Джузепе Джена
В името на Измаил (12)

Инспектор Давид Монторси

Светът започна своето съществуване от едно нарушение.

„Евангелие от Филип“

Милано

27 октомври 1962

11:10

Давид Монторси блъсна вратата на кабинета бесен и смазан от умора. Не му даваха никой за разследването. Всички бяха заети. Трябва да беше станало нещо по високите нива, защото агентите от службите можеха да се видят по-начесто на четвъртия етаж на „Фатебенефратели“. Очевидно на него не му казваха нищо. Той си оставаше новобранецът. Нямаше дори трийсет години, макар че от много дълго време беше в Следствения отдел. Беше поискал помощ за оперативната работа, но и през ум не му минаваше, че някой би си помислил да удовлетвори молбата му. Агентите от службите влизаха и излизаха от кабинета на шефа. В коридора се бяха струпали купчини от хора, невиждани досега. Всички те бяха смълчани и плахи… Монторси се бе върнал клатешком към кабинета, като пиян. В средата на челото му пулсираше застиналият образ на мъничката белезникава ръка на детето.

Не знаеше откъде да започне. Виеше му се свят при спомена за вкочанената клюмнала ръчица. „Кой би могъл да извърши подобно нещо?“, питаше се той и усещаше думите като черни непроницаеми дупки.

Седна, обладан от безсилие, постави ръце на тила си, а краката на бюрото и погледна навън. Валеше отвесно, тежко. Видяна откъм стаята, зад пелената на топлината, излъчвана от парното, пелената на дъжда също изглеждаше топла, но навън беше леденостудено. Значи имаше три отправни точки: трупът на детето, с цялото яростно насилие, белязало съществуването му чак до смъртта; мястото на откриването му на игрище „Джуриати“, под плочата на партизаните; фактът, че не му даваха никой за разследването — дори един колега, който да му помогне. Съзнанието му — ту подредено, ту безразборно разбъркано — накъсваше мислите, мъчеше се да преследва последователността от образи, точно както медицинският разширител методично бе разцепил ребрата на детето на масата за аутопсия в лабораторията. Опита се да се остави на спокойствието, но не успя.

И така — първият елемент: трупът на детето. Преди всичко фактът, че беше дете, което може би нямаше и десет месеца. След това насилието — сляпо, извратено, извършено по неузнаваем начин (поглед към доклада и отново тръпки и пот). Без хъс. Имаше методичност, която обаче не водеше до план. Значи имаше две възможности. Или ставаше дума за необходимост (болест, перверзия на луд, който откача, чисто обсебване на убиеца от лудостта), или ставаше дума за неразгадаем или много трудно разгадаем метод. И двете вероятности говореха за един централен фактор, нещо специфично, което бе извършено. Имаше сексуален компонент, някаква лудост в точно определена посока — болест и метод. Във всички случаи трябваше да се тръгне от наличното. Докладът на лабораторията: убийство на сексуална основа. Две хипотези: родители, отървали се от детето; или пък маниаци, „любители“ на деца, които са го изнасилили. Трябваше да се действа в две посоки, оправяйки се с онова, с което разполага — и най-вече мотива на човек, убиващ дете. Да се проверят всички регистрирани раждания в Италия от една година до десет месеца. Колко ли ще са имената? Нямаше представа. Нито имаше представа за какво би му послужило такова каталогизиране. Съществуваше ли такъв архив? А децата описваха ли ги физически? Трябваше ли да се направят по-задълбочени изследвания след аутопсията? Трябваше ли да се търси някакъв отличителен природен белег, позволяващ да се идентифицира детето? Ами ако не е родено в Италия? Раменете му омекнаха, ръцете му се отпуснаха — това бе топлият полъх на провала. Напъна се да мисли. Оставаше му да измине втория път, по-конкретния: да иска информация от хора, занимаващи се с маниаци, изнасилвали деца.

Вторият елемент: плочата на партизаните. Защо е трябвало да скрият точно там малкия труп? Монторси бе огледал отместената мраморна плоча и изкопаната отдолу пръст. Този, който е копал под плочата, го е направил през нощта. Приближил се е до стената, прехвърлил се е, влязъл е в игрището. Трябва да е било много късно: не е искал да рискува пазачите да са будни, а може би и да обикалят на тъмно из игрището. (Една отчайваща хипотеза. Монторси си представи фигурите на пазачите — два призрака в нощта.) Пък и не е бил моментът да се рискува някой, минувач да го види как прескача стената на „Джуриати“. Значи — между един и пет сутринта? Да, в този отрязък от време. Освен това — защо точно под плочата? Можел е да разкопае зад някой от дъбовете, ограждащи отвътре стената на игрището. Кога ли пазачът би открил закопания вързоп? Следователно, възможно е онзи, който е копал под надгробната плоча, да е имал намерение да вложи някакъв смисъл в този акт? Той взе решение: щеше да търси сред организациите на партизаните. Ако въобще имаше някакъв смисъл, то той беше свързан с онази плоча. А може би не беше?

И накрая третият елемент. Който нямаше никаква връзка с детето. Явно не му вярваха, щом не прикрепяха никой към него. Монторси усещаше как набъбва обидата, чувството, че е измамен. Нямаше трийсет години, сигурно го мислеха за връзкар. Това, че не му даваха никой, означаваше, че трябва да се обади на хората, занимаващи се с престъпления срещу деца, да открие всички организации на партизани и да зададе купища въпроси, да поиска може би повторна аутопсия. Може би ставаше дума за дни. Да бяха му изпратили някой… Заслуша се в обидата и болката — като огромен завой на черна река. Болката…

Реши да започне от сексуалните маниаци. Щеше да се допита до координатора от Нравствения отдел в управлението. Един на първия етаж, някой си Болдрини. Маниаци, любители на деца… Внезапно си даде сметка, че си представя хора с бели лица, без очи, които разкъсват детето. А после помисли за Маура, която носеше в корема си неговото дете.

Обади се на Болдрини. Слезе на първия етаж, към следващия кръг на злото.