Джузепе Джена
В името на Измаил (16)

Маура Монторси

Това немислимо нещо, паднало изневиделица от небето, съсипа душата ми. Ослепях тук, където съм, с чашата на целия си разбит живот в ръцете ми.

Еврипид, „Медея“

Милано

27 октомври 1962

11:20

Междучасие. Беше изнесла урока, без да мисли за децата. Беше се обадила на Давид. Беше ядосана от обичайния му инат да не говори за случаите, с които се занимава. Беше уморена от него. Беше уморена от детето. Беше му казала една лъжа — че отива при гинеколога. Прегледът бе определен за следващата седмица, Давид нямаше да се досети. Щеше да прекара следобеда при Лука.

Въздух в дробовете. Мисълта за Лука я караше да диша.

Давид — умора и гняв. Състраданието към него се превръщаше в гняв. Гняв и умора.

Лука — удоволствие и желание. Само да помислеше за него, означаваше да забрави себе си. Да забрави Давид. Да забрави детето.

Беше изнесла урок и главата й се бе разцепила на две половини. От едната страна — детето. Чуждо нещо. Не можеше да реши. Щеше ли да говори с гинеколога? Детето беше като буца в гърлото, тревожен юмрук в стомаха. От другата — Лука. Без детето щеше да е по-лесно. Кожата й сякаш говореше, беше намагнетизирана от онзи човек. Кошмар. Щастие и забрава, беше всичко, което искаше. Беше всичко онова, което бе открила, че иска.

Мисълта да се върне вкъщи, да чака Давид, да го усеща до себе си в леглото й се струваше като болка от синина. Би искала да диша. Да диша и това е.

Не успя да устои. Излезе от учителската стая. Децата вдигаха врява в коридора. Маура преминаваше през кръстосани гласове, глупави смехове, разнородни групички. Телефонът с жетони в преддверието. Номерът на Лука. Когато Лука отговори, тя се отпусна.

Всичко бе идеално. Щеше да обядва с Давид, макар и без желание. Веднага след това — в дома на Лука. Лука често работеше вкъщи. Финанси, банкови операции на високо ниво. Маура слабо разбираше от тези неща. Върна се в учителската стая и седна с кръстосани крака. Предусети удоволствието. Колегите й поправяха домашни и тихо си говореха. Влезе Фабри Комоли, нейна колежка. Приятелката, която я запозна с Лука. Усмихваше се. Прекоси стаята и отиде право при Маура.

— Как е?

— Добре, Фабри. А ти?

— Да кажем, добре. Децата ме уморяват. — И двете се усмихнаха.

— Слушай, исках да те питам за довечера. Правим сбирка у нас, след вечеря. Ще дойдат някои хора. Вие с Давид ще дойдете ли?

Някои хора. И Лука ли?

— Кой ще дойде?

— Една двойка приятели. Някои колеги. Ще послушаме музика, ще постоим заедно. Нищо особено. Какво ще кажеш?

Може би Лука няма да бъде.

— Трябва да се чуя с Давид. Знаеш какъв е. Никога не се знае нищо до последно…

— Е, ще дойдеш и без Давид…

Маура се усмихна. Помисли си за връщането у дома, за това как чака съпруга си. Признаците на кризата. Предусещаше я. Да поизлезе, да бъде заедно с други хора, това би й се отразило добре.

— Да. Имаш право. На кой му пука за Давид? — Засмяха се и се уговориха.

Звънецът. Трябваше да влиза в час.

Щеше да види Давид на обяд. Нямаше да му каже нищо за сбирката след вечеря в дома на Комоли. Щеше да му се обади следобед, в последния момент. За да избегне неговото съгласие. Щеше да говори с Лука за това. Щеше да му каже да се чуе с Комоли. Без Давид и с Лука, заедно с другите.

Кислород. Идеята я зареди с енергия. Съумя отново да мисли с чисто съзнание. Следващата седмица щеше да говори с гинеколога. Щеше да има проблеми. Би трябвало да се обърне към кръга от нелегални лекари. Не искаше да задържи детето.

Внезапно й олекна. Почувства как мъката в средата на стомаха й се стопява.

Влезе в клас.