Джузепе Джена
В името на Измаил (80)

Инспектор Гуидо Лопес и специален агент Давид Монторси

„Радиалната матрица“ беше всъщност оперативен център за контрашпионаж в чужбина срещу членове на чужди правителства, чиято политическа дейност би представлявала заплаха и за интересите на Съединените щати.

Дон Делило, „Бягащото куче“

Единият другия гледа и тежестта на тялото си безкръвно на дръжката на меча поверява.

Торквато Тасо, „Освободеният Ерусалим“

Някой се позова на прераждането. Прераждането на Шанти Деви съвпадаше с човешките измерения на времето, докато последният приведен случай — този, за едно дете на седем години, — беше различен. Въпросното дете беше на седем години и помнеше предишните си раждания. Някои изследвания, извършени с цел проверка на твърденията на детето, показаха, че предишното му тяло бе умряло само десет месеца по-рано. Питахме се как детето е могло да съществува през шестте години и два месеца, предшествали смъртта на последното тяло, в което се е било преродило, преди да бъде сегашното дете. Възможно ли е душата да се е вмествала едновременно в две тела?

Рамана Махарши, „Разговори“

Милано

27 март 2001

17:02

Давид Монторси беше. Беше инспекторът от Следствения отдел. 27 октомври 1962. Той бе открил първото дете на „Джуриати“. Жена му бе убита бременна на следващия ден. После бе изчезнал.

Давид Монторси.

Сега се бе появил отново и беше засякъл човека на Измаил. Беше засякъл трафика на Измаил, вследствие на който щеше да се появи второто дете под плочата на „Джуриати“. Не беше успял.

Давид Монторси.

Той беше.

В тоалетната владееше огромно, драматично напрежение. Американците и онези от службите бяха влетели. Лопес отпусна пистолета. Бяха обкръжени. Към него и Монторси бяха насочени десетина заглушителя. На земята лежаха бодигардовете на Кисинджър. Един от труповете беше човекът на Измаил. Приликата с трупа от улица „Падуа“ сега бе впечатляваща.

Извикаха името на Кисинджър. Лопес и Монторси се гледаха. Кисинджър отвори вратата на кабинката и се появи — изтощен, блед, опикан.

За миг Лопес щеше да се усмихне.

Отведоха всички. Кисинджър първи.

После Лопес и Монторси.

В оперативната зала. В архива на библиотеката — компютрите бяха включени. Струеше синя светлина от екраните. Машини — централа за координиране на уоки-токитата. Шефовете чакаха. Хората от ЦРУ и НСА имаха вид като че ли искат да захапят Монторси. Сантовито питаше Лопес добре ли е и какво се е случило.

Монторси бе пуснат незабавно. Той беше специален агент от Европейските служби — агенция, за която Лопес не знаеше нищо. Той разказа за мъжа, който бе на косъм да нападне Кисинджър. Джон Калдер, известен още с имената Майкъл Ръдърфорд, Шон Дейви, Артър Ломас, Едуард Грийн. А също и Слобо Янкович, Йонас Нордхал, Фердинандо Серпиери, Франсоа Седий, Хуан Артуро Родригес, Ханс Волман. Беше невероятно — Монторси редеше с най-големи подробности дати, имена, периоди, места на операциите, в които бе участвал човекът на Измаил: Панама, Хондурас, Южна Африка, Испания, Бон, Москва, Тел Авив, Торино, Истанбул. Ставаше дума за човек, напуснал ЦРУ и за кратко приобщен от Националната агенция по безопасност (НСА). След това официалните доклади загубваха следите му.

Монторси стори всичко, за да хвърли върху човека на Измаил отговорността за проваления атентат в Париж и онзи в Милано. Не произнесе името на Измаил. Американците не отговориха. Той не говори за Брюксел. Нито дума за детето. Нито дума за своето минало. Мълча за цялата поредица от събития. Лопес хем разбираше, хем не разбираше. Играта бе много непосилна за него. Много по-непосилна, отколкото би могъл да си представи. Докато говореше Монторси, той мълча.

Монторси погледна Лопес. Готвеше се да напусне оперативната зала. Лопес премигна. Беше разбрал. Щеше да играе отбрана.

Повече от два часа Лопес беше под натиск. Конференцията бе прекъсната. Бившите силни на деня бяха преместени. Американските и италианските служби бяха изиграли своя ход изпреварващо. Монторси беше дал мнението си — повече нищо нямаше да се случи. Сантовито бе останал с Лопес. Някои от шефовете също бяха останали с него. Всички останали отговаряха за Чернобио.

На Лопес се падна да опише случилото се в тоалетната в ИСПЕС. Първо трябваше да анализира общата картина. Докладът на НСА за Измаил. Една смърт, която изглеждаше случайна, като тази на Терцани на улица „Падуа“. Като проваления атентат в Париж. Разследването на Клемансо. Ритуалите на Измаил — той бе неуловим. Садо-мазо ПАВ сбирката в Милано. Детето. Говори за натиска от страна на политиците. Сантовито беше син — зелен, направо бе нацапал гащите. Лопес недвусмислено го обвини, че се е поддал на натиска. За Хамбург тегнеше подозрението за трафик на деца с посредничеството на Ребека. Операцията на Вунцам се бе провалила. Смъртта на Ребека също бе провал. Човекът, когото Лопес бе застрелял в тоалетната, бе същият, който бе взел детето от ПАВ сбирката, същият, който бе премахнал Ребека. От Вунцам оставаше засеченото подслушване на Карл М. — член на антуража на Европарламента. Сантовито беше още по на зелено. Рискът на Лопес визираше Брюксел. Той бе отговорен да провери там ли свършва пътуването на детето. Хипотезата на Лопес бе, че детето е свързано с ритуал на Измаил. В Брюксел трябваше да се докаже смъртта на Карл М., премахнат от един непознат, някакъв старец. Провери хипотезите на шефовете. Изглежда, никой не свързваше Стария с Монторси. Монторси бе нахвърлял сценарий, който се простираше от Париж до Милано. Лопес изнесе един по-голям, паралелен сценарий. И двата сценария приключваха в мъжката тоалетна на ИСПЕС.

Съзнателно прескочи намирането на детето. Сантовито не мигваше. Не спомена за обаждането на Монторси. Не спомена за сценария от 1962-а: смъртта на Матеи, намирането на детето на „Джуриати“, смъртта на съпругата на Монторси, делото „Измаил“.

В тоалетната Лопес бе разпознал един от бодигардовете на Кисинджър като човека, който в Хамбург се бе нахвърлил върху Ребека — беше дегизиран и чертите му бяха леко видоизменени. Шефовете се спогледаха. Лопес каза, че се бе опитал да спре Кисинджър и искаше проверка на онзи човек от охраната. Типът бе успял да му попречи. Лопес бе съумял да преодолее блокадата на третия човек от охраната на Кисинджър и бе се втурнал в тоалетната. Когато бе влязъл, бе заварил агент Монторси и човекът на Измаил с насочени един срещу друг пистолети. Лопес пак излъга. Пропусна само репликата на Монторси. Каза, че не е било възможно да постъпи другояче, без да изложи на опасност Кисинджър.

Беше реагирал по инстинкт. Добре бе направил. Беше пръснал мозъка на американския агент.

След два часа го пуснаха да си ходи. Сантовито му даде един свободен ден. Изпрати го до изхода. Каза му, че ще говорят след Чернобио. На Лопес въобще не му дремеше. Мислеше за Монторси, за двете деца, намерени на „Джуриати“, за Измаил. Да, за Измаил.

Кой беше в края на краищата Измаил?

Сантовито го остави в преддверието. Събираше шефовете в оперативната зала. Лопес попита дали труповете от охраната на Кисинджър остават под юрисдикцията на управлението. Сантовито отговори, че американците са имали грижата за тях и че вече са ги прибрали.

Това значеше, че Следственият нямаше да направи нито крачка повече по посока на Измаил.

Случаят не беше приключен, но се създаваше впечатление, че е.

Поздрави Сантовито и го видя да изкачва стълбите. Гаднярът отиваше да спаси каквото е останало за спасяване. До края на срещата в Чернобио щеше да преследва повишението си. Неговият качествен скок.

Лопес сложи ръце в джобовете си. Сбогом Измаил. Направи знак на хората от охраната на вратата и се запъти към катедралата.

На отсрещната страна на улицата видя Монторси.

Влязоха в едно заведение в лабиринта на „Брера“, между ИСПЕС и управлението. Лопес бе започнал да се отпуска, но Монторси бе невъзмутим. Лопес отново върна лентата със сцената в тоалетната — пръските кръв от главата на американеца по стените. Монторси изчака той да се поуспокои, после започна да говори:

— Вие преценихте всичко правилно, Лопес. Исках да ви поздравя. Дори не работите за службите, а бяхте много по-далновиден от тях.

— И вие не сте били човек на службите през 1962. И, доколкото разбрах, сте били много по-далновиден от тях — върна му жеста Лопес.

Монторси отпи от бирата си.

— Така се започва. Изненадайте ме, Лопес. Какво разбрахте за случилото се през 1962?

— Добих някаква представа, като се започне от историята с Измаил и днешната история — тази, която аз изживях. Според мен картината е следната. Измаил е в Италия от много време. Аз мислех, че става дума за терористична групировка или секта, организация, съществуваща отскоро. През 1962 вие се натъквате на операция, замислена и изпълнена от хора на Измаил. Да речем, че се състои в това: има ритуален елемент, и тогава, и сега — жертвоприношение на дете, и през 1962, и днес; после следва екзекуция — на Матеи през 1962 и на Кисинджър днес. Греша ли?

— Продължете, Лопес. Не спирайте да ме изненадвате.

— През 1962 инспектор Давид Монторси разследва случая с намирането на детето на игрище „Джуриати“. Същия ден умира Енрико Матеи. И двата случая са отнети от Следствения. Давид Монторси обаче продължава да разследва. Той открива, че има връзка между трупа на детето и смъртта на Матеи. Не зная как успява да стигне до тази връзка. Дори не съм проучил случая. Сигурно е, че нещо общо с това има един журналист от „Кориере“, Итало Фольезе, който бива намерен убит. Операцията на Измаил е съвършена. Единствената сянка е инспекторът от Следствения, който може да им развали рахатлъка. Тук нещо не разбирам. Би трябвало да са ви премахнали, Монторси. Вместо това те убиват съпругата ви. Какъв е смисълът? Нещо не се връзва…

Маура. Бял огън в паметта. Монторси прокара показалец по ръба на бирената чаша.

— Всичко е минало, Лопес. Всичко е минало. Да оставим несъответствията. По-късно ще гледам да ви кажа нещата, които всъщност мога да ви кажа. Да минем на днешните събития. Как ги виждате? Изненадайте ме отново.

Лопес пое глътка бира, за да разреди гъстата слюнка в устата си.

— Тук, в Италия, трябва да тръгнем от Чернобио. В действителност трябва да се тръгне отпреди Чернобио — трябва да се тръгне от Париж. Имаме си работа със секта, която води до Измаил. За сектата съобщава един доклад на Националната агенция за сигурност — агенцията за глобален контрол, която вече стои по-горе от ЦРУ. Атентатът срещу Хенри Кисинджър в Париж. Мероприятието се проваля. Убиецът е един нещастник, някой си Клемансо, напуснал сектата Сайънс Релиджън. В дома му са намерени доказателства за контакти с групата на Измаил. Междувременно в Милано имаме един убит на улица „Падуа“. Прилича на случай, който няма нищо общо с Измаил. Не е вярно. Със случая от улица „Падуа“ се занимавам аз. Успявам да свържа убития от улица „Падуа“ с Клемансо — провалилия се в Париж атентатор. Идентифицирам умрелия — някой си Терцани. Той също е бил свързан със Сайънс Релиджън и е излязъл от нея. Откривам връзки с Измаил. В този момент намирам някои сигурни признаци за дейността на Измаил. Разбирам, че става дума за нещо като църква. Тя има свой конкретен набор от ритуали, свързани по някакъв начин с еротични практики. По труповете на Клемансо и Терцани има следи от насилие: синини, белези от камшици, анални разкъсвания. Успявам да свържа ритуалите на Измаил с дейността на групата, която кръжи около известно садо-мазо общество. Прониквам на едно тяхно събиране. Появява се дете. Аз нареждам на колегите си да нахлуят вътре.

Монторси пъхна един житан в устата. Разнесе се дразнещ дим.

— Тук ме разочаровахте, Лопес. Тук се показахте неточен.

— Да, сбърках. А вие, откъде знаете?

Усети нагарчащия дим на житана.

— Познавам всички ваши стъпки, Лопес. Било, защото и аз бях там, било, защото бяхме информирани за това.

— Да, това със службите е позната история…

— Службите и Господ си приличат по едно нещо и по едно се различават — и те като Господ знаят всичко, но за разлика от него не са създали нищо. Въпреки това Европейската агенция е повече от службите. Точно както НСС е повече от ЦРУ. Да се върнем на грешката ви, Лопес. На садо-мазо сбирката.

— Да. Там греша и съм неточен. Загубвам детето. Не успявам да спра мъжа, който го отнася. Не успявам да го проследя. Трябва да провеждам разпити. Шефът понася тежък натиск от политиците. Не мога да направя разлика между службите, политическото ниво и Измаил. Инженера, който организира сбирките, сътрудничи на службите, но съм готов да се обзаложа, че става дума за важна връзка на Измаил. Ритуалите на Измаил се извършват по време на подобни сбирки, без огромната част от присъстващите да знаят това. Ставало е в Съединените щати. Ставало е в Париж. Става и в Милано. Все пак, това, което е вярно, е, че Измаил е дал заповед да се принесе в жертва дете, защото се подготвя втората фаза на неговата операция, която е атентат. Сега ние знаем, че определената жертва е Кисинджър. И тук не разбирам: ако Кисинджър е трябвало да умре в Париж и ако Измаил действа след жертвоприношение, какво е жертвоприношението за атентата в Париж?

Монторси угаси цигарата си и се усмихна.

— Може би Кисинджър е трябвало да умре в Париж. Вие още не сте свикнали с начините на действие на Измаил. Използвате логика, която привидно… как да кажа… е противоречива. Ще се научите, когато му дойде времето, Лопес. Забравете несъответствията. Продължавайте.

— Ами, от Милано минаваме към Хамбург. На другия ден след отвличането на детето излезе една история за педофили в Хамбург. Предвидена е размяна. Стоката — деца. Посредникът — една шведка, за която разбрахме от разследването, че е свързана с Измаил. Отивам в Хамбург. Размяната е колосална грешка. Нищо не се случва. Полицията подготвя операция и остава с празни ръце. Размяната става другаде. Шведката на Измаил се среща с мъжа, който е взел детето в Милано.

Монторси разшири ноздри и тръсна глава.

— Тук ние направихме грешка…

— Каква грешка?

— Размяната на детето. И ние се хванахме. Беше ни убягнала пряката връзка между шведката и Измаил. Помислихме, че тя е незначителна пионка, а славянинът е в центъра на историята. Мислехме, че Измаил движи организираната престъпност. Славянинът имаше контакти с Измаил и с организираната престъпност. Разположих моите хора на пристанището заедно със славянина, който трябваше да се занимае с размяната.

Значи хората, с които се бе срещнал Люба на док 11 са били агенти на Монторси, помисли си Лопес.

— Всички сбъркахме в тази история. Вие, аз. Измаил също.

Една бръчка подигравателно начупи устата на Монторси и очите му се присвиха.

— Измаил никога не греши, Лопес. В далечен план никога не греши. Всичко, което успяваме да направим, е да забавим резултатите му. Продължете с историята. Досега всичко съответства.

Нова глътка бира, в устата му все така горчеше, дори още повече.

— В Хамбург имам късмет, защото съм по дирите на Ребека — шведката, свързана с Измаил. Ребека се среща с мъжа с детето. Аз мисля, че съм разпознал мъжа — той е практически идентичен с Терцани — убития от улица „Падуа“.

— Аз убих мъжа от улица „Падуа“ — каза Монторси. — Имате право. Американеца се бе дегизирал, за да заприлича на него. И двамата се хванахме — аз съм объркал Терцани с Американеца, вие сте объркали Американеца с Терцани.

— Вие сте убили Терцани, мислейки, че е Американеца? — зяпна Лопес.

По лицето на Монторси премина сянка на примирение. Да, това с двойниците е много стар трик. Понеже действахме много бързо, практически се лутахме в тъмното. Открихме бърлогата на Американеца и когато той се появи на улицата, аз го елиминирах. Но не е бил Американеца, а Терцани.

— Значи вие сте били онзи, фалшивият полицай, който взе доклада от аутопсията. Отишли сте да проверите дали сте премахнали точния човек.

Монторси кимна в знак на съгласие.

— Продължавайте, Лопес. За онова, което ви се е случило в Хамбург, знам от докладите. Ние проверявахме отряда на Вунцам.

— Да. И по тази точка направихме грешка. Американеца успя да ни избяга. Вие сигурно знаете от докладите, че немският инспектор, който заедно с мен следеше Ребека, свърши зле. После беше открит трупът на Ребека. Тогава аз заложих всичко на нашия човек — Американеца. Той щеше да занесе детето до крайната цел.

— А вие откъде знаехте коя е крайната цел, Лопес?

— От едно обаждане от телефона на Ребека. Нищо ли не знаете за това, Монторси?

— Какво обаждане?

Лопес се засмя. Беше за първи път след пръските кръв по стените на ИСПЕС.

— Той ви прецака. Вунцам ви прецака. Той кодира обаждането. И без това доста отдавна сте под божията закрила вие от службите…

И Монторси се усмихна.

— И кой беше на телефона на Ребека? Карл М. ли?

— Точно така. Вунцам го беше хванала параноята. В Париж и Милано се бе активизирало цялото политическо ниво. Какво оставаше за Брюксел. Не можехме да го пипнем, без да избухне скандал. Предпочетох да отида в Брюксел сам и без прикритие. Импровизирах.

— Импровизирахте много добре, Лопес.

— Планът обаче се обърка в Брюксел. Намесихте се вие, Монторси. Аз престанах да разбирам кой е на страната на Измаил. Дори не бях сигурен, че в колата, по която стреляхте, е Американеца с детето. Не разбирах защо трябваше да се убива Карл М., имайки предвид, че той беше единствената карта, с която разполагахме, за да достигнем до получателите на детето. В Брюксел аз бях прецакан. А после вие изчезнахте.

— Трикове на занаята, Лопес. — Монторси си запали нов житан.

— Едно нещо не мога да разбера. Щом вие сте очистили Карл М., значи този тип не е бил така важен както ми се е струвало на мен. Означава, че сте знаели кои са получателите на детето. Защо не се намесихте пряко срещу тях?

Монторси наподоби нещо като усмивка, като кимаше замислено.

— Има още една разлика между Господ и службите, Лопес. Ние не сме Господ. Може би вие не знаете кои са били получателите.

Хора още по-нависоко, отколкото можеше да подозира, каза си Лопес.

— Ако ви попитам за имена?

— Не бива.

Лопес наведе очи.

— Продължете — подкани го Монторси.

Стигаме до днес. Тази сутрин, намирането на детето на „Джуриати“. Същото дете, което видях да отнасят от садо-мазо купона в Милано. Връзката с Измаил беше очевидна. После вашето обаждане, Монторси. Очевидната връзка с 1962. В ИСПЕС не познах вас пред тоалетната, но познах човека на Измаил, Американеца. Ако бях ви познал, щях да наредя да ви арестуват. Познах Американеца и се опитах да спра него.

— Това е една от причините, заради които ви се обадих по телефона, Лопес. В агенцията бяхме изненадани. Обикновен полицай, който съумява да се оправи в лабиринта. Достойно за възхищение.

— Една от причините, поради която ми се обадихте. Други причини?

Цигарата свърши. Нов житан.

— Казах ви, че в агенцията сме възхитени. Сега ще ви направя едно предложение.

— Да вляза в агенцията.

— Точно така, Лопес.

— Не. Преди това аз имам няколко въпроса към вас.

Монторси се усмихна.

Сега беше моментът да му зададе въпроса.

— Кой е Измаил?

Монторси отново се усмихна и изтръска пепелта от житана.

— Никой. Измаил не е никой, инспектор Лопес. Вие правите същата грешка, която ме запрати в ръцете на службите. Вие си мислите, че Измаил е някой.

Лопес остана блед, безмълвен.

— Измаил не е човек — каза Монторси. — Да се върнем в 1962, към моята история. Журналистът Фольезе беше автор на един доклад за настаняването на американците в Италия. Доклад, който попадна в ръцете на Матеи. Тезата на Фольезе беше, че американците се готвят да засилят присъствието на тяхното разузнаване в Европа и започват от Италия. Бидейки част от тази стратегия, Фольезе твърдеше, че в основата й стояло намерението на американците да създадат една по-секретна структура, която да противопоставят на превъзходството на Ватикана в Южна Европа и която да тръгне от противопоставянето на съветските тайни служби. Ставаше дума за Измаил. Докладът за Матеи беше поръчан на Фольезе от Измаил — той беше предупреждение за Матеи. Измаил действа по този начин: невидимо, но с явни последици. Който има очи да гледа, ще види — библейското мото е мото и на Измаил. Навремето си мислех, че Измаил е нещо като мистериозен гуру на тази тайна религиозна организация. Но грешах. Измаил е план. Измаил е елитът. Той е властта. И скоро щеше да се освободи от създателите си — американските служби. И щеше да триумфира, защото Измаил предизвестяваше триумфа на своето време.

Лопес беше объркан.

— Не разбирам. Вие искате да ми кажете, че Измаил е оцелял след ситуацията в Европа през 1962? При всичко онова, което се случи? Искам да кажа: няма го вече Съветският съюз, няма я вече Берлинската стена, а пък…

— Именно. Това е времето на Измаил. Когато създадоха Измаил, американците създаваха разузнавателна структура с дълъг живот. ЦРУ се занимаваше с шпионаж — съпротива на руснаците в Европа. Нужно ли беше да създават нещо като черно масонство? Смисълът откриваме именно когато комунизмът вече не е проблем. За американците проблем става какво ще прави Европа без Съветския съюз? Този проблем те го решиха доста по-рано. Измаил не позволява на Европа да се откъсне от американските интереси.

Лопес клатеше глава.

— Не е възможно. Нали има някакви ритуали… Хората на Измаил бяха белязани направо до кръв… Има жертвани деца… Измаил действа като върховен жрец на религия…

— Всичко е точно така, Лопес. Една религия, която намира своите вярващи по високите етажи.

— Имате предвид в Брюксел?

— В Брюксел. И в Рим, колкото и Италия да не е важна сега. Беше важна през 1962. За американците сме важни само защото тук е Ватикана. Но Измаил и там има привърженици.

— Но нали самите американци ни дадоха доклада за Измаил и Кисинджър. Това е все едно сами да се издадат… Не разбирам…

Монторси поклати глава.

— Измаил не е НСС. Понякога техните интереси се кръстосват, често дори съвпадат. Баща и син продължават да поддържат връзка, но бащата не знае какво прави синът, когато не го вижда. Аз мисля, че за много шефове в НСС Измаил е тайна, те дори не знаят, че съществува. Логиката на службите не е праволинейна, Лопес. — Угаси цигарата си. — Трябва да свиквате. Трябва да свиквате.

Лопес беше смаян.

— Всичко така съвпада… Но защо да убиват Кисинджър, например? По̀ американец от него…

Монторси се засмя и си запали нов житан.

— Извинявайте, че се смея, Лопес. Правите същите грешки както аз в началото на кариерата си. Признавам, че доста ми напомняте младия Давид Монторси… Вие мислите, че всичко е черно или бяло. Не е така. Във всеки миг хоризонтът пред нас се мени. Това е като живота на нашата планета — струва ви се, че земята е стабилна, но сеизмолозите знаят, че континентите се отдалечават и приближават. Ние сме един вид сеизмолози. — Той изтърси пепелта от цигарата си. — От Съединените щати е дошло разрешението Кисинджър да бъде обвинен пред международен съд. Кисинджър служи на много по-висши интереси, отколкото можете да си представите. На не един носител на Нобелова награда. На не един баронет на английската кралица. Да допуснем следното: години наред Кисинджър е бил Измаил. Сега, като всички крале, и неговите поданици се канят да го разкъсат. Измаил е готов да го изтръгне от сърцето на своите поданици.

— Кисинджър?

— Кисинджър. От години някои негови близки хора работят с нас от Европейската агенция. Когато Измаил го е изоставил, и той е изоставил Измаил. Благодарение на тези хора ние възстановихме цели структури на Измаил на европейска територия. Той е хитър и решителен — като всеки, който е бил господар на света. Прекарах години в борба с хората на Кисинджър. Сега трябваше да работя за неговото оцеляване. Щеше да е смешно, ако не беше трагично.

Лопес погледна Монторси: един непроницаем, непропусклив старец. Един човек без илюзии, който години наред се бе захранвал със собствената си болка.

— На колко години сте, Монторси?

— Минах шейсетте. Защо питате?

— По две причини. Първо: не изглеждате на повече от петдесет. В Брюксел изглеждахте на около седемдесет.

Откровен смях.

— Това е от инжекциите, Лопес. Игрички, трикчета, стари като света. Но действат. Както трикът с двойника проработи при мен на улица „Падуа“. Инжекциите с алергени подействаха при Американеца в ИСПЕС.

— Има една други причина, заради която ви питам за възрастта. Вие сте живели два живота — каза Лопес.

Точна, неотменима, мощна — тъгата се възвърна. Една черна дупка на потиснато отчаяние.

— Бих могъл да ви кажа, че съм живял много повече от два живота. Но разбирам какво искате да кажете.

— Говоря за жена ви. Защо Измаил уби жена ви, Монторси? Вие сте били неудобният човек. Можели са вас да убият и…

Отчаянието.

— Лопес… Казах ви, че службите наподобяват Господ. Повтарям. Случват се събития, които, изглежда, че нямат обяснение. От години си задавам въпроса, който току-що ми зададохте. От години. — Нямаше да заплаче. Но все едно че плачеше. — Стана така, че човекът на Измаил, онзи, който координираше операцията с детето на „Джуриати“, и операцията с Матеи, беше важна клечка. Казваше се Арле. Джандоменико Арле. Беше шеф на лабораторията в Милано. Аз и Арле се срещнахме и той ми каза, че Измаил щял да ме зарази, че ме бил набелязал за враг. Помислих си, че вече съм мъртъв. Освен това, за мен Арле беше неуловим. С това той ми казваше, че са убили моята Маура. Аз обаче не го разбрах. Едва по-късно го разбрах. Всъщност станах един от враговете на Измаил — бях заразен от раната. Службите се свързаха с мен. Европейската агенция още не съществуваше, създадоха я през 1992 и още не може да се говори за институционализирана централа. За един живот изживях много животи, всичките отдадени на унищожаването на Измаил, който на свой ред ме бе съсипал. Започнах втория си живот от края — от унищожението. Когато Маура умря, и аз умрях.

Дълго говори за Маура. Лопес го слушаше. Монторси му разказа за Крети, за влизането си в службите, за обучението. Разказа за разследването на убийството на Маура — откраднати доказателства, изчезнали записи на засечени телефонни разговори. Никога не успял да възстанови последните часове на Маура. Отдал се тялом и духом на службите. Опитал се да забрави. Но не забравил.

— Но защо „Джуриати“? — попита Лопес.

— Просто едно символично място — каза Монторси. — Измаил използва различни символи. В някои случаи това са деца — когато се предвижда височайше убийство. През 1962 „Джуриати“ беше символично място. Имаше връзка с Матеи, с неговото минало на партизанин. И днес е символично — свързано е с първото дете, намерено на „Джуриати“, което е началото на делото на Измаил. Вероятно е значело, че операцията, предвидена за Чернобио, се е равнявала на онази, довела до смъртта на Матеи. Но това са хипотези. При Измаил смисълът се разкрива с години. Ще трябва да чакаме. Може би Измаил се завръща в Италия по показателен начин. А може би не. Трябва да изчакаме.

Лопес мислеше. Схемата, начертана от Монторси, нещо не му се връзваше.

— Но защо деца? Защо да прикриват операции на разузнаването с религиозна структура? Не разбирам…

— Защото ние мислим, че политическото ниво е последно ниво. А не е вярно. Има други реалности, по-висши от политическото ниво. Това са духовните реалности — те движат невидимо политическото ниво. Реалности, които на нас ни изглеждат религиозни. Ясен е един от ритуалните механизми на Измаил — преди всеки важен атентат се прави жертвоприношение на дете. На нас това ни се струва допълнително, може би дори заклинателно събитие, защото основното събитие е атентатът. Не е така. От духовна гледна точка ритуалът на жертвоприношението на детето е много по-важен от атентата, който има рутинен характер. Той може да успее или да не успее, в случай на провал се прави втори опит.

— Не ми е ясно. Каква игра играе Измаил? Просто не мога да разбера. Тогава значи наистина е религия?

Монторси си поигра с чашата.

— Да, това е всъщност духовна операция. Всички жертви на Измаил са политически или икономически фигури от високите етажи — хора, които работят за една обединена Европа, окончателно откъсната от влиянието на Съединените щати. Мрежата на Измаил се грижи да премахва онези, които се опитват да осъществят това откъсване. А откъсването на два континента не е въпрос на разузнаване. То е духовен въпрос. А духовните въпроси се нуждаят от ритуали.

— И по време на тези ритуали се жертват деца.

— Това е много разпространен ритуал, Лопес. В агенцията поръчахме и някои проучвания по религиозна антропология. Да се принесе в жертва дете, е символ на смърт и възраждане. В случая с жертвоприношенията на Измаил се прокарва хипотезата, че убитото дете, подхвърлено по повод на атентата, символизира смъртта на Европа, която се опитва да се възроди.

— Това обаче не обяснява всичко, Монторси. Да вземем случая с детето, което американският агент на Измаил разнасяше из цяла Европа. Какъв смисъл имаше това? Защо да не го убият веднага и да го погребат на „Джуриати“?

— Защото ритуалът на Измаил се извършва от хора от най-високите нива в йерархията на Измаил. А те засега са в Брюксел.

— Но защо да не си намерят дете в Брюксел?

— Защото децата трябва да са от нацията, където ще бъде продължено делото на Измаил с атентата. Не ме питайте за мотива. В агенцията възстановяваме стъпка по стъпка логиката на ритуалите на Измаил.

— Но защо да се замесва детето в сбирка на садомазохисти?

— Защото това е част от ритуала. Аз не бях на този ПАВ, Лопес, но ви питам: не забелязахте ли около детето едно странно движение?

Лопес си припомни шестте или седем жени около Инженера, с вдигнати ръце. Те не забелязваха сцената с колелото, към което беше привързана Лаура.

— Да, имате право. Нещо като кръгова процесия. Хора с вдигнати ръце. Почти танцуваха около мъжа, който държеше детето.

— Това е същността на посвещението — каза Монторси. — Така изисква протоколът на Измаил. Не всички участници в садо-мазото знаеха, че Измаил действа невидимо сред тях. Вие мислехте, че ритуалът е ПАВ? Ритуалът бе скрит вътре, в садо-мазо сбирката. Помислете само: тайно кръщение на детето, определено за приношението.

— Защо не се намесихте на този ПАВ, Монторси?

Монторси повдигна вежди.

— Бях убеден, че ще е достатъчно вашето присъствие, Лопес. Нашата задача бе да забавим ритуала на Измаил. Ако вие тогава бяхте заловили детето, както се предвиждаше, щяхме да постигнем нашата цел. Без ритуала щеше да се провали атентатът срещу Кисинджър. Нека се върна на предишното ви объркване — Кисинджър наистина трябваше да умре в Париж. В същия ден на опита на Клемансо на входа на катакомбите в южния край на Люксембург бе намерен трупът на дете. — Дълга усмивка. — Това вече е ставало много пъти. Изглежда, като че ли Измаил се проваля, ние успяваме да осуетим ритуала или атентата, но рано или късно мрежата на Измаил постига целта си.

— Много пъти?

— Много. Все едно че войната продължава — по-тайна и с други герои. Между Измаил — тоест Америка — и Европа. Убийството на Алдо Моро. Убийството на Улоф Палме. Мнимият инцидент, при който убиха принцеса Даяна и Доди Ал Файед. Това е Измаил. Винаги Измаил. Това е неговият план.

Лопес млъкна. Беше впечатлен. Усещаше механизмите на плана да притискат слепоочията му, тялото му, мислите му. Потърси отново обяснението на Монторси. Опита се да изясни онова, което се бе случило на него, на Лопес.

— Монторси, обяснете ми. Значи Американеца е трябвало да предаде лично детето в Брюксел и да го върне лично в Милано?

— Мисля, че вие объркахте плановете на Измаил, Лопес. Мисля, че Американеца е бил в Италия, за да осигури детето и че за пренасянето до Брюксел и повторното предаване на малкия труп е трябвало да се погрижи Ребека. Агентът на Измаил е трябвало да върши всичко сам, защото вие се намесвахте навсякъде — на ПАВ, в Хамбург. И ако не бях се намесил аз в Брюксел, вие щяхте да му объркате сметките и там, но не можех да ви се доверя — вие не знаехте нищо за Измаил. А ние в агенцията си имахме наши планове. Брюксел бе последната възможност да се намесим. Ако бях успял да го убия заедно с Карл М. в Брюксел, ритуалът нямаше да се извърши. Измаил нямаше да удари в Милано. Въпреки това, благодарение на вас, Лопес, целта на Измаил не бе постигната.

— Но детето умря — каза горчиво Лопес. — Знае ли се кое е било то?

— Не. Понякога успяваме да възстановим идентичността им, друг път — не. Това са малки деца, най-често на една годинка. Най-големите са били на около шест. Работата е, че в Европа се шири истинска педофилия. Знаете ли онзи белгиец, Дютру?

— Да, белгийският педофил, близо до Брюксел…

— Именно. Той беше човек на Измаил. Доставяше човешка плът за ритуалите му. Но си беше явен педофил. Всичко се обърква. Това е знакът на Измаил — да обърква и да напада.

— Колко жертвоприношения на деца сте открили през тези години?

— Много. Страшно много.

Монторси притвори очи и вдъхна дълбоко дима от цигарата. Стояха мълчаливо и пиеха. Монторси продължаваше да пуши. Лопес вече забравяше пръските кръв в тоалетната в ИСПЕС. Беше го обхванала сънливост. Усещаше безкрайна умора.

Монторси се върна към своето предложение.

— Предлагам ви следното: длъжност следовател в Европейската агенция. Много пари. Много работа. Никакъв идеал. Не ми отговаряйте веднага — нито че приемате, нито че отказвате. Помислете си.

Стана с усилие — беше огромен.

— А, щях да забравя. Стефан Вунцам, колегата ви от Хамбург, вече прие.

Подаде му визитна картичка — никакво име, само номер.

— Ако приемете, обадете се на този номер. Ще ви отговори офис под прикритие. Кажете, че искате да говорите с отдел маркетинг. Ще чакам две седмици, Лопес. След което предложението вече няма да е валидно.

Лопес стоеше като оглупял с визитката в ръка. Сепна се.

— Няма да приема — успя само да каже.

Монторси му стисна ръката и излезе — една огромна отдалечаваща се сянка.