Джузепе Джена
В името на Измаил (15)

Инспектор Гуидо Лопес

Точно в този критичен момент, когато беше необходимо да застане ясно против или зад Императора, Валенщайн не беше способен да направи решителната крачка. А в своя пасквил „Една тръба за годината на помилването“ Комений поздравяваше „големия монарх на Севера“ като война, който щеше да се бие срещу Императора на Вавилон.

Йозеф Похисенски, „Трийсетгодишната война“

Милано

23 март 2001

12:30

Историята с курвата беше минала добре. Два милиона. За да се върне в Следствения на „Фатебенефратели“, Лопес реши да вземе трамвая. Дъждът, пропил влажните тела, които миришеха на мухъл, имигрантите, от които лъхаше на диво, натъпканият трамвай, тръскането и ускорението на ватмана. Слезе след две спирки. Реши да продължи пеша през центъра на града въпреки дъжда.

Пристигна подгизнал. Един часът. Дори не беше ял. Не успя да отвори тежката врата на кабинета си, когато Сантовито се показа в коридора, направи му знак да иде при него и влезе в стаята. Шефът Сантовито мислеше единствено за Чернобио, за сигурността на форума на могъщите и за своето място под слънцето. Лопес усети много ясно отвращението. Майната му.

Както винаги, Сантовито пушеше.

— Мамка му, Гуидо, къде беше?

— В моргата. Трупът на оня от улица „Падуа“.

— А после? — попита Сантовито бесен.

— Зададох няколко въпроса тук-там.

— Пълни глупости. Развявал си се. — Запали си нова цигара, треперейки от фаса на предишната, и присви очи, докато проследяваше присветването на пламъка.

— Ти непрекъснато се развяваш, Гуидо.

— И ти, ако ми позволиш.

— Начукай си го, Гуидо. Не знам дали си разбрал, че има едно важно нещо, и то е Чернобио?

— Мен ме интересува повече онзи от улица „Падуа“.

— Мен не.

— Не съм разбрал.

Сантовито си пое дълбоко дъх, тръсна пепелта и изсумтя:

— Слушай, Гуидо, не ми пука за твоето размотаване. Прави каквото си искаш, но с уговорката, че първо ще правиш каквото аз искам. Разбрахме ли се?

Мълчанието на Лопес означаваше само едно: „Майната ти“.

— И какво искаш да направя, преди да си правя каквото си искам?

— Стига вече, Гуидо. Ще трябва най-после да ме издържиш малко. И така, ще разследваш тая излишна история от улица „Падуа“, ако преди това ме подкрепиш за Чернобио. Ако не, ще ти измисля такава извънредна работа, че свят ще ти се завие. Същото се отнася и за шибаното ти търсене на курви и травестити, за да събираш мангизи. Ясно?

Знаеше го. Знаеше всичко за работите на Лопес, за онези на Калимани и другите. Не можеше да се разбере как успява, но знаеше всичко. Лопес издаде очакваната въздишка. Придаде си съкрушен вид, навеждайки поглед към земята. Кокалът, даден на кучето: пластмасов, но формата си е на кокал.

— Затова сега добре ме чуй — похвана отново Сантовито. — Вече говорих за това с Калимани. Тази година в Чернобио пристигат могъщи хора. Много могъщи. Няма да са обичайните индустриалци. Идва Горбачов. Идва Буш. Буш-баща имам предвид. Между другото идва и Кисинджър. Аз държа на тази среща. Държа повече от други години. Разбра ли ме?

Лопес кимна мълчаливо.

Сантовито си потърка носа и смачка цигарата в пепелника, но тя не гаснеше, продължаваше своята димна жалба. Погледът му стана за миг празен. Празен и замислен.

— Страх ги е.

— Кого го е страх?

— Службите. Нас и американците.

— Изтекла е информация ли?

— Да. И без друго си е за притеснение, нормално е. Това е рискова година. След Сиатъл всичките им срещи са рискови. В Давос, Болоня, Париж. В Генуа.

— Но какво е изтекло? Трябва да е нещо голямо, за да се размърдат американците. Освен това тук, в Италия…

Сантовито отвори едно чекмедже на писалището, извади подвързана папка и я хвърли пред Лопес.

— Сега я взимаш и я прочиташ. Това е доклад, предаден от американските служби на италианските. Предвиждат удар. Предвиждат, че тук в Чернобио ще направят удара.

— Кой?

Въздъхна отново, беше много изтощен. Една измъчена, объркана въздишка.

— В началото ни се стори невъзможно. Това е работа, за която дори не сме компетентни. Всъщност ще се ограничим само да гарантираме сигурността. Механична работа. Само че преди да свърши срещата в Чернобио, трябва да проверим… Сложно е… Сложно и слабо вероятно. На пръв поглед слабо вероятно… — Сплете кокалести ръце, пожълтели от никотина, зад длъгнестата си, стоманеносива глава. Приличаше на „мислеща“ болест. Болест, която, а-ха да пламне, но никога не пламва.

— Да не са анархистите, Джакомо?

— Би могло да е това. Не. Не, американците не ги е страх от анархистите. Те тях ще ги хапнат на един залък… — Нова цигара. Металическият мирис на застоялия дим се бе смесил с въздуха.

— Това е секта. — Поклати глава. Почти се усмихваше.

— Те търсят секта?

Секта?!

— Ами…

Информацията беше обстоятелствена. Точна. Сценарият — сложен. Един елемент убягваше. Винаги убягваше. Беше нещо съвършено ново. Трябваше да поработят върху него. Как бяха успели американските служби да възстановят историята почти изцяло? Лопес и Сантовито останаха да говорят цял час, облакътени на широкото мръсно бюро от изкуствен махагон. Лопес се прозяваше. Сантовито говореше, говореше сричкообразно, с очи, пожълтели от катрана и никотина. След час пепелникът преливаше от газообразна не инертна пепел. Въздухът не бе въздух, а дим. Но те говореха. Прелитаха предположения. Предположения вместо нищо. Не помръднаха от написаното в американския доклад, който Сантовито беше предал на Лопес и му го бе преразказал. Трябваше да го проучи.

Взе го, излезе от кабинета и изостави монотонния стъклен глас на Сантовито.

Стори му се редно да иде да си свие една цигара в банята.

На неясната светлина в тоалетната, седнал напряко на клозетната чиния, прекалено слаба, за да издържи дълго тежестта му. Той смеси онова нещо с тютюна върху картонената папка с доклада. Запали цигарата. Възприе като някой парообразен месия първото драскане в гърлото, един нов мълчалив и добре познат глас, който се отваряше в него от дълбините му, през мистериозните канали, които подпалват главата, изхвърлят порочен дим между челото и ноздрите — емисия, която съответстваше на цялостно отпускане.

Отвори доклада, като с мъка разбираше реда на листата и документите. Леко мазната цигара свърши, като се просмука през хартията в пропитите с тютюн жилки. Само минути остана в оскъдното, зле осветено пространство.

После излезе оттам. Планът беше възстановен.

Потопяваше се в опасността.