите фикс идеи. Неговите тайни практики. Щеше да сложи край на всичко.

Когато беше в чужбина, не даваше изявления от политически характер. Дори често не се знаеше, че е в чужбина. Най-много да направи традиционни изявления — Виетнам, хубавото време, или колко е привързан към адвокат Аниели. Така беше добре. Това беше ползата от неговото положение. Беше премълчаната слава на настоящето, сякаш преобърната от блясъка на миналото. Всички бяха вторачени там, в онази светла точка, в която той е бил и беше тържествувал, но вече не беше там. По онова време мислеха, че от онова място той дърпа конците на света. Грешаха. Това беше световна измама, толкова тънка и рафинирана, че когато най-после го разбра, сам той остана очарован от нея, зяпна с леко отворена уста, както му се случваше да направи пред голите крака на жена, когато лежаха нежно прегънати върху чаршафите на леглото му. Нищо не е онова, което изглежда. Всички го бяха забравили.

Беше свободен да прави всичко.

Утрото носи злато в устата си. Събуждаш се, идвайки бог знае откъде, какъвто и сън да те е споходил през нощта, нарушавайки едно състояние, което не е светло и не е тъмно, не е трайно и дори не е преходно, и носи спокойния аромат на тиха усмивка. Събуждаш се в светлината, процеждаща се през съвършените алуминиеви щори, зад стъклото без завеси, в утехата на чистата дамаска на калъфите, затоплени от хлътналостите на тялото. Ставаш, влизаш в света. Влизаш в света и в златото.

Онази сутрин събуждането беше мъчително. Хенри Кисинджър се беше борил против някаква форма на инерция, която добре познаваше, за да стане, да пъхне голи крака в корковите пантофи и да плъзне гладките подметки по лъскавия мрамор на пода чак до банята, обляна от отразена светлина по обзавеждането и аксесоарите, които приличаха на хромирани огледала. Объркан, гурелив, замаян, струваше му се, че се движи в някакво слизесто вещество, в атмосфера от хлебна срединка, но пресована и сплескана. Виждаше се отразен, изкривен и мъничък в блестящата стомана на кранчетата и в металическата тръба, която излизаше от клозетната чиния и пробиваше стената от плочки. Прозина се.

Огледалото връщаше един замъглен образ само защото очите му, леко зачервени, сълзяха. Отново се прозина, опитвайки се да държи отворени клепачите си, за да разбере какво изражение има, когато се прозява, но те се затвориха. Тогава провери брадата си. Не беше голяма. Щеше да се обръсне. Изненадващо беше колко малко брада му расте. Лицето му още беше сравнително гладко. Кожата му беше стара и увиснала, но не беше бодлива от набола брада.

Насочвайки очи към огледалото, изплези език — както обикновено белезникав и жълт, покрит с плака, неприятен на вид. Прибра челюстта си, за да подуши дъха си. Беше горчив, почти неприятен, ако не бе едно далечно потръпване от удоволствие някъде в дъното, което го подтикна отново да го подуши. Отвори шкафчето. Там имаше блистер от алуминиево фолио. Това бяха малки, кафяви, почти сферични сладки хапчета. Държеше блистера там от години, хапчетата сигурно бяха с изтекъл срок, но на него му трябваха за друго, не да се лекува. Прочете надписа върху алуминия: „НОРМИКС“. Спомни си — диуретично лекарство, беше го взимал преди години. Отново подаде езика си навън, приближи до огледалото и започна да го изстъргва. Изстъргваше, отивайки по посока на корена на езика, като отгатваше тъмночервената форма на мъжеца. Стържеше и стържеше с тънкия край на блистера. По него се събираше каша от онова бяло-жълто вещество, което покриваше езика му. Отвори кранчето и пусна водата върху алуминия. Гъстата маса падна върху безупречно чистата керамика. Започна отново да остъргва. Сега остъргваше от корена на езика към върха. Един, два пъти. Провери. Тестоподобното вещество вече не беше така гъсто, а по-разредено от слюнката, която започваше да циркулира. Изплакна блистера. За по-сигурно остърга още веднъж, в обратна посока, към гърлото. Скъса си една брадавица. Видя малкото ручейче кръв — бляскаво, яркочервено — смесено с вече почти безцветната смес, превърната в слюнка.

В кабинета, до бюрото, близо до чекмеджето, ръката му — идеално поддържана, гладка, почти женска — натисна един бутон и задейства интеркома. Маги отговори веднага. Той обожаваше тази безрезервна готовност, доловимото безпокойство, което пропукваше в гласа й, когато той натиснеше онзи бутон. Не го интересуваха големите автомобили с черни стъкла, в чиито меки кожени седалки потъваше. Не го интересуваха храните, които му предлагаха — супер на цвят, приготвени неописуемо изкусно — нито стандартния лукс на апартаментите, в които прекарваше нощите си, все така безсънни от четирийсет години. Интересуваше го онова неуверено потрепване в гласа на Маги и погледа на портиера в асансьора на сутринта, когато двете стъклени врати се отваряха с тихо съскане при неговото влизане. В края на краищата какво все пак беше властта? Обожаваше да го чете в онези дълбини на разпръсната човечност. Никога не бяха го интересували толкова резултатите, кол кого процесите. Как се развиваше историята на старото животно човечество. И колкото по-малко мислеше за различните резултати, толкова повече те го преследваха, като че ли се лепваха върху него и направо го молеха — той беше техният единствен агент поръчител, рекламният агент на резултатите. И така бе преминал в историята като прагматичният човек, ловкият господар на войната и мира, изкусният кукловод, който дърпаше конците на света, а не беше вярно — той дори не можеше да различи зелените чорапи от бордото, а веднъж прекара тайно цял ден в Пекин с панталон, разцепен на задника, дотам, че му се виждаха гащите. Никой не посмя да му го каже, а той умря от срам, когато си ги свали вечерта, свали си и гащите и с отвращение видя на мястото, оголено от скъсаното, едно петно от сухо лайно.

Интеркомът иззвъня. Беше Маги. Шофьорът бе пристигнал. Хенри Кисинджър хвана двете леки чанти и прекоси преддверието, отговаряйки със замръзнала усмивка на пожеланието за добър път на Маги, която го придружи и внимателно затвори вратата след него.

Обичаше да слиза по служебните стълби. На партера имаше италиански ресторант. От време на време се навеждаше през кръглото прозорче отзад, в кухнята и виждаше как варят умрелите животни. „Хората са като пилетата. Скубеш ги и не кървят. Наистина, опитайте. Ти скубеш пилетата, а няма капка кръв. После ги ядеш“.

Излезе като поздрави портиера на сградата до неговата. От години излизаше оттам. Даже в началото си мислеше, че това е чудесна антитерористична маневра. После му стана навик. Почти винаги предохранителните мерки се превръщат в навици.

Шофьорът го чакаше пред неговия вход, обърнат в неговата посока и вече го поздравяваше с докосване на козирката с два съединени пръста. След малко имаше полет до Париж. После щеше да продължи до Италия. Рим, папата. После към Чернобио, за срещата. Там щеше да се занимае с Измаил. Лимузината потегли.

Наближаваше летището, когато забеляза цветята. Администрацията беше подновила настилката и цветните алеи към летище „Кенеди“. Циментът беше почти бял, металните мрежи блестяха, цветята бяха червени. Изглеждаха като пластмасови.

Намираше се в пътническия самолет за Париж. Когато бяха вече над облаците и Америка беше нещо неразличимо на километри отдолу, го надви сънят, той се предаде и заприлича на умрял.

Когато се събуди, беше облян в пот. Слепоочията му пулсираха, челото му бе обсипано с капчици. Пътниците наоколо спяха. Осветлението беше приглушено. Опипа челото си с опакото на ръката. Мокро беше. Ризата му също беше мокра от пот. Стана, взе чантата от поличката над главата си и влезе в банята да се преоблече.

Царете не пипат с ръка вратите, освен онези на клозетите.

Направи така. Стани от креслото, на девет хиляди и триста метра височина, над тъмната и ледена маса на Атлантика, над онова неподвижно и гъсто като петрол разстояние. Върви между двата реда места за сядане, гледайки право към металната врата на тоалетната пред теб, като запечатаната врата на трезор. Премини през застоялата миризма на креслата, на тъканите, по които са се търкали милиони и милиони задници по всяко време, захвърляни като ластици на йо-йо по глобуса, европейски задници към Америка и американски задници към Европа. Помисли за задниците: булимични, хипер витаминизирани, превърнати в парцал като хилавите лопатки на виетнамските жени; задници, говорещи всички езици, които са седели на смолистите дървета на алпийските хижи на Каринтия и са се плъзгали върху алуминия на детските пързалки в Копенхаген. Помисли за това, помисли за стиснатите, вдървени задници на алчни банкери, които оставят всичко от американските управленски фондове и се насочват към европейските управленски фондове. Помисли за продънените задници на берлинските проститутки, които се надяват на Америка като на лотария, но ще се окажат алкохолизирани — те и техните задници — в занемарената, божествена иначе промишлена периферия на Борего Спрингс. Помисли за това. С бавни крачки премини по централния коридор на тази ламаринена кутия, летяща с деветстотин километра в час над нямото изящество на Атлантика в сърцето на нощта. Премини през сънния унес на деца, настанени и сгушени в малките кресла, премини през будното безпокойство, стаено под крехката дрямка на майките, долови леките натискания върху клавиатурата на преносимите компютри на упорити мениджъри с блеснали екрани, които не отстъпват на умората, а я пробождат със сърце, изнурено от усилията, премини през това човешко царство, висящо на девет хиляди и триста метра височина над един мрачен, неподвижен и леден водовъртеж, наречен Атлантик. Ще стигнеш до вратата на тоалетната, заключена с пневматична брава. Ако я отвориш, ще пристъпиш във флегматичната въздишка на автоматичното отваряне и ще я затвориш, като се изолираш за един миг завинаги от онази тълпа, загледана пред себе си, към нищото, като в кино без екран, като на митинг без политик, в една неопределена точка, позната като Европа.

Светлината е зелена, водата — лилава. Стените са метални и ледени, огледалото — леко хлътнало. Тоалетната чиния също е метална, но от различен метал, топъл, с преливащи цветове. Хартията е навсякъде. Има намачкана хартия в кошчето под мивката, която също е метална, но от метал, различен от метала на стените и от метала на чинията. Кошчето е от метал, различен от метала на стените, на чинията и на мивката. Има продълговато руло хартия на стената. Има руло хартия до чинията и има хартия в поставката за книжни салфетки до мивката, на височината на вдлъбнатото огледало. Отвори чинията, погледни вътре. Чинията е кръгла и широка, много по-кръгла и широка, от която и да е чиния, в която си седял преди. Тя е една съвършено суха дупка, не може да се види нито капка вода. Всичко бива мощно засмукано, щом се опиташ да задействаш водата и виждаш лилавата вода бавно и шумно да се завихря към централния отвор, слушайки заплашителното и бързо гъргорене на нещо, което бива погълнато кой знае къде. Тогава ставаш любопитен и пъхаш глава в чинията, за да провериш дали в дъното на този отвор има светлина, дали може да се разбере къде отива всичко това, дали от другата страна вече е небето.

Царете не си пъхат главите в тоалетната чиния.

Тогава човек сяда, концентрира се, отваря се към света. Бог съществува. Мамка му, бог съществува! Тук има един човек, седнал и увиснал във въздуха на девет хиляди и триста метра над морето и този, човек дриска. Дриска при скорост от деветстотин километра в час. Всичко, което ще издриска, ще бъде засмукано и погълнато в някое неидентифицирано място. Може би небето. Може би само резервоар, който събира онова, което всеки от онези мъже отвън, седнали в двойна вертикална редица и подредени в очакване на Европа, ще издрискат по време на въздушната парабола между две точки, отстоящи на десет хиляди километра една от друга.

Дрискай. Чист атман. Ти си едно духовно същество, което съвпада със самия себе си, една обезплътена точка, събрана в абсолютна концентрация, непозволяваща ограничения. Ти си точка, пораждаща космоса. Космосът и лайната. Ти си изнурено очакване на реализацията на едно безкрайно желание. Стоиш на ръба на пропастта, стоиш на върха на света, ти си над всички очаквания, едва си излязъл от утробата на майка си. Как беше онази историйка, дето ти я разправяше майка ти? Че все пак всеки човек ака. Царете също акат, майко. Майка е почти анаграма на лайно^[1]. Дрискай невъзмутимо. Светът ти влиза и те задоволява в момента, когато се освобождаваш. Изхвърляш отпадъците, които не приемаш от света, прочистваш се от мъчителното проникване, което светът извършва всеки миг — той влиза в теб, а ти не излизаш в него. Няма справедливост в тази осмоза. Има един момент, в който направо спиш, направо изглежда, че спиш. Виждаш тъмнината вътре в теб, обсипана с трептящото усилие на изолирани фотони, пърхащи спираловидно като колибри, увиснали в нищото. Невероятно е, но в тези висини се появяват колибри. Готов си на кратки мечти, увличащи те в други пространства и други времена, докато измътеното лайняно яйце вижда бял свят и ти си бавно и неумолимо повикан да се връщаш, да се връщаш и да се натовариш със света, да разтърсиш съвестта си като неопитен новобранец, който бълва змии и гущери по адрес на арогантния си началник.

Това е, все едно че си чукал дни наред. Все едно че най-хубавата жена на твоя живот току-що те е оставила, целувайки те още разнежена от похотта и е излязла точно сега от стаята след цяла нощ фантастичен секс. Плувай в мехура на освеженото си съзнание.

Измий си ръцете. Вдигни си ципа. Коланът не е на мястото си. Пред огледалото, с цинизъм и жестокост, погледни се как си пъхаш пръста в носа, погледни го как задълбава, виж на върха му засъхналия стар секрет и втренчи зениците си в твоите зеници в огледалото. Залепи с методична и пронизваща жестокост този абсолютен поглед върху себе си, същият леден поглед, който вън оттук хвърляш на света и му правиш дисекция.

За миг, докато дрискаше, си помисли, че Джордж Буш младши е лайно.

В 23:15 Хенри Кисинджър се приземи на летище „Шарл дьо Гол“, малко извън Париж. В 00:10 влезе в „Хилтън“. Спа лошо — потреперваше в просъница през цялата нощ. Събуди се в 7:00. Закуси в 8:00. В 9:15 беше в „Евродисни“ за откриването на новия павилион, посветен на историята на куклите. На обяд се видя с двама от „Лазард“. В 15:30 трябваше да участва в една среща в залата при Гранд Арк ала Дефанс. Беше мъгливо и студено. Това беше точката, в която Париж рязко свършваше. В 16:20, както влизаше пеша с охраната, към колата, до южния вход, стана атентатът. Не успяха.