Джузепе Джена
В името на Измаил (11)

Американеца

Защото накрая всичко е свързано или само изглежда, че е, или е само защото наистина е.

Дон Делило, „Подземен свят“

Милано

23 март 2001

10:00

Сутринта Американеца бе присъствал на прибирането на трупа от улица „Падуа“. Първо отдалече, търсейки внимателно сред полицаите и минувачите неповторимия силует на Стария. Но го нямаше. Беше минал като на скенер прозорците на сградите около мястото на откриване на трупа — нито един от показалите се на тях нямаше нещо общо със Стария. Американеца бе прекарал остатъка от нощта под дъжда, оставайки в зоната. Никакви хотели — щяха да го открият. Контактът с Измаил беше привечер. Немислимо бе да иска помощ по-рано. Прекалено рисковано беше. Вместо това, по-добре да прекара нощта във влака Милано — Бреша и обратно пак до Милано. Но беше решил да остане. Беше се върнал на улица „Падуа“, пред входната врата, от която бе накарал своя двойник да излезе, за да се опита да го засече Стария. „Там, където са те убили, е най-доброто място, на което да ги срещнеш“. Нямаше никой обаче. Беше се преоблякъл в една тоалетна. Беше унищожил сакото. Сега беше облечен в износено пухено яке и червена вълнена шапка, като товарач. „Бъди явен и ще останеш скрит“. Измаил — най-скритият — е пред очите на всички и никой не го вижда.

Накрая беше дошла полицията. Беше видял двамата инспектори. Бяха се разбрали кой от тях поема убийството. Това беше удобният момент да провери разследването и евентуално да го насочи на погрешен път, защото те можеха да го притеснят, можеха да му попречат да работи за Измаил. Когато Измаил те повика, винаги има много голяма опасност — за друг или за самия Измаил. Неговото обаждане означава, че опасността е налице. Бе видял трупа — своя двойник — бездиханен, вкочанен и мек в крайниците, смъртноблед, докато го товарят на линейката. Подгизналият полицай, който нямаше да се занимава със случая, се бе качил заедно с носилката в линейката. Каза, че отиват в болничната морга, тъй като моргата на Следствения отдел е пълна. Другият инспектор — онзи, който щеше да разследва, — бе останал с агентите да огледа терена, без да знае, че Стария не оставя улики. Не бе открил нищо, разбира се. Небето бе сиво, някъде в околностите на Милано отекваха гръмотевици, студено беше и щеше да се влоши още повече. Всичко май се влошаваше. Измаил обаче щеше да го предотврати.

Полицаят трябваше да се весне в моргата. Може би там щеше да се появи и Стария. Трябваше да провери, преди да се свърже с Измаил.

Озова се пред моргата. От една телефонна кабина, зад оградата на болницата, на отсрещната страна на пътя, можеше да се види входът на моргата. Групи роднини. Погребални коли. Един човек в зелена престилка под дъжда потропваше с чехли по цимента, след като преди това бе цопнал в дългата локва пред стълбите на входната врата.

Американеца влизаше в кабината и излизаше, когато стъклата се замъгляваха. На това място нямаше пациенти на болницата, те влизаха по вдясно, откъм спешното отделение и старите ръждясали павилиони. Потъмнялата шума на дърветата блъскаше мръсния дъжд по стената на университета. Между моргата и болницата се точеше непрекъсната опашка от коли, които свиреха с гуми, с клаксони и отскачаха при потегляне.

Отначало цял час, после два — никакви полицаи и никакъв старец. По-добре така.

Беше разгадал кода на Измаил, съобщен му от пакистанеца. Ако пакистанецът бе разкрил на Стария или на други врагове на Измаил адреса, може би знаеха и кода. Ако Стария бе имал намерение да елиминира пакистанеца, след като е изтръгнал от него адреса на улица „Падуа“, не бе успял да се добере до кода. Ако обаче беше го отвлякъл и разпитвал, Измаил бе в голяма опасност. Американеца погледна тъмните листа, натежали от водата, после плъзна поглед към входа. Една линейка със спряна сирена. Празни носилки. Измаил беше му помогнал, а той отново го бе изложил на опасност. Трябваше да брани Измаил на всяка цена. Да, трябваше да брани Измаил на всяка цена.

Внезапно видя ръководещият разследването на улица „Падуа“ да се приближава бавно, влачейки подметките си по цимента, за да очисти калта от тях. Той идваше от площада зад университета. Американеца го погледна с безизразен поглед. Онзи влезе в моргата.

Излезе оттам след по-малко от час. Нямаше никакъв документ в ръцете си. Може би беше в джоба му. В моргата обаче дават голям плик с доклада от аутопсията. Последният път, когато беше в Италия, преди седем години, трябваше да отиде лично в моргата на затвора „Сан Виторе“, за да фалшифицира доклада за един политик, арестуван за корупция или нещо подобно. Бяха го ликвидирали под душа и трябваше да изглежда като самоубийство. Бяха го задушили с найлонов плик, завързан на главата. Измаил бе разпоредил така. Беше страхотен. Вестниците не пишеха за нищо друго. Вътрешното положение в страната рязко се бе променило. В сянката Измаил бе местил всяка пешка в подходящото време и по подходящия начин.

Американеца се осведоми за часа. Нямаше друга работа и остана повече от час след като инспекторът си бе тръгнал. Имаше нужда от данните от засичането на телефона на полицая. Само по този начин щеше да разбере дали полицията знае за Измаил или продължава да работи на тъмно. Същата вечер щеше да говори с човека за контакт, посочен му от Измаил. Беше дешифрирал кода в тоалетната предната нощ. Кодът беше сложен, тъй като бе трудно да се доближиш до Измаил. Беше приключил дешифрирането час след това. Адресът: булевард „Буенос Айрес“ 45. Указанието: инженер. Часът на срещата: 16:30. Беше вече тъмно. Каква опака пролет.

Изведнъж се появи Стария.

Вървеше бавно между локвите, мокър до кости, със светъл шлифер, открояващ се на излъсканата черна стена на университета. Имаше изморен вид, шапката му бе килната на челото, ръцете му бяха в джобовете. Имаше вид като че ли с мъка се влачи. Оглеждаше се. Американеца беше в кабината от другата страна на улицата, изключено бе да бъде забелязан. Стария му обърна гръб (приведен и натежал) и пое към входа на моргата. Американеца остана неподвижен и задържа дъх, за да не се изпотят пластмасовите стъкла на кабината. Изчака, без да има чувството, че времето се влачи. После видя неуверения силует на Стария да спира на прага на моргата — проверяваше съдържанието на един картонен плик. За няколко секунди Американеца си зададе въпросите, които трябваше да си зададе: „Дали държи доклада от аутопсията?“; „Откраднал ли го е?“; „Разкрили ли са самоличността на двойника, доставен му от Измаил?“; „Стария полицай ли е?“; „Работи ли с ръководещия следствието?“; „Защо се бе изплъзнал от полицията и се бе опитал да го убие?“; „Полицията знаеше ли за Измаил? Трябва ли да елиминира Стария или да ги остави да си мислят, че те са го елиминирали?“. Сдържа дъха си за още няколко секунди. После излезе от кабината, без да бърза, като премина заграждението и пресече набързо изнервения трафик, докато Стария се отправяше към площада зад университета.

Площад „Рикини“. Улица „Пантано“, сред високите богаташки къщи, под „Торе Веласка“. Отзад беше катедралата. Стария се пъхна под кулата, премина подлеза, после мина покрай една бензиностанция. Отиваше пеша към управлението? Малката уличка към булевард „Порта Романа“. Американеца следваше Стария на зигзаг от единия на другия тротоар — имаше време до срещата за контакт с Измаил. Тротоарите бяха излъскани, дъждът — силен. На моменти Стария изглеждаше сякаш щеше да се подхлъзне. Между две минаващи коли Американеца успяваше да му види обувките — велурени — с гладки подметки. Старият не го беше забелязал. После го изгуби от поглед.

Заслиза внимателно по гладките мраморни стълби на новото метро. Преди седем години го бяха завършили. Американеца ускори крачка, като внимаваше да не се подхлъзне.

Беше изпуснал Стария. Не можеше да го открие. След като бе слязъл трескаво по стълбите, оглеждайки се надясно и наляво, се бе затичал към пункта за билети. Американеца се заоглежда наоколо, опитвайки се да не бие на очи. А после видя, отстрани на подземната будка за вестници с пуснати щори, едно изумруденозелено кошче за отпадъци. От него се подаваше смачкан прогизнал шлифер. Американеца се приближи до кошчето с големи крачки, извади от боклуците шлифера — беше на Стария. Нима Стария бе усетил, че е следен? Джобовете бяха празни. Огледа се наоколо объркан. Профучаващи влакове. Двама космати контрольори с бледа кожа се хилеха и си бъбреха. Някакво слабо момче стоеше до автомата за билети. Оттатък следваше тъмен тунел, който връщаше вакуумираното скърцане при отварянето на автоматичните врати. Изпсува вътрешно. Преглътна, напъха обратно вързопа в кошчето, зави зад будката и отново излезе на дъжда. Американеца нямаше как да види в дъното на подлеза, който водеше към пероните, в гъстата тълпа, излизаща от композициите, силуета на Стария срещу светлината, който го наблюдаваше отдалече.